Фридрих Незнански
Грешката на президента (13)

Глава единадесета
Кебапчийница „Аштарак“

1.

И милиционерите, както всички други хора, си имат своите слабости. Нищо човешко, както се казва, не им е чуждо.

За старши сержант Аникин такава слабост беше малко прекалената, но напълно извинителна любов към съгряващите питиета. Той самият обясняваше това с мъките на службата — работеше в транспортната милиция на гара Калуга-2 и за една смяна, денем или нощем, изминаваше по няколко десетки километра около гарата. Външен наблюдател би могъл да помисли, че той просто се разхожда, отпочива си. Но да трамбоваш така, дванайсет часа подред, беше доста досадно: караш се с бездомниците и проститутките, изслушваш жалбите на окрадените хора, водиш неравна битка с циганите, които си бяха харесали за табор чакалнята. А се случваше — не толкова рядко — скитниците да отдават богу дух и тогава пак на Аникин се налагаше да вика съответния транспорт. През първата година от службата Аникин все още виждаше в това… не точно някаква романтика, но поне му беше интересно: нови впечатления, срещи с хора с „трудна съдба“; той виждаше своя граждански и нравствен дълг в… Впрочем това беше отдавна, той вече беше забравил в какво виждаше тоя същия дълг на млади години. А сега, така — ежедневие и рутина. Наоколо мъка. Как да се удържиш да не удариш една-две чашки.

По-младите му колеги харесваха повече дневните дежурства, но той предпочиташе нощните смени, особено когато партньор му беше старият приятел старшина Калачов, а по-просто — Васка. Те деляха наполовина с Васка най-глухото време — от два до пет сутринта — и дремеха поред в дежурната стая.

Вечерта преди дежурството Аникин пи повече от обичайното: украинецът Гришка, който докарваше в Калуга различни стоки някъде от Черкаси и ползваше от време на време дежурната стаичка като склад, почерпи. След първата бутилка домашна скоросмъртница Васка се опъна на дивана, а те с Грицко, докато чакаха нощния влак от Черкаси, довършиха и втората, замезвайки със сланина. Аникин не помнеше как е заспал. Преди разсъмване Васка едва успя да разбуди партньора си. Аникин нещо измърмори и с огромно нежелание отвори очи. Той се протегна, погледна часовника си. „Охо! Шест и половина!“ Скочи мигновено от дивана и изхриптя:

— Защо не ме събуди по-рано?

— Да бе, може ли човек да те събуди…

Главата не го болеше — скоросмъртницата се оказа добра. Но в устата му не беше никак сладко. Аникин се прозя и се опита да оближе сухите си устни с грапавия си език:

— Нещо ми е залепнало гърлото, ще ида да се оправя.

Точно срещу гарата се намираше кебапчийницата „Аштарак“, където Аникин винаги се „оправяше“ безплатно, че го и нахранваха. „Май арменците още не са отворили, няма да има шишчета.“ Но Аникин беше готов да се задоволи с малко — бутилка бира или сто грама водка. „А за хапване сигурно е останало нещо от вчера.“

Той прокара с известно усилие ръка по лицето и косата си, за да си придаде относително приличен вид, оправи шинела си и излезе в залата. Там животът вече си вървеше по реда — циганите се бяха събудили и сега закусваха, лапайки направо с мръсните ръце, тук-там по ъглите дремеха скитници, край касите се тълпяха пътници. Аникин огледа всичко това с мътен поглед и излезе на улицата. Той пресече гаровия площад и застана пред входа на „Аштарак“.

2.

Третото покушение срещу президента беше особено цинично и в същото време най-загадъчно. Докато се подготвяше за срещата с премиера на Ирландия, руският държавен глава реши да вземе таблетка тонусин, новото лекарство, повишаващо работоспособността и премахващо умората. Малкото шишенце с хапчетата тонусин винаги стоеше във вътрешния джоб на сакото му. Предния ден, по време на пребиваването в Съединените щати, той беше принуден да вземе лекарството, тъй като, независимо от умората трябваше да се продължат преговорите. И тонусинът подейства както обикновено. Когато след по-малко от едно денонощие руският президент реши да вземе още едно хапче преди срещата с ирландския премиер, стана нещо съвсем неочаквано. И той, и съпругата му внезапно загубиха съзнание и когато самолетът кацна на летище „Шенън“, бяха в състояние на дълбок припадък.

Всички в самолета бяха толкова потресени от случилото се, че забравиха за предстоящата среща, мислейки само как да спасят президента и жена му. Именно затова на ирландския премиер се наложи почти два часа да чака в пълно неведение.

Руският държавен глава беше спасен по чудо. На борда на самолета, освен екипажа имаше външен човек. В Русия се връщаше племенникът на съпругата на президента, младият лекар Евгений Точилин, който караше практиката си в болницата при Колумбийския университет в Ню Йорк.

За щастие той бързо съобрази, че президентът и съпругата му са в коматозно състояние в резултат на много силна алергия.

В друго време просто не биха го допуснали до президента, но охраната беше толкова деморализирана, че отстъпи и пропусна лекаря.

— Анафилактичен шок — констатира младият лекар и се хвърли към своето дипломатическо куфарче.

Бодигардовете мълчаливо следяха как той отваря ампула и пълни спринцовката с прозрачна жълтеникава течност.

— Но… — един от бодигардовете му прегради пътя.

— Първо на нея — късо заповяда Вадим Дроздов и пропусна лекаря.

Той направи подкожна инжекция на своята леля. Буквално след няколко секунди дишането стана по-равномерно, веждите й трепнаха. Женя Точилин вече подготвяше следващата инжекция — за президента.

Според всички инструкции Вадим Дроздов нямаше право да разреши на непроверен лекар да инжектира на президента неизвестен препарат. Но той пое отговорността за последствията и пропусна напред лекаря. Президентът вече започваше да се задъхва, когато племенникът развърза вратовръзката му и като разкопча ризата, вкара в рамото му няколко кубика от новия американски антиалерген.

Дишането на президента стана равномерно, той въздъхна дълбоко, обаче продължи да спи.

— Това е естествена реакция — обясни Точилин все още със спринцовката в ръце. — При вкарването в организма на много силен алерген кръвното налягане пада рязко, получават се спазми на бронхите, нарушава се сърдечната дейност. А после — парализа на дихателните центрове и — край. Летален изход.

— Но как е могло да се случи? — попита Дроздов. — Той като че ли не е вземал нищо.

— Президентът си взе лекарството — избоботи единият от бодигардовете. — И на жена си даде. Това е нещо за стимулиране на мозъка.

— Трябва да се вземе за експертиза — посъветва Точилин.

— Но той го взе и вчера — отвърна Дроздов. — Нямаше никакви последствия.

— Въпреки това, освен тонусина няма какво друго да се подозира — отговори Точилин.

В този момент президентът отвори очи.

Той доста се учуди, когато видя наведените над него лица. „Навярно съм припаднал — помисли той. — Здравето ми съвсем отиде по дяволите.“

— Андрей Степанович, как се чувствате?

„Май че е племенникът Женка.“ Президентът поклати глава, като се стараеше да отхвърли остатъците от неприятната тежест.

— Вие ми се свят, имам черни точки пред очите. Но вече ми става по-добре.

— Андрюша, какво ти е? — Жена му също дойде в съзнание.

— Къде ти е вратовръзката?

— Андрей Степанович — каза Дроздов, — на двамата със съпругата ви внезапно ви прилоша и вашият племенник — той посочи Точилин — направи необходимата инжекция.

— Браво, Женя — похвали племенника президентът, — ненапразно си се учил в Америка.

— Бихме искали да вземем за експертиза препарата, който сте поели — каза Дроздов.

— Но той си е наред — възрази президентът. — Вече колко пъти го вземам. Никога не ми е ставало така.

Дроздов погледна към младия лекар.

— Възможно е предозиране — съобрази бързо Женя Точилин.

— Кога го вземахте за последен път, Андрей Степанович?

Президентът за миг се замисли:

— Ами още в Ню Йорк. Мисля, че беше вчера? Или вече днес? С тези часови пояси не можеш веднага да съобразиш…

— Препаратът още не е окончателно проверен — каза Женя.

— Ами ако там има някакви примеси… Дайте, аз ще го занеса в лабораторията на нашия институт.

— Е, щом трябва. — Президентът извади от вътрешния джоб на сакото си шишенцето с тонусин и го даде на племенника. Той се върна на мястото си и старателно прибра шишенцето, но не в чантата си, а в малко куфарче.

— Тук си нося най-ценното — обясни той.

— Главата някак ми тежи — каза президентът. — А ми предстои среща с ирландския премиер… Кога ще кацнем?

— Ами че ние вече… — смути се Дроздов. — Момчета — обърна се той към стюардите, — от колко време стоим тук?

— Скоро ще станат два часа.

— Ето ти на! — възкликна президентът. — Та той ме чака!

— Андрей Степанович — твърдо каза Женя Точилин, — като лекар ви забранявам да излизате от самолета. Само това остава, да паднете или да се клатите насам-натам.

— Пак ще кажат, че съм се напил — измърмори президентът.

— А какво ще правим?

— Сега ще сляза и ще съобщя, че не можете да излезете заради заболяване. Няма друг начин.

Президентът само въздъхна и закопча ризата си.

3.

Кебапчийницата „Аштарак“ срещу гарата на Калуга се намираше в префасонираната сграда на бившите билетни каси. Семейството бежанци от Спитак, което нае помещенията, разкраси помещението, доколкото можа — боядисаха стените в жълто и на тях старателно, но твърде непрофесионално нарисуваха шишчета на скара, оранжева кокошка върху чиния и чаши с питиета в такъв отровен цвят, че ако бяха истински, щяха да са смъртоносни. Над входа се кипреше дълъг лист ламарина с надпис „Аштарак“, изрисуван с големи неравни букви на фона на белеещи планински върхове.

Денем тук често можеше да бъде видян самият собственик — Васак Саакян, дебел, набит мъж, който се появяваше, съпроводен от поредния приятел, познат или просто нужен човек, настаняваше го на масата и го угощаваше до преяждане с шишчета, без да забравя и себе си, като ги поливаха обилно с червено вино, а понякога и с водка.

Собственикът нямаше никакво отношение към кухнята. Там работеше стопанката — силна, здрава жена със започнала да посивява черна коса. Тя се трудеше, без да скръства ръце, като въртеше кухнята, вземаше парите и обслужваше клиентите. Не можеше и за минутка да приседне на стола, както правеше мъжът й. Тя имаше и помощник, макар и не много сръчен — един изпосталял руснак, чиито задължения бяха да прибира масите, да мете пода, да бели картофите и другите зеленчуци, да прочиства ориза за супата харчо. Той я караше през пръсти, а понякога въобще не идваше: щом се усетеше с повече пари, го удряше на запой. Но по-лошото беше, че през цялото време трябваше да бъде държан под око да не задигне нещо.

Следобед идваха дъщеричките — кръглолики, пухкави близначки с ярки панделки в непокорните тъмни къдрици. Вместо да помагат на майка си, те започваха шумни игри, скачаха и тичаха из кухнята. Така че всъщност на Гаяне — така се казваше стопанката — се налагаше да върши всичко сама. Обаче мъжът й изпълняваше една много важна работа, която не можеше да довери на жена си — сам се разправяше с милицията и рекетьорите, уреждайки нещата на чаша вино и вкусни шишчета.

Затова, когато при семейство Саакян дойде Сергей, те нямаха нищо против. Той беше син на тяхна съседка още в Аштарак. След сватбата си те се преместиха в Спитак, но по време на голямото земетресение къщата им беше напълно разрушена и Саакянови със съвсем малките тогава дъщерички успяха да се настанят в Калуга. Това, разбира се, не е Ростов или Москва, но градът не беше никак лош, а главното — те се появиха още по съветско време като бежанци от земетресение, а не от война. Отначало всички им съчувстваха и градските власти не само че не се опитваха да се отърват от тях, но дори им помагаха. Като цяло те бяха доволни от живота.

Васак плащаше данък на местните рекетьори, хранеше и поеше безплатно кварталния и никой не закачаше заведението му. Търговията на гаровия площад вървеше бойко и само Гаяне от време на време се оплакваше, че е затрупана с работа. И точно тогава се появи Сергей.

В Аштарак съседът е близък човек, много по-близък дори от роднина в Москва. При съседите можеш да отидеш едва ли не по всякакъв въпрос и денем, и нощем, те винаги са в течение на всички житейски новини, споделят радостите и съчувстват на мъката. Не можеш дори да си представиш, че изведнъж може да забравят да поканят съседите на сватба, да речем, или на помен — а и никой не чака покана: жените просто отиват при съседката и предлагат помощта си.

Съседът си остава близък човек и на хиляди километри от родния град. Саакянови не разпитваха за нищо Сергей, макар да се досещаха, че той има някакви проблеми с милицията. „Ако поиска, сам ще разкаже“ — такъв беше обичаят. Но Сергей нищо не разказваше. Първите два дни Васак седеше с него на масата в ъгъла, далеч от чужди очи, и го гощаваше първокласно, на третия ден Сергей по собствена инициатива започна да обслужва клиентите и да пече шишчета в задния двор. До кухнята не го допуснаха — не е мъжка работа това.

В Калуга никой дори не забеляза, че в арменската кебапчийница се е появил още един човек. Можеш ли ги разбра тия кавказци — всички си приличат. Още повече че Сергей, който дойде при Саакян порядъчно брадясал, след няколко дни вече обрасна с черна брада.

Когато в „Аштарак“ идваха да се стоплят и да хапнат местните милиционери, Сергей благоразумно се скриваше в задния двор, макар че на никого не идваше наум да му обърне особено внимание.

Сергей не знаеше, че във всички руски отделения на милицията е получен портретът му. Наистина в сегашния му вид трудно можеше да бъде разпознат онзи гладко избръснат, добре облечен млад човек, който гледаше от милиционерската листовка с уморени и малко тъжни очи. Брадата доста го състаряваше, а в съчетание с широкото кожено яке, което му зае Васак, той изглеждаше като полуграмотен планинец, който може би и не разбира много руски.

4.

Вратата като напук се оказа затворена. „Не са дошли още, кучите му синове“ — наруга арменците Аникин. Но за да се убеди напълно, че в кебапчийницата няма никой, той блъсна няколко пъти с всичка сила по желязната врата. Отвътре не се чуваше нито звук.

Аникин вече щеше да се обърне и да отиде в гаровия бюфет, където имаше далеч по-малка надежда да пийне на аванта, когато отвътре някъде от дъното на кебапчийницата се чуха тихи звуци.

Аникин удвои усилията си.

— Милиция! — викна той за всеки случай, за да им вземе страха. А после добави добродушно: — Свои сме!

Най-накрая вратата се отвори. На прага стоеше младеж, когото Аникин вече беше виждал някак в гръб. Васак казваше, че му е племенник.

— Няма никой — малко смутено, както се стори на Аникин, каза племенникът.

— Е, ти нали си тук! — бодро отвърна милиционерът. — Бъди човек, дай нещо да се оправя, че главата ми направо се цепи.

— Влезте — каза след секунда колебание „племенникът“ и пусна Аникин вътре.

Сергей Саруханов се вълнуваше. От една страна, той разбираше, че това ченге не е дошло тук за него и въобще заради махмурлука едва ли го интересува нещо друго, освен чаша водка. Но те навярно са обявили издирване и кой знае как може да се обърне работата…

Обаче, без да издава страха си, той започна бързо да обслужва постовия милиционер — сложи пред него чиста чаша и бутилка водка, донесе салата, кашкавал, салам.

— Нищо топло няма още — извини се той. — Елате след час, Гаяне скоро ще дойде.

Аникин вече беше изпил сто грама водка и замезваше със салата и кашкавал. Отвътре му олекна, по тялото му се разля топлина.

„Как добре говори на руски, кучият му син“ — изведнъж си помисли Аникин, като си спомни говора на Васак Саакян.

Той внимателно погледна лицето на „племенника“. Изведнъж му се стори, че вече го е забелязвал някъде или просто му се привижда на пияна глава?

Сергей сложи на масата горчица.

— Слушай — не издържа Аникин, — ти не търгуваше ли на гарата? Твоя ли беше сергията, дето я запалиха миналото лято?

— Не, не съм бил аз — отрицателно поклати глава Саруханов, като съобразяваше мъчително дали не беше по-добре да излъже, че той е бил този сергиджия? Но тогава ченгето пък ще започне да разпитва за подробности и ще усети нещо.

— Ааа, не си ти. — Милиционерът си наля още сто грама.

И все пак определено беше виждал това лице. Но къде, кога?

Както често става в такива случаи, кой знае защо много му се искаше да си спомни. При това като човек, който има правото да задава въпроси, той пак попита:

— А при нас в участъка прибирали ли са те?

— Не, не е имало такова нещо — отвърна Саруханов.

— Хм, откъде те познавам? — говореше си сам Аникин. — Аз, разбираш ли, имам упорит характер. Сега три дни ще се мъча да се сетя къде съм те виждал!

На Сергей му оставаше само да разпери ръце.

5.

След два часа „оправилият се“ и ободрен Аникин предаде дежурството и замина вкъщи да си отспи. Пътьом трябваше да се отбие при лейтенант Карасьов в градското управление — да занесе „пратка“ от Гришка украинеца.

В коридора висеше голямо табло с портретите на обявените за издирване. Аникин щеше да отмине, но изведнъж рязко се обърна и впи очи в снимката на млад арменец. Надписът гласеше:

„Сергей Тотосович Саруханов, роден 1962 г., жител на град Аштарак, Арменска ССР Издирва се за предумишлено убийство.“

Аникин се вгледа още веднъж в снимката. Нямаше съмнения — оттам го гледаше племенникът на Васак, който го обслужи сутринта в кебапчийницата. Но дори да оставаха някои съмнения, магическата дума „Аштарак“ безусловно щеше да ги разсее.