Фридрих Незнански
Грешката на президента (56)

Глава тринадесета
Смешници

1.

— А сега гледай, всички се возят във фордове и мерцедеси. Единият значи охранява нашия президент, другият командва финансите. Че аз живота си не бих му поверил и за секунда, ще го продаде, при това евтино. А и този вторият, чистофайник, интелигентче, ама нали той закла нашата Верка, професорското синче, чистофайничето наше!

Тимофеев замълча. Турецки също мълчеше, поразен от чутото. Ето значи какво било — началникът на спецохраната Шилов, фактически вторият човек в страната, и самият другар Корсунски, той вече е човек номер три в държавата, са всъщност Скронц Пъпа и… И веднага всичко си дойде на мястото, по-точно започва да идва, защото новините бяха прекалено неочаквани и сериозни, за да ги смелиш ей така, без подготовка. Турецки моментално започна да премисля какво знае за тези хора.

— Значи, казваш, на карти са я загубили? — замислено попита Турецки.

— Имаше такава мода, а на Скронц му трябваха пари — уж за баща му. Какво имаше там той с баща си, не знам. Може да са го пипнали като краде, а може и нещо друго да е било. Няма да те лъжа. Но двамата с Пъпа обираха хората на плажа. И изведнъж значи стана гаф, и той загубил.

— От кого, не знаете ли? — попита Турецки.

Тимофеев някак странно присви устни, накокошини се и отговори:

— Кой го знае от кого е загубил. При нас на Бента имаше всякакъв народ.

„Аха, ето какво било значи — просветна в ума на Турецки. — От теб самия е загубил. Значи не си чак толкова невинен за смъртта на Вера Сьомина.“

— А този? — попита той, като посочи Льоха Шилов. — Той ме интересува най-много.

— Не сте глупак, гражданино следовател — подсмихна се Тимофеев. — Точно той им е най-главният. Къде е сега, не знам и няма да лъжа. Но е силен човек, ох колко силен. От него се пази най-много, той е способен на всичко. Къде е сега, не знам, но е някъде. И сигурно върти големи неща. Явно не е далеч от тях, нали са си една шайка. Той се пада братовчед на Пъпа.

Тимофеев отново взе в ръка снимката:

— Така, по тая снимчица, върви го познай. Аз сигурно и Пъпа не бих познал, такава мутра е отхранил сега. За тия години го виждах няколко пъти, затова разбирам какъв е сега. Преди той не се набиваше много на очи, особено когато беше в КГБ, а сега така е изнаглял, че понякога и на телевизора се мярка, от нищо не се бои.

— Да, Вячеслав Михайлович — поклати глава Турецки, — зададохте ми загадка.

— Това не е загадка — злобно се ухили Тимофеев. — А ако ви е нужна загадка, тогава слушайте: какво да правиш, ако не си извършвал престъплението, за чужд грях си излежал десет години по лагерите, похарчил си си здравето и всичко за тоя, дето духа! Какво ще правиш, а? Кажете ми?

— Не знам, Вячеслав Михайлович — честно отговори Турецки. — Делото е било отдавна, почти преди четиридесет години. Дори да е имало някакви улики срещу Корсунски и Шилов, вече отдавна ги няма. Настоявате ли за преглед по реда на надзора?

— Боже опази, Александър… как те викаха по баща, какъв преглед на делото? Какъв надзор? И съдимостта ми е отдавна снета. Какво ще промени това в живота ми? Нищо! Както си живея, така и ще си пукна, малко ми остана. Само злобата кипи вътре в мен, не изстива. Как да му отмъстя на този душегубец.

Тимофеев сви устни и в тесните му очи пламна истинска животинска омраза. Турецки помисли, че не би му се искало някой ТАКА да го мрази.

— Кого имате предвид? — попита Турецки. Не последва отговор и Саша продължи: — Всъщност вие вече направихте много за тяхното разобличаване.

— Не е същото! — процеди през зъби Тимофеев. — Какво е това! Вие ще ги натиснете културничко, а те ще се изплъзнат, ще видите. Прекалено голяма сила получиха. Че те самия президент въртят на пръста си, както си искат, какво си мислите. — Той пак се подхилна и погледна Турецки от упор. От този немигащ поглед на Саша му стана някак страшно. — Вие какво мислите, седи си тоя смотаняк в своята миризлива дупка и разсъждава за държавните дела? Какво ли пък разбира той? Разбира, представете си, гражданино следовател. Аз отдавна следя тази двойчица. Ако ги знаеш какви са, много неща стават понятни.

Турецки напрегнато мълчеше, без да прекъсва събеседника си, но и без да се съгласява с него. Той чакаше какво още ще каже този странен човек.

— Вие ще ги бутнете културничко в „Матроска тишина“ — и то ако имате късмет. Е, ще полежат годинка, ще си починат. Както е положено сега при вашата демокрация: ще си поръчват вечеря от ресторанта, и телефон, и цветен телевизор. А после или амнистия, или поради „недоказано престъпление“. Не, ако беше по моя воля, те биха сърбали чорбата от кенефа. — Тимофеев замълча, но още половин минута очите, лицето му, стиснатите юмруци продължаваха присъдата. Като се успокои малко, той продължи: — Аз бих намерил, бих измислил такива мъчения, каквито не са и сънували. И главното, ТОЙ да ми падне, аз бих го разкъсал, бих го убил, но отначало щях да му припомня оня ден. И щях да се къпя със сълзите му. Той щеше да ме моли за милост, но аз нямаше да го пощадя…

Турецки помисли, че скромният пазач на млекозавода би могъл при други обстоятелства да израсне като първокласен офицер от вътрешните войски, да дослужи до началник на лагер, да заслужи за старанието си орден „Трудово Червено знаме“, не по-малко. Може и Герой на соцтруда. При такъв щяха да преизпълняват всички планове.

Постепенно речта на Тимофеев ставаше все по-несвързана, напомняйки повече бълнуванията на болен или безумец, отколкото речта на нормален човек. Турецки разбра, че няма да получи повече нищо ново, и реши, че е време да си тръгва.

Той се надигна:

— Е, Вячеслав Михайлович, благодаря ви много. Съобщихте ми много ценна информация.

Той се измъкна иззад масата, прекрачи през разхвърляните по пода мръсни предмети, предназначението на които не знаеше и не искаше да знае, и се отправи към вратата. Той би побягнал, така му се искаше да се измъкне по-скоро от тази воняща бърлога, но сдържаше крачка, стараейки се да не издава отвращението, което предизвикваха у него и самият стопанин, и жилището му.

Като видя, че гостът си отива, а при Пръдлето не идваха често хора, той забърза след Турецки. При това Саша не беше просто гост, а всъщност първият човек, с когото Тимофеев можеше да обсъди главната мъка и главната страст на своя живот — жаждата да отмъсти на враговете си, от който Скронц и Пъпа заемаха едва второ място, първото държеше той — Льоха, Алексей Шилов.

И сега в лицето на този следовател в неговия дом изведнъж почука съдбата. Той разбра, че ще може най-после да си отмъсти, макар и не така, както бе мечтал с години, търкайки наровете, изпохапан от дървеници, както си го представяше, докато режеше дървета с триона, когато хранеше комарите в Заполярието. Нека да не се сбъдне това, което искаше, и все пак много му се щеше самият Льоха да изгърми. Макар да е „културничко“ в затвора, но да му лепнат най-тежката присъда или поне до живот.

— Александър, как ви викаха — задъхвайки се, подхвърли той след отиващия си Турецки.

— Борисович — отговори той.

— Александър Борисич! Къде се разбързахте, нека да поседим, да поговорим. Разбъркахте ми душата… Ей сега ще ви сипя млечице, можайско — сети се стопанинът. Отнякъде — на Турецки му се стори, че едва ли не от пазвата си, той извади очукана омазнена чаша.

— Не, не! Не обичам мляко — припряно реагира Турецки и си помисли: „Интересно, ако много се налагаше, щях ли да се насиля да изпия тези 200 грама млечице, или все пак щеше да ми се повдигне?“

— Александър Борисич, я ми кажи, как да те намеря в Москва? Че, току-виж, науча по моите си канали нещо. На мен все пак са ми останали някои връзчици.

— Сега ще ви запиша телефона си в Московската прокуратура, а ако ме няма там, можете да се обадите на началника на МУР Романова.

— Жена? — недоверчиво поклати глава Тимофеев. — Макар че съм чувал за нея, май си я бива. Добре, разбрах.

— Така че, ако научите още нещо, ще бъде от голяма помощ.

— Тогава имам една молбица. — Тимофеев гледаше Турецки странно, някак хитро и умолително едновременно й това кой знае защо изглеждаше ужасно противно.

— Преглед на делото? — попита Турецки.

— Какъв преглед — махна с ръка Тимофеев. — Дори не се опитвайте, няма да стане. Да не би да не разбирам в каква страна живеем. Не, когато го залавяте, Льоха, тоест, вие само му кажете една дума: „Помниш ли Пръдлето, гад?“ Дори и без „гад“, ако не ви позволява длъжността. Погледнете го в очите и попитайте: „Помниш ли Пръдлето, куче?“ Обещавате ли?

Турецки се заколеба.

— Гражданино следовател, аз само за това се старая.

— Добре, но без „куче“.

— Нека да е без — махна с ръка Тимофеев. — Само да разбере, че аз съм го предал.

 

 

2.

— Александра Ивановна, пак се обаждат от Князев — влезе и кабинета секретарката на Романова Любочка и изведнъж, без да може да се сдържи, се разсмя.

— Какво, да не са ти разказали виц? — поинтересува се Романова.

— Не, просто там има един такъв смешен, каквото и да каже — направо си падаш от смях.

— Да бе, да си паднеш — измърмори Романова, на която съвсем не й беше до смях. — Добре, какво става при тях?

— С две думи — задържали са всички. Засега са в изолатора в Князев, интересуват се какво да ги правят.

Всъщност новините би трябвало по-скоро да зарадват Романова. Тя научи от князевските колеги, че откраднатият Москвич с тримата биячи е бил спрян около село Удоли. Единият е бил убит на място, двамата други (единият леко ранен) са задържани. Малко по-късно в самия Князев е арестуван и „Хемингуей“ — това се оказа съвсем просто, защото знаеха, че той живее в хотела.

— Намерихме и крадено БМВ, цвят „сафари“, номер на двигателя 20937508 — завърши разказа си князевецът.

— Виж, за това много благодаря, момчета. — Едва сега по лицето на Романова пробяга подобие на усмивка. — Нали мина без загуби?

— Почти без. На единствения пострадал от наша страна е оказана ветеринарна помощ. Ще живее.

— Как така? — шашна се Шура.

— В престрелката удолският разплоден бик Генерал загуби левия си рог и получи малка драскотина.

3.

— Наистина смешници — каза Романова на Любочка, след като затвори слушалката.

Люба, като по-неофициално лице, получи детайлно изложение за „пленяването“ на московските биячи в просторите на Нечерноземието. Историята излезе наистина доста комична. Като сдържаше смеха си, Люба преразказа на Романова подробностите.

Откраднатият москвич бил забелязан от пост на КАТ по шосето Москва — Нижни Новгород. После той завил към село Удоли, където и го догонила оперативната група. Селото било голямо и се състояло от две части, които и досега хората наричали помежду си Удоли Господарски и Удоли Волни. Точно в долчинката, разделяща селото на две части, се разиграло сражението. Бандитите забуксували в дълбоката канавка и стражите на реда пристигнали точно в момента, когато двама от тях се опитвали с всичка сила да избутат отзад колата, а третият налягал с рамо на отворената предна врата. Трудно е да се измисли по-удобна за задържане ситуация. Милиционерите по домашному спрели близо до москвича и без да бързат, слезли от колата.

— Да ви помогнем ли, момчета? — попитал лейтенантът, изваждайки пистолета си от кобура. Шофьорът точно в този момент дал газ и неочаквано освободилото се от калния плен колело метнало половинка тухла право в стъклото на милиционерската кола. Звънът на счупено стъкло спрял операцията, инициативата се изплъзвала от ръцете на милицията. Биячите вече били наскачали в колата и започнали да се измъкват със стрелба. Но неочаквано на пътя им се изпречил разплодният бик Генерал, гордостта на Удоли. Колата се приближавала към него на първа скорост, като непрекъснато бибипкала. Звукът не се харесал на Генерала, той навел глава и тръгнал срещу врага. При това заревал така, че звукът от клаксона вече не се чувал. Опомнилите се оперативници простреляли задните гуми на опитващия да се измъкне москвич. Като разбрали, че колата повече няма да им послужи, двама бандити изскочили навън и като се прикривали зад москвича, открили огън.

Обаче в тила им се намирал Генерала, който не смятал да напуска бойното поле и само леко приглушавайки рева си от баритон на дълбок бас, без да бърза, се приближавал. Единият от биячите стрелял в главата на надигащото се срещу него чудовище. Куршумът раздробил левия му рог, това задържало за няколко секунди нападението, но съдбата на стрелеца вече била решена. Без да обръща внимание на милицията, той скочил и с вик на непресторен ужас се хвърлил да бяга където му видят очите. Бикът се спуснал след него. За щастие на бияча Генерала го надигнал със здравия си рог над ръба на някаква яма и като се откачил от рога, бандитът полетял в запълващата я воняща каша.

В това време изстрелите покрай колата спрели: единият от бандитите бил застрелян, а този, който останал в колата, се предал без бой и вече стоял с белезници.

Генерала бил доволен от първите резултати на сражението, но и не на шега сърдит. Мятащият се във фъшкиите противник вече не го интересувал, сега той тръгнал срещу останалите участници в сражението, колебаейки се от кого да почне. Оперативниците, като държавни служители, не се решили да вдигнат оръжие срещу народното имущество и се оттеглили в колата си, замъквайки там и задържания. Това напълно устройвало Генерала, за разлика от милиционерите той не разбирал ценността на държавното имущество и атакувал челно милиционерското жигули.

— Гена, Гена! — викал притичалият на бойното поле чичко с незакопчана ватенка, изпод която се виждало голо тяло. — Кротко, малкият ми, кротко, добричкият ми! Какво се занимаваш с тия, ела по-добре да ти дам комбиниран фураж.

Генерала се обърнал към гласа, нещо промучал, видимо се оплаквал от обидилите го. Селянинът се приближил плътно към своя подопечен, ласкаво го потупал по ухото, после го чукнал по носа:

— Е, глупчо, какво ще правим сега с рога ти? Хайде, да вървим.

Бикът тежко въздъхнал, засумтял и почти щял да тръгне след гледача си. Но усещал, че за пълната победа нещо не му достига. Той се обърнал към колата, пълна с тези досадни същества, закачил я под левия праг със здравия си рог и я катурнал настрани. След което, без да бърза, закрачил след селянина. Като минал двайсет метра, той се извърнал, изревал накратко какво мисли за своите презрени противници и бодро закрачил към обещания комбиниран фураж.

За известно време над бойното поле стояла пълна тишина. После ченгетата се измъкнали с ругатни от колата и я обърнали пак на колелата й. Извлекли от торната яма вече омаломощения последен бияч и взели да се стягат за обратния път.

Това не била лека задача. Оказало се, че при първата си атака срещу милиционерската кола Генерала Гена е пробил радиатора. В резултат те се отправили обратно с колата на покойния Афонин, като й монтирали гумите от служебното жигули. Всички не успели да се съберат там. Някой от местните закарал двама до поста на КАТ и те се прибрали първи в Князев. Когато колата със задържаните, изгубила по пътя си ауспуха, който, както се изяснило, бил прострелян заедно със задните гуми, с рев се вмъкнала в двора на милиционерското управление, ги посрещнал със смях целият личен състав. Главатарят на биячите потривал с окованите си ръце раздраната сутринта буза, която вече започвала да забира, и от време на време злобно повтарял: „Егати краварника!“ След къпането в торната яма той излъчвал такова зловоние, че преди разпита, противно на правилата, го пратили в банята.

„Уморени, но доволни, всички се прибрали невредими от операцията“ — така по думите на Любочка завършил разказа си „смешният“ князевец.

— Трябва да повишим в звание Генерала, неизвестно как би свършило всичко без неговата помощ — каза Романова, след като изслуша историята. — Добре, да се захващаме за работа.

Тя свери номера с онзи, който й продиктува Турецки. Нямаше място за съмнения — колата беше на онзи човек от Останкино.

И едва сега тя си спомни за пейджъра. Машинката замълча нещо… Или те са се досетили. Не са ли прекалено досетливи?