Фридрих Незнански
Грешката на президента (50)

Глава седма
„Хемингуей“ започва да действа

1.

До автобусната спирка наистина имаше само двеста метра, но още на половината път Турецки се убеди, че плановете му са добри за Москва, но не и за Князев. С Валентина Андреевна се поздравиха трима души, а една жена успя да й съобщи, че Наденка се омъжва, и я покани на сватба. Стана очевидно, че ако тя стърчи тук половин час, докато си чака автобуса, за това ще научи целият град.

— Валентина Андреевна, здравейте — подхвърли поредният познат, който товареше кашони в багажника на очукано жигули.

— Здравей, Петенка!

— Дали не можем да се доберем по-бързо с прекачване? — започна да се вълнува Турецки.

— Разбира се, че можем. Автобусът въобще може и да не дойде. — Тя помисли малко, обърна се назад и попита: — Петенка, ти случайно да не си отиваш към къщи?

— Вкъщи, вкъщи. Само да натоваря още нещо.

— Ще ни закараш ли до водната кула?

— Иска ли питане! Сядайте. А вие какво сте намислили да правите в нашия квартал?

— Дойде един познат от Ленинград, показвам му забележителностите. Вече ми е трудно да ходя много пеша, а автобусът сам знаеш колко е редовен. — Учителката така бързо влизаше в ролята на конспиратор, че Саша искрено се учудваше.

Около водната кула неочаквано попаднаха на някакъв „чичо Степан“ на мотоциклет с кош, който след час се канеше да се връща тъкмо в същото Удоли. Щеше да бъде хладничко, разбира се. Но затова пък минимум свидетели. Валентина Андреевна убеди Турецки, че „хич не настива“, и той със спокойна съвест реши да я прати с чичо Степан.

Докато чакаше да тръгнат, Турецки се поинтересува дали не може да се приближи незабелязано до дома на Лисицина, но не откъм улицата.

— Всякак може: оградите са направени като за честни хора. Може от Волшник, имаме една такава рекичка, ще преминете през оврага, а там започва Верьовкината уличка, точно зад моята къщичка излиза. Оградата е висока, но има дупки: хлапетата цяло лято минаваха оттам за ябълки, спасение няма от тях. Но през оврага май ще се заблудите. По-добре ще бъде да минете отзад, където садя картофи, оградата там е само за фасон. Там нататък живее чичо Филат, стар е вече, деветдесетгодишен. Неговата къща се води на улица „Червеноармейска“. От „Съветска“ не завивайте към нас, а ще минете покрай банята, там е улица „Муромска“ и веднага завивате наляво към „Червеноармейска“. Като почнете да се качвате нагоре, ще видите. Вдясно се точат къщи, а отляво започва оврагът. Преди да стигнете до оврага, е къщата на чичо Филат. Тя е малко нависоко. Развалина вече. Ако си е вкъщи, поздравете го и кажете, че идвате при мен. Вървете смело, той няма кучета… Ох, каква съм глупачка, съвсем изумях! Ами Палма остана сама! — стресна се Валентина Андреевна. — Е, нищо, ще наминете при чичо Филат, кажете му, че са ме извикали във Владимир в областния отдел „Образование“, нека да нахрани Палма.

2.

Турецки се върна в хотела, предаде ключа на дежурната на рецепцията долу, после пак излезе в града, обаче тръгна не по улица „Фатиянов“, а по успоредната й „Муромска“. Като намери нужния му номер, той спокойно мина през парцела и се увери, че оградата отзад наистина е символична. Изведнъж Турецки чу някакво хрипливо скимтене. Рижото тяло на Палма не се забелязваше много сред пожълтялата трева покрай къщата. Кучето пълзеше, по-точно опитваше се да пълзи към него. Подире му оставаше кървава следа.

„Хемингуей вече е тук“ — разбра той и извади пистолета от вътрешния си джоб.

Турецки се промъкна внимателно към къщата, но голите клони на ябълката и вишната бяха ненадеждно укритие. Палма изскимтя за последен път и тялото й замря неподвижно. Като се промъква известно време през градината, Турецки излезе право пред къщата, където беше идвал сутринта.

Той се ослуша. Отначало беше тихо, както и трябва да бъде в празна къща, но после чу някакъв шум. Турецки се прокрадна към прозореца, същия, зад който стоеше бюрото на учителката. Той се притисна към стената и внимателно надзърна в стаята.

И веднага се дръпна.

Брадатият интелигент се ровеше из чекмеджетата на бюрото. За щастие той беше така погълнат от заниманието си, че не видя появилото се за миг на прозореца лице. А Турецки повече не повтори опита си — вече беше видял достатъчно.

3.

Алексей Снегирьов вървеше по „Фрунзенска набережна“ и си спомняше как започна всичко.

В онази вечер при Борух Лейбович го очакваше сюрприз.

— Постъпи коленопреклонна молба от московчани — каза гостоприемният домакин, когато килърът включи компютъра си и се убеди, че цюрихската банка действително е заприходила поредния му хонорар. — Само че, разберете ме правилно, Алексей Алексеевич. Аз само ви предавам и изобщо не настоявам. Не съм си враг. Вие разбирате.

— „Александър Борисович Турецки“ — замислено прочете килърът. — Никога не съм обичал Москва. Това май е следовател?

— Точно така. От прокуратурата. По делата от особена важност. Аз, както разбирате, не съм напълно в курса на нещата, но доколкото ми е известно, сега той се занимава с така наречения отстрел на банкери.

— Ами нека се занимава — прозя се килърът. — Бог да му е на помощ.

Разходката из града частично беше прогонила стреса и той искаше да спи.

— Московските колеги се обиждат — внимателно каза Борух Лейбович. — Вие, разбира се, всичко ще препроверите и е възможно да се убедите, че информацията е лъжлива, но на мен ми казаха много, много конкретни хора, че уж гореупоменатият господин, как да кажа, е започнал да се черпи не с когото трябва. Впрочем кой съм аз? Само беден стар човек, когото може да излъже дори дете…

Килърът взе от него тъничка папка с няколко снимки и ксерокопия. Там имаше още касета със запис на телефонен разговор. Всичко заедно свидетелстваше, че следователят Турецки е действал основно по указания на групировката от Грозни. На което съвсем справедливо се обиждаха московските босове.

Заедно с това имаше и нещо, което накара килъра да настръхне вътрешно. Нещо определено не му харесваше, но какво именно — не можа да схване веднага.

— Засега не обещавам — промърмори той. — Но ще видя.

— Да ви купя ли билетче? — зарадва се Борух Лейбович. — За кой самолет? Или предпочитате с влак?

— С влак — каза килърът. — Дневния. Че в нощния като нищо могат и да ме ограбят.

В електричката той отначало разглеждаше светлинките на станциите, пробягващи зад прозореца в есенната чернилка, и се опитваше да съобрази какво не беше наред с този Турецки. После се стопли и заспа.

Присънваха му се тънички ръце, плътно прегръщащи врата му, топлината на детско телце, доверчиво притискащо се към гърдите му, невероятни очища и шепот: „Тате ли те прати“? Единственият договор, за който той така и не взе нито грош.

Преди тридесет и шест години на стълбите пред детската поликлиника на улица „Двинска“ намериха момченце на месец и половина, загънато в сиво-розово памучно одеяло. Бележката, надраскана на парче от вестник, гласеше, че обитателят на този пакет се казва Петенка. Скоро Петенка порасна и разбра, че мама няма да дойде за него. После се намериха доброжелатели и му обясниха що е това аборт и каква е вредата за здравето от него. Кажи значи мерси, че не те е закопала някъде на бунището или не те е изхвърлила в контейнерите за боклук. Така той разбра, че още преди раждането си не е бил нужен на никого.

Всъщност той и по-късно не беше особено нужен на никого. Нито на възпитателите от детския дом, които бяха лика-прилика на Алевтина Викторовна Нечипоренко, нито на държавата, която го научи да убива, нито на собствения си партньор. Нито на сегашните клиенти. А в крайна сметка — и на самия себе си.

Имаше наистина на света едно номадско африканско племе. И италианско момиченце, на което не му остана даже негова снимка, за да си я закачи на стената. Това вече съвсем на нищо не прилича — малки момиченца да казват „лека нощ“ на снимките на наемни убийци.

На другия ден, рано сутринта, по време на ритуалния крос му предадоха билета за московския влак. Той го пъхна в джоба на анцуга си, но в Москва замина все пак с кола. Познатият шофьор, който трябваше да закара в Москва разкошно тъмносиньо „Волво“, бе доволен от компанията. Той вече бе имал работа с Алексей и знаеше, че докато на задната седалка спи този тип, може да се страхува най-много от базука в храстите или танк на пътя.

Мощната комфортна кола пристигна в Москва на разсъмване.

4.

— Значи се връщаш? — попита Романова, когато Турецки й се обади по телефона в края на работния ден.

— Не, оставам — отвърна Саша. — Струва ми се, че сега ще започне най-интересното.

— Аз между впрочем се свързах с князевската милиция, те установиха наблюдение над твоя „Хемингуей“. Между другото при настаняването си в хотела той е представил документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, регистриран в Москва на улица „Совхозна“ 16, апартамент 42. Та значи на този адрес няма никакъв Белов… Това е положението, Сашка.

— Повече би ме учудило, ако той наистина живееше там, че и се окажеше честен инженер — отговори Турецки.

Отстрани можеше да изглежда парадоксално, че Турецки поддържаше връзка с князевската милиция през Москва, обаче беше съвършено необходимо, само това оставаше — да се разкрие. Още повече че сега той имаше снимката. Още не разбираше напълно защо тя предизвика такова суетене в лагера на Скронц и Пъпа, но се досещаше, че не е само защото е станало възможно да ги разпознаят и дори не затова че сега можеше да се види връзката между тях. Това не даваше мира на Турецки. Той вече разбираше какво трябва да направи, когато се върне в Москва, но все пак реши да изчака в Князев още един ден. Тайнственото изчезване на учителката трябваше да подтикне Скронц и Пъпа към някакви решителни действия. Нали тя е изчезнала, значи се страхува и следователно се досеща… Това беше повече от опасно.