Фридрих Незнански
Грешката на президента (27)

Глава десета
В Кремъл

1.

Всичко стана толкова бързо, просто мигновено, че Григорий Иванович не успя да се опомни, когато колата го докара пред самите кремълски стени. Вратата се отвори, часовите ги пропуснаха вътре, като му отдадоха чест, и след минута един от офицерите на спецохраната му отвори вратата на лимузината.

Григорий Иванович излезе навън. Навярно никога през живота си, дори когато за пръв път се запозна с родителите на своята Зина, той не се бе чувствал толкова неуверено. Беше страшно да направи първата стъпка, да се обърне, да тръгне, без да говорим, че не смееше да отвори уста и да каже нещо. А и къде да върви? Григорий Иванович си нямаше и представа. Той безпомощно се огледа, чувствайки, че още секунда — и ще започне да се паникьосва.

„Майор Грязнов, овладейте се!“ — заповяда си Григорий Иванович. Той изправи рамене и се опита да си представи, че играе на сцената. Продължението на „Август 91-ва“. А наоколо са статистите, целта на които е да му партнират. И веднага му стана значително по-леко — на сцената майор Грязнов се чувстваше съвсем уверено.

— Е, как е тук без мен? — обърна се той към офицера, който му отвори вратата на колата.

— Всичко е наред, Андрей Степанович — увери го той.

— Това е добре! — гръмогласно отвърна Григорий Иванович. — Да вървим тогава. Какво имаме за тая вечер? Нищо, надявам се.

Сякаш изпод земята се появи невисок здравеняк в цивилно облекло.

— Добре дошли, Андрей Степанович — каза той.

Григорий Иванович кимна. Той не знаеше как се казва цивилният здравеняк и затова реши да мине с дружелюбно кимване. От страна на началството това би трябвало да мине за добро отношение. Григорий Иванович, разбира се, не знаеше какви са нравите в Кремъл, но изхождаше от предположението, че едва ли се различават много от нормалните.

— Засега следва вечеря и сън — започна цивилният, — а утре имате телефонен разговор с Украйна, заседание на Съвета за сигурност, а вечерта прием на венецуелския посланик.

— Той пък какво иска? — учуди се Григорий Иванович, като се напъваше да се сети къде се намира Венецуела.

— Венецуела е производител на нефт, член на ОПЕК — подсказа здравенякът.

„Адютант — разбра майорът. — Как се казваше при цивилните? Помощник? Референт? Добре би било незабелязано да си изясня името му.“

— Е — сериозно кимна Григорий Иванович, — значи има за какво да поговорим.

Той направи крачка встрани от колата. Референтът също тръгна. Григорий Иванович вървеше след него, като се стараеше да не го изпреварва, но така, че да не се забелязва. За щастие „президентската“ походка му се отдаде напълно. Чувстваха се театралните репетиции.

Референтът заведе „президента“ в неголям уютен кабинет, който кой знае защо напомняше на Григорий Иванович една стая, която беше видял някога в дома музей на Чехов в Ялта.

Григорий Иванович се огледа с надеждата да види сложена маса, но нищо подобно на подготовка за вечеря не се забелязваше. А в това време Грязнов-старши внезапно усети остър глад. За разлика от някои други хора вълнението винаги му изостряше апетита. А през последните няколко часа имаше от какво да се развълнува! Той внимателно изгледа референта и каза:

— Слушай, ти вечеря ли?

— Да, Андрей Степанович. Но вие навярно сте огладнели. Сега ще се разпоредя. В столовата ли ще отидете, или да ви сервират тук?

— В столовата. А и ти ела с мен, че ще ми е скучно сам — каза „президентът“, като се сети, че ще е доста по-добре, ако сега се разходи из помещенията, за да се ориентира малко кое къде се намира.

Референтът вдигна слушалката на един от телефоните, стоящи на покритото със зелено сукно бюро, набра трицифрен номер и попита:

— Кухнята ли е? Имате ли нещо за Андрей Степанович? — Той мълчаливо изслуша отговора, после каза: — Само това ли? Добре, сега ще попитам. Андрей Степанович — обърна се той към чичото, — останало е само студено предястие от риба и месо асорти, а от топлите ястия — лангет и печено „Биф Строганов“.

„Не е лошо — помисли Григорий Иванович. — Добре би било да опитам и едното, и другото. Но май не бива. Да не си помислят нещо.“ И като се стараеше да придаде на гласа си колкото се може повече „държавнически“ нотки, каза:

— Най-добре риба и лангет.

— Риба и лангет — повтори като ехо референтът. — Добре, след петнадесет минути. — Той затвори слушалката и пак се обърна към Григорий Иванович: — Засега си отдъхнете, Андрей Степанович.

Чичото вече се канеше да седне в тапицираното с тъмно кадифе кресло, но референтът го изпревари навреме и отвори една от страничните врати. Зад нея се показа доста голяма спалня с кресла, ниска масичка и библиотека. Като цяло тя доста приличаше на хотелска стая — такава, в каквато самият майор Грязнов никога не бе попадал, но беше виждал подобни в киното и по списанията.

— Почукай, когато стане готово — каза той, като съобрази навреме, че щом това всъщност е хотел, значи някъде тук трябва да има баня и тоалетна. Той, разбира се, имаше добрия навик да си мие ръцете преди ядене, но сега в доста по-голяма степен го занимаваше тоалетната.

Вратата за там той откри почти веднага. Отначало, когато видя, че и тоалетната и банята са в едно помещение, изпита известно разочарование. „Общ санитарен възел — неодобрително поклати глава той. — Място колкото щеш, не можеха ли да ги преградят?“ Но когато влезе вътре, не можеше да не признае, че всичко е направено много удобно — в ъгъла имаше масивна синя тоалетна чиния под също такъв тежък капак — съвсем неприличащи на онези, които чичото бе виждал досега. По-нататък имаше шкафче с вградена в него мивка. „Мрамор — реши чичото, но когато го пипна, установи, че е някаква синтетика. Зад шкафчето с раковината се намираше кабината на душа, скрита зад полупрозрачни пластмасови стени. — Не е лошо — поклати глава той. — Да можеха да видят това нашите в Олга.“

Той си спомни Зина, която, както и преди ходи в дървения клозет на двора и се мие под металическия умивалник, и въздъхна. „Жалко, че тя не може да види това — тъжно помисли Григорий Иванович. — И няма как да й разкаже човек… Държавна тайна.“

Изненадите причакваха чичото на всяка крачка. И тоалетната чиния излезе някак чудна, а на раковината ги нямаше двете привични кранчета — червено и синьо, а някаква сложна джаджа, каквато майор Грязнов още не беше виждал. Трябваше му известно време, докато съобрази, че тя отговаря едновременно и за напора, и за температурата на водата.

Григорий Иванович се огледа в огледалото, висящо над мивката. Оттам го гледаше — не, не руският президент, а някакво малко изплашено и объркано лице, което можеше да принадлежи само на запасния майор Грязнов от градчето Олга. Държавният глава не можеше да има такова изражение.

Чичото се изправи, разпери рамене и се погледна решително и целеустремено. Получи се малко по-добре. Не достигаше обаче стаената в очите дълбока мисъл. Григорий Иванович се опита да се сети за нещо значимо, държавно, като например американския империализъм. Стана още по-добре. „Горе главата, майоре!“ — заповяда си сам Григорий Иванович и се отдалечи от огледалото.

Най-после той приключи с тоалета си. Чичото излезе от стаята за отдих, която кръсти за себе си „хотелската“, и седна на едно кресло. Над ниската масичка имаше няколко рафта с книги.

„Интересно какво чете Той?“ — помисли Григорий Иванович. Отдавна наричаше своя двойник просто Той и чувстваше някаква вътрешна връзка с него. А сега непознатият президент започна да му се струва едва ли не роднина.

Обаче той не успя да се запознае със съдържанието на книжните рафтове. На вратата се почука и гласът на набития референт каза:

— Андрей Степанович, всичко е готово.

Григорий Иванович стана, изправи рамене и като се стараеше да запази на лицето си „държавническото“ изражение, отработено пред огледалото, влезе от стаята за отдих в кабинета. Референтът се усмихна:

— Да вървим, Андрей Степанович.

Те тръгнаха по вътрешните коридори на Кремъл. Не се наложи да вървят дълго. Референтът отвори една врата пред чичото и те се озоваха в неголяма, но уютна трапезария, която в кремълската столова наричаха „първа зала“. Това беше личната стая за хранене на президента, където той понякога обядваше или вечеряше с тесен кръг приятели или с някого от по-обикновените чуждестранни гости.

Тук имаше старинни мебели от червено дърво. Масата бе застлана със снежнобяла колосана покривка. На нея вече бяха сервирани мезета за един човек — салати и филе от риба.

— Ами ти? — обърна се чичото към референта, като се опитваше мъчително да съобрази какво да измисли, та да си изясни как го наричат, без да се издава. — Сядай, направи ми компания. Вземи поне салатка.

„Интересно, а как ли е тук с оная работа? — помисли чичото, докато се настаняваше на стол с висока облегалка. — Дали да ги помоля, ама пък неудобно е някак.“ Той придърпа към себе си чинията с рибното филе. Бяха сложили от всичко — и пъстърва, и есетра, и парченце чига. Тъкмо за биричка. „Че какво пък? — възкликна наум Григорий Иванович, докато продължаваше вътрешния си диалог. — Той да не би да не е мъж? Не е ли наш, съветски руснак?“ И като набоде парченце розова, прясна пъстърва, замислено каза:

— Рибата не върви на сухо.

По лицето на референта се появи разбиране.

— Сега ще се разпоредя — каза той и стана.

„Дори не попита какво да донесе — помисли Григорий Иванович. — Значи си знае. Ще донесе това, което Той обича. — И започна да гадае какво ще се появи пред него. Но каквото и да излезеше, трябваше да го пие, все едно че си го е поръчал. — Ако донесат ликьор от киви или десертно вино, пак ще трябва да го изпия с удоволствие“ — реши той, надявайки се, че ще бъде „Абсолют“ или водка „Смирнов“, коняк в най-лошия случай, макар че конякът едва ли върви с риба. И въобще кой ги знае какви са им тук обичаите.

Всичко това мина през главата на Грязнов-старши за броени секунди. Скоро референтът се върна, а след още няколко минути в „първа зала“ влезе приятна на вид жена с колосана бяла престилка и подобна шапчица на косата. На подноса имаше две чашчици и достатъчно голяма гарафичка. „Е, виждаш ли, предрекох си: коняк са домъкнали…“ — мина през ума на Грязнов. Референтът наля тъмната течност по чашките.

— За нашите успехи! — произнесе Григорий Иванович тържествено и без особен ентусиазъм надигна чашката. „Господи, та това е старка^[1]!“ За такова нещо не можеше и да мечтае.

„Андрюша е наш човек!“ — помисли си той. Руският президент изведнъж му стана още по-близък и роден. От прилив на чувства Григорий Иванович едва не се просълзи, но навреме се овладя. На президента не се полага да плаче за щяло и нещяло. В това поне беше сигурен.

2.

Президентът не разбра веднага какво се случи. Той наистина малко се огорчи, че не Купавин кара колата, но не придаде на това особено значение. По време на пътуването той обикновено обмисляше спокойно резултатите от изминалия ден и си набелязваше плана за следващия.

Президентът все още анализираше резултатите от срещите в Кемерово, когато му направи впечатление, че отпред по трасето става нещо не съвсем обикновено. Оттам се чуваха изстрели и цели автоматни откоси, той не би могъл да ги сбърка. Първата му мисъл беше: „Нима са мафиотски групировки? Това вече е прекалено.“

Обаче, когато излязоха от завоя и се появи видимост, президентът разбра, че не са бандити, а военни. Но защо са открили огън на президентското трасе?…

В следващия момент челната ескортираща кола рязко наби спирачки и спря.

— Какво е това, дявол го взел? — изруга шофьорът.

Президентът се намръщи, той самият никога не си позволяваше груби изрази и никак не обичаше да ги чува от другите. Жалко, че Купавин го нямаше, старият шофьор знаеше как да се държи в присъствието на президента.

След още миг спря като вкопана и президентската лимузина. Някъде недалеч се разнесоха изстрели, а вратата откъм страната, където на задната седалка седеше президентът, широко се отвори. На мъждивата светлина от лампичката в купето президентът видя пред себе си лицето на полковник Руденко. И веднага разбра — случило се е най-лошото.

Плен. Или смърт.

Полковник Руденко внимателно погледна държавния глава, а после каза някак твърде официално:

— Господин президент, моля ви да слезете от колата.

Мина му мисълта да не се подчини. Но като си представи колко унизително ще е, ако започнат да го теглят насила, държавният глава бавно излезе от колата и с достойнство изгледа полковник Руденко.

Той не произнесе нито дума. Не попита нищо.

Нека първо да обяснят какво значи всичко това.

— Господин президент — продължи Руденко все със същия официален тон, — моля ви да ме последвате.

Президентът се подчини и закрачи с тежки стъпки, шляпайки в есенната кал край пътя. Мислите му бяха объркани. Недалеч от канавката чакаше друга кола със загасени фарове. Това вече не беше президентският линкълн, а неутрална лада.

— Чакам обяснения — поиска президентът.

— Сега ще ги получите — чу се наблизо познат глас.

Президентът рязко се извърна.

Предадоха го.

Колко пъти през последните години се случваше това. Предаваха го хора, които той смяташе за верни свои последователи, ако не и за другари в борбата за нова Русия. Предаваха го на едро и на дребно. И все пак той не можеше да свикне. Може ли човек да свикне с предателството? Възможно е някой друг да можеше. Но не и той. Това всеки път го потрисаше.

Да, предупреждаваха го, и то неведнъж. Но предупрежденията твърде често приличаха на доносничество, на желание да му се подмажат — вижте ме, аз съм единственият надежден човек.

Президентът си спомни как след августовския преврат един от най-близките му помощници Сергей Скачков все ходеше и повтаряше: „Вие сте обграден от врагове. Аз съм единственият предан вам човек.“ Той го говореше толкова често, че се промъкваха подозрения. Не, не, че руският президент наистина е обкръжен от врагове, а дали пък самият Скачков не страда от мания за преследване.

Всичко това мина през главата на президента за броени секунди.

— Сядайте в колата — каза все същият добре познат глас. — Ще ви отведем на сигурно място.

Значи — плен.

Президентът се огледа — беше сам. По-точно наоколо имаше много хора, при това хора, призвани да го охраняват. Но те бяха станали врагове. И той беше сам пред тях.

— Съпротивата е безполезна.

Това знаеше и сам. Без да каже нито дума, той седна в колата. От двете му страни веднага заеха постовете си командосите. Охрана.