Фридрих Незнански
Грешката на президента (2)

Пролог

Влакът пристигна рано. Льоха смяташе да вземе такси, но после размисли. Трамваите, слава богу, вече се движеха, а на него му беше кеф след дългото отсъствие да се връща приятно и без бързане в родния град. Полупразният вагон се клатушкаше на завоите и недоспалият през нощта Льоха задряма.

— Площад „Борба“, следваща спирка МИИТ! — неочаквано силно викна кондукторката. Льоха отвори очи и се шашна: пред него седеше здрав кръглолик негър!

— Мир на света! — каза негърът и се закиска.

„Фестивалът! — досети се Льоха. — А езикът му е червен като на човек“ — удивено забеляза той и ни в клин, ни в ръкав, отвърна с неотдавна научената фраза:

— Хинди — руси пхай-пхай!

Льоха помисли без особено удоволствие, че и той самият прилича на делегат на фестивала в новия си шикозен костюм и с новата кожена чанта. Настроението му се развали.

В утринната тишина през трамвайното звънтене постоянно се промъкваха идиотски нови песни. От единия край се чуваше:

Младостта на цялата земя

ний зовем, ний зовем.

За мира, мира, мира, мира! —

ето го нашият боен девиз.

А на другия край отекваше:

Деца на различни народи,

ний живеем с мечтата за мир,

в тези страшни години

ний на бой за щастие вървим…

Всичко си дойде на мястото чак когато на колелото Льоха скочи от стъпалото на трамвай номер 50. Изпъкналите стъкла на десети блок (правеха такива преди революцията) хвърляха слънчеви зайчета. Неговият дом. Стана му неудържимо весело. Той откъсна от градинката яркочервено цвете и го забоде в петлицата на сакото си.

— Извинявай — каза той на строго гледащия отвисоко паметник на Вилямс и закрачи към езерото. Впрочем размишленията доста бързо изтриха от лицето му безгрижната усмивка.

Като отмина гребната база, Льоха наби спирачки и внимателно огледа високия дъсчен стобор, после решително бутна незаключената портичка.

Грамадният пес Вълчак, получил този прякор заради отвращението му към напразния лай, се хвърли срещу него с ръмжене, но като го позна, радостно замаха опашка. Чувството за собствено достойнство попречи на песа да изрази чувствата си по-открито. В коляното на Льоха се бутна козленце и приветствено заблея. Той поглади безрогата му главица и пак се огледа.

Всичко си беше както преди: отляво оборът за козите, по-нататък огромният хамбар със сеновал, дръвникът, отдясно — спретната градинка около два ара, под ябълката стоеше масичка с два стола, а зад нея на самия бряг на езерото — доста голяма, но овехтяла къща.

На отвореното прозорче беше сложена „Ригонда“ и от нея се носеше бодрият, отмерен глас на Левитан:

„Световният форум на младежта отива към края си. Гостоприемните жители на нашата столица с радост приветстваха юношите и девойките от сто тридесет и една страни на планетата. При нас дойдоха студенти и селяни, докери и миньори, рибари и учители. Независимо от обичаите и цвета на кожата всички нас ни обединява…“

Стопанинът се миеше на чешмата с гръб към портичката.

Льоха се приближи тихо, седна на масичката, запуши и едва след това полугласно го извика:

— Пръдле!

Другият трепна и се обърна.

— Алай? — Объркването по лицето му бързо се смени с престорена радост. — Льоха, авер, колко лета, колко зими…

„Делегатите на Асамблеята на Световната федерация на демократичната младеж скоро ще се съберат в столицата на социалистическа Украйна. «Младежи, обединявайте се! Напред за траен мир!» — е изписано на знамената на тази организация…“ — продължаваше да рецитира басово Левитан.

— Славик, спри тоя плювалник!

— Исках да чуя за времето — някак извиняващо се промърмори Славка, но послушно закуца към прозорчето и изключи радиото. — Е, привет! Ама че си се наконтил! Отдавна ли си в Москва?

— Привет, привет — хладно пробуча Льоха. — Костюмчето си взех вчера в Ярославъл, виждаш ли — и чанта ми дадоха към него. От гарата право в твоята бърлога, не съм спал, сам разбираш. „И на влака, в спален вагон…“ — пропя той. — Така че ще отида да дремна малко в сеновала ти. И въобще ден-два ще се помотая тук. Нали не възразяваш?

— От къде на къде?

— Добре тогава. Виж там, спретни нещо, май имаш мангизи: все пак „Световен форум“, „пратеници на дружбата“… — Льоха кимна към „Ригондата“: — Сега е баш време да топнеш човката.

— Ей сегичка! Щом е за авер, няма проблеми — все с тая престорена радост отвърна Славка и влезе в къщата: — Мамо, сложи нещо за хапване! Кръщелникът ти е дошъл.

— Не, аверче, има някои проблеми… — тихо процеди след него Льоха.

В прозорчето се появи слабото набръчкано лице на старицата:

— Льонечка! Върна ли се! Слава тебе, Господи! Тъкмо вчера намерих овнешко. Сега ще го сготвя с чесън, както ти обичаш.

Льоха не дочака овнешкото, хапна от вчерашните варени картофи с козе мляко.

— Как е далаверата? — попита той придружаващия го към сеновала Славка.

— Нормално. Тишина и няма конвой. Вярно, отрядничетата беснеят заради фестивала. Жорка, братовчед ти, се върти край мен. Порасна вече, става човек. Така че ще си имаш добър чирак.

Льоха спеше винаги нащрек: съзнанието му попиваше обичайните звуци и те се вплитаха в сънищата му. Сънуваше високия бряг на Печора, където кой знае защо трябваше да измъкне приготвените за пускане по реката трупи. Трупите се опъваха и блееха като кози. Шефът на лагера, неизвестно защо изпълняващ ролята на прост часови, дрънкаше на китара и подигравателно напяваше: „Фащай повече, фърляй по-далеч, дреми, докат лети!“

Изведнъж се чу някакъв шум и Льоха светкавично скочи.

— Льоха? Тук ли си? — Жорка, братовчедът, присвиваше объркано очи в полумрака на хамбара след силното слънце навън, но нищо не виждаше.

— Здрасти, браток! — Льоха скочи към него и го прегърна. — Я какъв си станал! Изкара ли седми клас?

— Неее, имам поправки наесен… — неохотно си призна Жорка.

— Ама че си вол безмозъчен! Мъж като канара, а акълът ти… Добре, ще те включим в далаверата! — Льоха приседна на стъпалото на входа, извади пакет „Червена звезда“ и потупа джобовете си за кибрит.

Жорка възхитено го оглеждаше.

— Сегичка ще донеса! — И той пъргаво изтича към къщата.

Там взе кибрит от слабичкия младеж, който седеше до масичката с гръб към Льоха и небрежно прокарваше пръсти по струните на китарата.

— Кой е тоя? — попита Льоха братовчед си, когато се върна.

— Костя, аверчето ми. Примерно момче. Съсед е — живее в оня блок, дето горя. Преди седяхме на един чин, а като направиха смесените училища, го преместиха в 62-ро, в девическото. Готви ме по география.

— Такива работи значи… — изсумтя Льоха. — Имаше тук бърлога, а сега задочен институт! Школа за работническата младеж и Пръдлето какво, класен наставник ли е?

— Ами нали имам поправителен — какво да правя… — смутолеви извинително Жорка. — Но ние въобще си дружим с него. Ето и на карти играем — добави той някак объркано и не на място.

— Много ли профукахте?

— Стига бе? Ние сме печени — ободри се Жорка. — На плажа е пълно с балъци, а Костя така е подредил колодата — само стой и гледай! Скубе ги като гъски.

— На какво играете?

— Каквото падне — само да е на пари… Тази неделя изкарахме по две хиляди на калпак.

— Че ти си милионер! Заеми малко на братока си!

— Дадох моя дял на Костя.

Льоха удивено вдигна вежди.

— Разбираш ли, на него мангизите са му нужни до смърт. Тоест не на него, а на баща му. Костя разбрал и казва: „Трябва да спасявам отеца.“

— Да не е краднало татенцето?

— Ама ти какво, той работи като професор!

— Че как така не му стигат мангизите на професора? Да не пести за вила?

— Не знам. И Костя не знае. Просто каза: „Да помогнеш на баща си е свято дело.“

— И какво излиза: твоят Костя е върхът, а пък баща му май е мухльо.

— Не, отецът му е свестен! Книжки ми дава да чета.

— И за чий са ти професорските книжки?

— Защо, те са си нормални: Есенин, „Граф Монте Кристо“.

— Е, Есенин пак бива, а за графовете добре, че ми напомни. Отваря се една работа: отцепвай към Ивановските бараки и разбери тихичко там ли е Графа — у него ми е шилото. Ако го няма Графа, ще търсиш Людка. Тая… нали я знаеш? — Жорка кимна. — Нея ще питаш за Графа… Макар че всъщност не трябва. Просто кажи, че съм си дошъл, искам си сухото. Да дойде довечера в Стария двор. Я повикай твоя умник! Да се запознаем.

Костя се приближи с нарочна небрежност, поклащайки се и дрънкайки както преди на китарата, докато си напяваше полугласно:

Пак тези товарни вагони

и на колелата неравния бой.

Прелитат пустите перони

и на конвойните кучия вой…

Льоха огледа бавно слабичкия младеж. Изгладени панталони, шарена вносна ковбойка. Сивите му очи гледаха умно, внимателно, изучаващо и доста нахално.

— Е, хулиган, хайде да се запознаем.

— Костантин.

— Алексей Дмитрич, може и Льоха Алай — Бързите пръсти. Тъкмо си ида от курорт, дебелях при комитата. Чобанът зъл, айдамаците като хрътки, кльопачка — ниц, та значи дадох го към вас на фестивала за стръв.

Костя не разбра почти нищо, изведнъж се смути и неочаквано за себе си премина на „ви“, опитвайки се да се нагоди към „блатния“ жаргон:

— Дълго ли лежахте?

— Дреболия, две годинки. Шитках гепеното, таксуваха ме цаца. А вие тук с братока май от безконвойни копелдаци направо пичове го давате?

Костя съвсем се обърка и някак неопределено сви рамене.

— Еее, аз те мислех за печен, пък ти си бил гладен… — ухили се Льоха. — Да видим как ти щрака географията? Какво е това Шчеля-Юр?

На Костя му стана по-весело, по география беше цар:

— Това е на Средна Печора, шчеля е такъв един висок бряг, а юр значи глава. Шчеля-Юр е главата на шчелята, а по-нагоре по течението има още Шчеля-Бож — опашката на шчелята.

Сега дойде ред на Льоха да се чуди:

— А стига бе! Аз бях там и не го знам.

— Баща ми е географ, занимава се с топонимия, това е за произхода на имената, така че съм се учил да чета по картите.

— Така значи, братока вече ми съобщи как четете по картите, къде с асо в ръкава, къде с шестицата наопаки — вече без всякакви номера каза Льоха. Младежът кой знае защо му беше ужасно симпатичен.

— Дрънкало!

Льоха се замисли за миг.

— И ти си прав, за далаверата не си струва да дрънкаш пред всекиго. Но ние с него сме повече от роднини. Неговата майка ме взе при евакуацията в Казан. Там се роди и Жорка. А през 45-а Даша умря и се намъчихме ние с братока по цяла Русия, докато си дойдем в Москва. И тук в началото живеехме в хамбара… Такива работи, Професоре. За какво са ти притрябвали мангизите? Гледай си там химиите и географиите, така лека-полека ще станеш началство, на „Победа“ ще се возиш.

— Без пари няма да стане.

— Ами! И много ли ти трябват? Сто хилядарки стигат ли?

— Сто хиляди? — усмихна се хлапакът. — Това са джобни пари. А за да станеш човек — аз съм го смятал, — милион и половина като начало, а по-нататък тръгва от само себе си, според учението на Карл Маркс.

— Е, тогава учи езика коми, на север половината джандари са комита. Мамка ти вирен-орен!

— Знаеш ли, Льоха, за сто хиляди може да те засилят във Воркута или Магадан, но за милион — собствени ченгета ще си купиш, с шинелите, ботушите и немските овчарки. А ако имаш още един милион — можеш да си вдигнеш личен лагер.

„Виж го ти буквоеда!“ — помисли си Льоха и изгледа с уважение младежа, харесваше му все повече и повече.

Портичката изскриптя и се появи Славка — във всяка ръка с по една чанта.

— Купон, момчета! Има и бяло, и скоросмъртница „Три седмици“, и вермут „Кизил“. Бацил за всеки вкус. Да идем на брега.

След час компанията се настани удобно на брега. Празният разговор се точеше лениво, примесен с песни на китарата. Кой знае защо разпивката не вървеше много весело.

Костя лежеше по гръб, старателно постлал под себе си сакото, гледаше прозрачното синьо небе и свиреше нещо сърцераздирателно тъжно, но съвсем не апашко.

— Испанско парче — поясни той, без да прекъсва мелодията.

Изведнъж откъм езерото се чу звънлив глас:

— Момчета! Може ли да се присъединим? — Към брега приставаше лодка с три момичета.

— Опа! Сега ще ни развеселят мацетата — изкоментира порядъчно наквасеният домакин.

Льоша познаваше само Зинка, която имаше доста опитен вид за двайсетте си години.

— Откъде се взеха тия?

— Рижата е Верка, май че е братовчедка на Зинка. Изобщо роднина от Сталинград. А втората е нейна приятелка някъде от Владимирска област, май се казваше Валя. Дошли са на фестивала — поясни Жора.

В това време Костя излезе от унеса си, изтръска сакото и го протегна на приятеля си, като говореше превзето:

— Жора, подръж ми макинтоша — а самият той се запъти към момичетата, свирейки цигански танц и потропвайки в такт. Той рязко пресече последния акорд, откъсна три крехки глухарчета и като се поклони галантно, връчи на всяка дама по едно. И запя нещо разпуснато-игриво:

Ах, Катюха, ти сладка гиздосия,

защо ми върза снощи тенекия?

Щом прозорчето ти ми намига,

май мъжът ти си е шушумига,

Чап-чар ап-нарари-нуп чарари…

— Ой, как хубаво сте се устроили! Вера, Зина! Сядайте по-близо, ще снимам всички за спомен — забъбри едно от момичетата, докато вадеше новичък фотоапарат ФЕД от кожения му калъф. — Или по-добре, Зина, ти ни щракни, ще ти покажа къде да натиснеш, а аз ще се настаня при другите. Днес нали си заминавам…

Домакинът пиеше повече от другите и бързо се напиваше. След като гаврътна поредната чаша, той монотонно зави:

Аверитеее ще ме покрият с бушлата,

над гроба мииии и реч ще изчетат…

А ти ме виииж, ти погледнии…

— Не викай бедата, глупако! — хладно каза съвсем трезвият Льоха и се надигна. — Хайде да спим! — Той приповдигна Славик и като преодоля леката му съпротива, го поведе към къщата.

След няколко минути той излезе на чердака и подхвърли, без да се обръща към никого:

— Ще ида да се помотая…

 

 

Вече беше дванайсет часът, когато Льоха, подсвирквайки си, се върна при приютилата го бърлога. От портичката изхвърча като полудял Жорка и едва не събори братока си:

— Льоха, беда! Костя пречука Верка!

— Какъв Костя? Каква Верка?

— Ами приятелят ми, нали го видя днес, такова… Зинкината сестричка.

— Ама че работа! — Льоха се огледа, хвана братока за лакътя и без да бърза, тръгна обратно с него към трамвайната линия. — Разказвай!

Жорка мълчеше.

— Хайде, карай направо!

— Накратко, Пръдлето си отспа до вечерта, тъкмо когато се върнахме. После вика: „Е кво, балами, ще чукнем ли една игричка?“ — И седнахме на три ръце.

— Чие беше тестето?

— Пръдлето отвори ново.

— Наистина сте балами! Намерили сте с кого да играете! Той от всеки джоб вади ново тесте.

— Накратко, аз раздавах — другите имаха по три картинки. Аз играх пръв. Дадох една точка на Костя, а на Славка — точно сметнах — двайсет. Свалихме картите — а той вади поп с асак. Как можах така да се прекарам?

— Глупак! Малко са ви били! Той във всеки джоб държи по един асак. И вие какво, човек ли заложихте?

— Ами бяхме свършили парите и Славка предложи…

— Ох, аверчета! Боклуци такива! Каква разлика има кой ще загуби? Защо ви трябваше мокра работа?

— Някак си така стана…

— Добре, тая кукла откъде се взе?

— Те изпращаха оная, приятелката Валка, на Курската гара. Тя си отивала вкъщи в Князев, и се върнаха обратно при Зинка. Пък Зинка срещнала някакво момче и отишла с него на Рибните езера, а на Верка май казала да я изчака тук — не разбрах много. Накратко, ние загубихме. Славка даде на Костя своята кама, излязохме на портичката, а тя тъкмо идва: „Момчета, може ли да поседя час при вас, че Зинаида ме заряза.“ А тоя гад на всичкото отгоре се и гаври: „Ей я плячката! Ти нали още от сутринта й хвърли око. Действай, копеле!“

— Егати… Чакай малко да поумуваме — каза Льоха и приседна на един крайпътен камък. Той мисли пет минути, прекъсвайки размислите си с кратки въпроси:

— Отдавна ли стана?

— Преди около десет минути май…

— Кръстницата къде е?

— Преди час се прибра, сигурно спи.

— Шилото, казваш, е на Пръдлето?

— Аха…

— А момичето къде е?

— Там, някъде в храстите.

— Аверчето ти тук ли е?

— Върна се съвсем като попарен. Май е в сеновала…

— Добре — каза накрая Льоха и стана. — Дигни гарда, ще се измъкнем. Да вървим при мацето.

Льоха рязко прекрачи през избуялия бъз. Няколкото метра, оставащи до брега, бяха обрасли с висок пелин. Той се натъкна почти мигновено на трупа на момичето. На лунната светлина всичко се виждаше до най-малки детайли. Тя лежеше с разперени ръце и глава към водата. Гърлото й бе прерязано. Локва кръв. Той се огледа внимателно и делово се захвана за работа: вдигна нагоре полата й, смъкна и разкъса гащичките, след това раздра и блузата й. Крепдешинът поддаваше лесно и Льоха отпра голямо парче от плата. Няколко мига той оглеждаше мястото на събитията и като че ли остана доволен. После внимателно топна парцалчето в кървавата локвичка, леко го отцеди и се върна на пътеката. Носеше парцала малко настрани, като се стараеше да не се изцапа.

— Да вървим! — подхвърли късо той на братока си, който наблюдаваше отдалеч. Когато се приближиха до къщата, Льоха остави кървавия парцал край входа, слезе пак до езерото и старателно си изми ръцете.

После се върна, даде с ръка знак на Жорка да го следва, почука и без да дочака покана, влезе.

Славка седеше пред начената половинлитрова бутилка и дъвчеше маринована краставичка.

Льоха мълчаливо посочи на Жорка табуретката, седна до масата, ливна си половин чаша, гаврътна я, изпръхтя, набоде на вилицата краставичка и преди да я захапе, заговори:

— Ама и ти си един тарикат, Славик! Изхвърли ли шилото?

— От къде на къде? Инструментът е трофеен, золинген. — Той извади отнякъде финката и я сложи на масата. — Изтрих пръстчетата, и толкова.

Льоха отхапа краставичката, после внимателно — за крайчетата — взе финката и я сложи пред себе си на масата:

— Инструментът е готин, обаче не е твой. Твоят инструмент е перцето^[1]. Беше си Пръдлето джебчия — сериозна специалност, само че нещо не му стигна, та реши като Паша Ангелина да се пише многомашинник. Първо усвои курвенската специалност: за нищо го не бива, ама да клепа мераклия. А сега се оказва, че търчи с шилото по брега, баламурници му трябват.

— Аз какво общо имам?

— Ей сега ще ти светна! — Льоха измъкна с рязко движение пистолет от вътрешния си джоб. — Вашата госпожица ми е през оная работа, но задето се изкурви — ще си платиш. Аз какво — две годинки и си ги отбих. А Плешивия четири получи заради теб. Пътувах към Москва и си мислех какво да те правя? Уж бяхме авери. — А и за кръстницата ми е жал, ще кукува сама. А тук всичко се реши от само себе си. Имахме в лагера един Копър Доматович, очиларко от културните, знаеше много стихчета. Едно ужасно ми хареса:

Роди си ти самичка крокодила,

туй беше твоята съдба…

— Въобще реших значи, Вячеслав Михалич, да ти лепна мокрото дело. Повече няма да клепаш. Ако пак хукнеш при своите ченгешки кумове — от тях ще го отнесеш. А така имаш шанс да оцелееш. Жора, донеси отвън парцалчето… Ей тук го сложи, на вестника — каза той на братока си, когато оня се върна. — Сега свали от гвоздея сакото на стопанина. Пари, документи има ли в джобовете?

— Стотачка.

— Чуждо не щем, сложи го на масата, ще потрябва на стопанина за из път. Така. Сега отрий малко сакенцето в парцалчето и го занеси при госпожицата. И веднага се връщай. А ти, Славик, първо се подръж за парцалчето, а после за любимия си „золинген“. И без номера. Давам ти пет минути и дим да те няма. За билет до Ташкент, мисля, ще ти стигнат? По-добре малкият Ташкент, отколкото голямата Колима.

Льоха стана и се дръпна в ъгъла, като държеше под прицел Славик.

— Не се и опитвай, знаеш ме! — повтори той. — Моли се на Бога да не се появи Зинка, докато си тук. Че тогава всичко ще се извърти другояче.

Бледият като тебешир Славка посегна към бутилката.

— Не те съветвам. По-добре да се добереш трезвен до гарата. Вземи пълната бутилка, във влака ще си допиеш.

Славка мълчаливо стана, отвори вратичката на шкафа, оглежда няколко секунди гардероба си, после бързо се преоблече в нов костюм, небрежно пъхна чиста риза в протритата чанта, хвърли там и вратовръзка. После се повъртя край перваза на прозореца, надигна го и измъкна доста голям пакет. Сетне напъха в чантата пълната половинлитрова бутилка и зави във вестник парче сланина и хляб. Последни в чантата попаднаха бръсначът, четката и сапунът за бръснене.

— Е? — погледна той злобно към Льоха.

— Пръст-че-та-та!

Славка изпълни заповедта и със сила заби финката в плота на масата. Всичко това отне няколко минути и запъхтеният Жора едва сега се появи на вратата.

— Да драпаме! — каза Льоха и цялата троица се запъти към портичката.

— Жоржик, ти се повърти тук. Ако дойде Зинаида, измисли нещо, но не я пускай в двора.

Двамата бързо се отдалечиха от мястото на събитията.

След двадесет минути Льоха се върна.

— „Работата е свършена, казал слепият.“ Бившият джебчия, а сега трепач Пръдлето, същият Вячеслав Михайлович Тимофеев, пак той, Патерицата, благоволи да отпътува в шикозна лимузина към топлите страни.

— А къде замина?

— На нас какво ни пука? Колкото по-малко знаеш, толкова по-дълго ще живееш. При теб има ли новини?

— Никакви.

— И това е добре, трябва да изчезваме оттук. Ще ида за оня душегубец.

Скоро Льоха се върна заедно с Костя, който вече беше с нова риза.

— Сега се омитаме. На Стария двор сигурно още е пълно с хора. Отиваме там. А идваме между другото от тузарските общежития, където сме рутили демократичната младеж от женски пол.

— Рутили? — не разбра Константин.

— Ех, Професоре, а аз мислех, че всичко знаеш! Опипвали сме ги, проверявали сме цвета на кожата им. Добре, не се бой, всичко по реда си. — Льоха спря, наклони глава назад и гаврътна към сто и петдесет грама от полупразната бутилка „Столичная“. — Удари му малко, сега за теб е полезно! — И подаде бутилката на Константин. Той мълчаливо я допи и хвърли шишето в езерото.

— Какво оклюмахте, пичове? Я вирнете опашките! Пей след мен:

Тази песен пее цялата младеж, младежта, младежта.

Тази песен нито можеш задуши, ни затри, ни затри…