Фридрих Незнански
Грешката на президента (58)

Глава петнадесета
Късен гост

1.

Строго секретно

До началника на МУР при ГУВД Полковник А. И. Романова

СПЕЦДОНЕСЕНИЕ

Както вече ви съобщихме, в град Князев, Владимирска област, при извършване на правонарушение бе задържан гражданин, който представи документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, регистриран адресно в Москва, ул. „Совхозна“ 16, ап. 42. На нашето запитване 87-о отделение на милицията в град Москва отговори, че въпросният гражданин не живее на този адрес. Установено бе, че задържаният е гражданинът Олег Василиевич Дегтяр, два пъти осъждан за мошеничество и изнудване. О. В. Дегтяр е бил освободен предсрочно от затвора преди година и половина, но не се явил в град Фрязево, Московска област, където е регистриран, и не работи. В момента е в следствения арест на Князевското РУ на МВР.

Чакаме вашето разпореждане за препращане на задържания в разпореждане на МУР при ГУВД.

Началник на Князевско РУ на МВР Подполковник И. В. Малинин

2.

Шура отново и отново въртеше из ръцете си князевското спецдонесение.

За няколкото дни, откакто Бурмеева изчезна от следствения арест, Романова забележимо се състари. Тя не само побледня и отслабна — започна да я изоставя нейната сякаш непоколебима увереност в себе си и в собствените й сили. Тя за дълго се затваряше в кабинета си, а когато приемаше служителите, те вече не намираха у нея предишните енергичност и решителност. Нещо ставаше с Александра Ивановна.

Романова имаше защо да страда — вече няколко дни тя се опитваше да престъпи собствените си принципи и представи за порядъчност и да организира провокация. Най-обикновен, подъл капан с единствената цел да открие врага в собствения си дом. Това трябваше да бъде нещо сериозно и напълно конкретно, за да клъвне той веднага и така да се издаде.

При това се налагаше да подложи всички на проверка, дори тези, в които Романова не се усъмняваше и за секунда, но там беше цялата работа, че тя не желаеше да се съмнява в никого. Обаче нали все пак някой беше измъкнал от заключената муровска каса пейджъра.

Няколко дни тя не предприе нищо, оправдавайки се пред себе си, че няма подходящ случай за проверката, но препращането на Дегтяр от Князев в Москва можеше да стане точно пробният камък. Дегтяр беше нужен на хората на Скронц — той явно знае много и ако пропее, за тях ще стане твърде неприятно. Най-вероятно те просто ще се опитат да го премахнат. Но дори такъв опит ще ги издаде напълно.

Романова разсъждаваше така: „Предавам на особено доверени хора (тя все отлагаше момента, когато ще трябва да ги назове по имена) съобщение за прехвърлянето на Дегтяр в Москва. Тъй като след бягството на Бурмеева не може да се разчита на следствения арест, аз им съобщавам адрес на някоя тайна квартира, където ще държим Дегтяр. Съобщенията ще бъдат с гриф «Строго секретно» и ще се различават само по едно — адресите ще са различни. Те ще ги получат… а после ще видим…“

Тя въздъхна тежко и запали цигара. Не й харесваше тази операция, ама никак не й харесваше. Защото щеше да се наложи да подозира само най-близките си сътрудници. Въпросът КОЙ беше застанал вече ребром. Кой ще получи фалшивите спецдонесения? Шура взе чист лист и химикалка. Но нещо не й се пишеше. Тя седя известно време, втренчена в бялото пространство на листа, после рязко загаси недопушената цигара в пепелника.

— Ама и ти, Шура, направо като някаква жена — промърмори тя през зъби, решително хвана химикалката и написа:

1. Нелюбин

2. Мойсеев

3. Сивич

4. Шведов

Сега трябваше да помисли над адресите. Разбира се, Московската криминална милиция имаше немалко конспиративни квартири, където ставаха необходимите срещи, от време на време се провеждаха разпити и дори понякога държаха арестувани, но последното, разбира се, беше изключение, а не правило. И сега Романова мислеше кои от тях да избере. Нали не беше изключено някоя от квартирите да бъде нападната. Затова тя се спря на селата, разположени в чертите на града. Да, това беше безусловно оптималното решение. Дори да гръмне взрив или да започне престрелка, поне няма да пострадат съседите, както неизбежно би се случило в някой блок с много апартаменти.

— Александра Ивановна, Нелюбин иска да го приемете — каза секретарката.

Първият импулс на Романова беше да каже: „Нека почака“, но после тя обърна листа с лицето надолу и каза:

— Нека влезе.

Полковник Валентин Сергеевич Нелюбин беше началник на втори отдел в Московската криминална милиция, едновременно с това и шеф на оперативната служба и на вътрешния муровски затвор — ДПЗ. Той зае този пост преди три години, когато Романова стана началник на МУР.

Тя сама предложи кандидатурата на Нелюбин, защото го познаваше вече не една година. И сега й беше даже някак неловко да го гледа в очите. Но кой знае какво може да изкуши човека. Заплатите в милицията са жалки, а всеки си има проблемите.

— Здравей, Александра Ивановна — каза Нелюбин. — Как сме?

— Ти какво, Валентин — озъби му се Романова, — да не би да не знаеш колко зле са нещата?

Нелюбин разбра, че началничката не е настроена за шеги, и каза:

— Чух, че ще прехвърлят този момък от Князев, та тъкмо исках да ти кажа…

— Откъде знаеш? — изведнъж освирепя Романова.

Нелюбин чак се обърка.

— Тоест как откъде? Имаше донесение. Аз наистина не съм го виждал, но казват…

— Не, не се измъквай — кресна Романова, — отговаряй ми конкретно — кой, кога, при какви обстоятелства ти е казал! Не милиция, ами направо седянка, всички шушукат, подслушват. Е, спомни ли си?

— Ами аз и не съм забравял — отговори Нелюбин. — По телефона ми позвъни Турецки, каза, че са хванали някакъв Дегтяр и ще го конвоират при нас, тоест във вътрешния затвор, та аз значи да помисля отрано за охраната, да не стане като с Бурмеева. Той каза, че и сам ще помисли кого да препоръча за охрана.

— Аха — Романова стисна химикалката в ръце така, че пластмасата изпращя. — Кога беше този разговор?

— Преди около час — отговори Нелюбин. — Аз все си мисля, просто непонятно стана това с Бурмеева. Може да е подлъгала някого от охраната. Красавица, а иначе видът й, как да кажа — като на невинна овчица. Сякаш са я затворили за нищо. Макар че едва ли, всичките ми хора са проверени.

— Проверени, пък птичката отлетя — мрачно каза Романова. — Изобщо, така — изпревари тя Нелюбин, който се канеше да каже нещо. — Ще го настаним в един от нашите обекти, още не съм решила къде. Ще ти съобщя, но това са съвършено секретни данни. Ако преценя, че е нужно да се каже на Турецки или някой друг, сама ще го направя. Разбра ли?

— Разбрах, Александра Ивановна.

Когато вратата след Нелюбин се затвори, Романова отпусна глава на бюрото. Такава слабост тя можеше да си позволи само насаме. „Турецки — повтаряше си тя. — Саша Турецки. Не може да бъде. Или Нелюбин нарочно го каза, за да отклони подозрението от себе си? Също е възможно. И също много неприятно.“

Романова се постара да се овладее. Сега нямаше път назад, трябваше да подготви капаните за своите. Иначе нямаше да намери предателя.

Като помисли, тя зачерта на листа фамилията на Мойсеев и вписа там Турецки.

3.

След като изпрати Ирина, Турецки легна на дивана, както си беше с дрехите, и задряма. Всъщност той не се канеше още да спи, но умората го надви. Събуди се, защото някой отчаяно звънеше на вратата. Той погледна часовника — единадесет и половина вечерта.

— Кого е довлякъл дяволът? — изруга той.

Звъненето не спираше.

Турецки скочи от дивана и като нахлузваше в движение домашните си чехли, се приближи към вратата:

— Кой е? — с хриплив от съня глас попита той.

— Аз, другарю началник — разнесе се много познат глас, който Турецки не свърза веднага, — вашият стар познат от Можайск.

Едва отвори вратата, в цепнатината се мушна Тимофеев и веднага се оказа в коридора. После, като затвори плътно вратата след себе си, каза със злобна усмивчица:

— Всичко научих, началник.

— Влизайте — избоботи Турецки, още не съвсем разсънен.

Той поведе госта към кухнята, без дори да го покани да се съблече, а самият Тимофеев не се сети да свали палтото си и окаляните с тлъста кал обувки и така и си зашляпа с тях по коридора, оставяйки на чистия линолеум кални следи.

Турецки машинално включи котлона и сложи чайника.

— Нещо по-силничко няма ли да се намери? — попита Тимофеев. — Че докато пътувах, едва не се вкочаних от студ. Страшен ветрилник, пък на мен кожухчето ми е с рибя козина подплатено. — Той се ухили и посочи изтърканото си старо палто.

Турецки смръщи чело, като се опитваше да съобрази има ли вкъщи алкохол. Имаше бутилка „Киндзмараули“, но Ирина я пазеше за рождения си ден, а и едва ли червеното сухо вино би удовлетворило госта.

— Май имаше някъде спирт — неуверено каза Турецки.

— Давай, началник, спирта — зарадва се Тимофеев и загрижено попита: — Той при теб сигурно е разреден? Не ми го разреждай, само ми дай чашка студена вода за прокарване.

Турецки откри в шкафа бутилка спирт „Роял“, на дъното на която още се плискаха стотина грама. Изля ги в чашата, напълни и чаша студена вода от чешмата и я сложи пред Тимофеев. Той рязко издъхна и изля спирта в устата си, веднага го прокара с вода и едва след това крякна и дълбоко, с наслаждение въздъхна.

— Хубаво — каза накрая той.

— Е, Тимофеев, какво има, нали сте дошли по работа? — попита окончателно разсъненият Турецки.

— Да, началник, по работа. Намерих го все пак Льоха подлеца. Как го намерих — не питай, моя си работа и по-добре да не си пъхаш там носа. Тоя негодник сега е станал такъв чистичък, началник на някакъв фонд, не е лукова глава. Що за фондове са тия, не знам и не ща да знам. Преди ги наричаха „далавера“, а сега видиш ли — фондация. Та значи на тоя същия фонд той се води изпълнителен директор. А най-главното, че сега дори не е и Льоха, и даже не Алексей, ами видиш ли Аркадий Сотников. Целият такъв опакован в кожа и с вносна кола. Едва го познах.

— Почакайте, Тимофеев — прекъсна го Турецки, — според вас излиза, че той си е сменил фамилията?

— Не според, а наистина. Сменил я е гадът! Затова го открих толкова трудно. И в мутрата се е изменил, и по име.

— Ама как… — започна Турецки, но Тимофеев се засмя, оголвайки пожълтелите си зъби:

— Прякорът, началник, прякорът ще го надживее. Ако щеш пластическа операция си направи, очите си срежи, на китаец се превърни, а прякорът ти все същият ще си остане. Та и Льоха, както си беше Алай, така и си останал. Бяха го нарекли така, защото в евакуацията търгуваше с парцали на алайския пазар.

— Ами ако е грешка?

— Няма грешка, началник — сериозно каза Тимофеев. — Той е, кълна се. После го разгледах по-отблизо, мутрата му си е неговата, макар че си е сложил порцеланови зъби, и се е наклал, но все пак — той е.

— И къде живее? — попита Турецки.

— Това не знам. Не успях да науча. Обаче при вас в ченгеджийницата всичко ще ти кажат.

Тимофеев пак намигна хитро на Турецки. Той си седеше на табуретката все така в палто, с мръсните обувки, пушеше вонлива цигара без филтър, която беше залепил за устната си и тя подскача в ъгълчето на устните му, когато говореше. На Турецки изведнъж му стана противно и му се прииска този тип веднага да си тръгне. Добре, че поне Ирина я нямаше. Съвсем не му се искаше жена му да се любува на такъв гост.

— Е, благодаря за помощта — разсеяно каза Турецки, мислейки как по-бързо да разкара Пръдлето. — Ще се опитаме да открием вашия, как казахте, Аркадий Сотников. Значи той работи във фирма?

— Във фондация, началник, във фондация, май не ме слушаш! Фондация с едно такова засукано име: „За демократизация на икономиката“. Видиш ли как!

— Какво? — попита Турецки.

— „Демократизация на икономиката“ — повтори Тимофеев, доволен от предизвикания ефект. — А повече нищо ли няма за пийване, а, началник?

— Няма — поклати глава Турецки. — А какво още знаете за тази фондация, Тимофеев?

— Нищичко — озъби се Тимофеев, — но съм сигурен, щом там командва Льоха, или, как беше сега, Аркадий — то нищо добро не правят. Точно така.

— Е, благодаря за помощта… — започна Турецки.

— Но обещай ми, началник, когато го пипнеш, да го погледнеш в очите и да кажеш: „Помниш ли Пръдлето?“ Ще го направиш ли, началник?

— Да — отговори Турецки.

Като разбираше, че неканеният гост не се кани да си ходи, а така и ще се клати на табуретката насред кухнята, докато се окаже, че вече са затворили метрото, Турецки се реши на крайни мерки:

— Слушай, Тимофеев, ще дойдеш ли с мен до будката, имаме тук една наблизо, работи денонощно, трябва да си купя цигари. Там се намира и водка „Кристал“ по четири…

— Хайде, ако не се майтапиш.

Тимофеев най-после се надигна. Двамата с Турецки излязоха в коридора и Саша, ругаейки вътрешно, напъха крака в обувките и навлече палтото си. Най-просто би било да изпие с Тимофеев бутилка някъде на улицата или във входа, оправдавайки се с това, че жена му все пак ще ги изгони, а после да се прибере и да се наспи спокойно. Ама не, какво ти наспиване, трябва веднага да се обади по телефона на Дроздов, на Романова, на Меркулов и да се опита сега, а не утре сутринта да научи колкото се може повече за тайнствената фондация „Демократизация на икономиката“, където според думите на Тимофеев управлява такъв пъргав директор.

4.

Тимофеев не можа да измине само някакви си последни сто метра до своята развалина в Можайск. На сутринта го намериха до оградата със счупена глава. Както образуваха следствието, така и го прекратиха — необщителният пазач на млекозавода не интересуваше никого и смъртта му мина незабелязано.