Фридрих Незнански
Грешката на президента (38)

Глава двадесет и първа
Старците

1.

Както написаха по-късно в некролога, нелепата случайност застигна Алевтина Викторовна Нечипоренко в коридора на собствения й дом. Беше събота и дъщерята с внуците отидоха да зазимяват вилата. След като остана сама, Алевтина Викторовна спа до единайсет и половина, после пи кафе с остатъците от вчерашната торта и реши да намине в универмага. По агентурни данни там тъкмо трябваше да пуснат френски сервизи от огнеупорно стъкло. Розови и зелени.

След като се направи на красива пред огледалото (че какво, за петдесет и двете си години не изглеждаше никак зле!), тя отвори външната врата… И точно тук „нелепата случайност“ се надигна от стълбището, на което търпеливо седеше, и с лека походка се запъти към нея покрай асансьора.

— Алевтина Викторовна? — полуутвърдително се осведоми той, докато се приближаваше. Тя не беше виждала никога преди този човек, но усетът безпогрешно й подсказваше какво ще стане сега. Смъртта витаеше около него, както димът от парче сух лед върху кутия сладолед. Алевтина Викторовна понечи да затвори вратата, но не успя. В работата — естествено, зад гърба й я наричаха „Биг Аля“ заради гренадирския ръст и внушителната комплектация. Мъжът беше доста по-дребен и лек и тласъкът в рамото й се стори не съвсем силен, но тя отлетя обратно в коридора като перце.

— Ето… — Тя извади от чантата си закачилото се за нещо портмоне с парите, езикът й се плетеше. Да крещи и дума не можеше да става. — Ето… на, вземи… вземай всичко…

— По-добре да го беше дала на детския дом, който окраде… Само че е късно.

Стори й се, че той направи някакво движение и светът се разлетя на парчета, пропадайки в тишина. По-късно експертите стигнаха до извода, че ударът е нанесен с тежък предмет — гаечен ключ или лост, омотан в парцал. Всъщност килърът действаше просто с ръка. Той не влезе в апартамента, дори не си направи труда да притвори вратата след себе си. Просто слезе по стълбището и изхвърли в близкия контейнер тънките кожени ръкавици. Нека милицията си ги приобщава към делото. Ако преди това не ги приватизира някой скитник.

Убиецът нямаше закъде да бърза, затова се запъти пеша през целия град към Финската гара. На Невски проспект продаваха модните дълги кифлички с кренвирш и кетчуп. Той подаде на продавачката три банкноти по петстотин рубли и се прикри зад ъгъла, където вятърът не се усещаше толкова.

— Чичко, остави малко кренвирш — изникна пред него професионален бездомник. Килърът мълчаливо му показа кукиш.

Той вече беше смачкал салфетката и се оглеждаше за кошче, когато от близкия двор изскочиха четири по-големи гаменчета, на по петнайсет-шестнайсет години. Предишният просяк се държеше малко встрани и наблюдаваше заинтересовано. Килърът изстреля с пръст хартиеното топче пред краката на четворката и приканващо се усмихна. В този момент му идеше да плюе на всичко. Глутницата инстинктивно усети това и се отдалечи също така ненатрапчиво, както и се беше появила.

2.

Когато се влюбиш, ти стават интересни най-различни неща — как е изглеждала тази жена като малко момиченце, в кое училище е ходела, какви са родителите й и какво ли още не, за което по отношение на друг човек изобщо не се замисляш.

Тези съвсем странични за работата мисли се въртяха из главата на Саша Турецки, докато се качваше по стълбището на един съвсем скромен пететажен жилищен блок в Кузминка. Да, по всичко личеше, че родителите на Татяна бяха средна ръка хора, ако не и по-надолу. Хрушчовската панелна пететажка говореше сама за себе си. Богатите хора не живеят в такива. Четвърти етаж без асансьор. Ето го и стълбището, по което Таня е тичала като момиченце.

Турецки се постара да прогони тази представа от себе си и като се приближи до петдесет и трети апартамент, позвъни. Дълго не му отваряха, после се чу изплашен въпрос:

— Кой е?

— Аз съм от прокуратурата — с железен глас отвърна Турецки. — Ако открехнете вратата, ще ви покажа служебната си карта.

Вътре се засуетиха, закачайки верижката на вратата, после бравата щракна и в образувалия се отвор Турецки видя внимателни тъмни очи.

Турецки извади служебната си карта и я представи в разгърнат вид на стареца.

„Сигурно е дядо й“ — реши той.

— Влизайте — каза старецът. — Макар че вече ни се обаждаха от милицията и ние им казахме всичко.

— И все пак бих искал да побеседвам с вас лично — отговори Турецки, когато старецът го въведе в стаята и го покани да седне в едно кресло. — Въобще за Бурмеев и неговите отношения с Татяна. Нали знаете, че по-рано той е имал друго семейство.

— Сега ще повикам жена си — каза старецът. — Заедно ще ни е по-лесно да отговаряме. Така се вълнуваме за Таня. Тя ни е едничка.

„Нима все пак е баща й?“ — учуди се Турецки.

Старецът излезе и след няколко минути се върна заедно с една жена, която Турецки в никакъв случай не можеше да нарече бабичка. Тя беше възрастна, но много добре запазена. Истинска севернячка — сиви очи и много красиво лице с тънки черти, съвсем не приличаше на своя мъж средиземноморец. Поразително, но Таня едновременно приличаше и на двамата си родители. От майка си бе наследила аристократичните черти на лицето, гордо изправената глава и гъстата коса, а от баща си — черните издължени очи, смуглата матовост на кожата и някакъв източен колорит. Тя беше значително по-красива от всеки от тях. Те бяха обикновени хора, а тя — красавица. Но дали това е щастие? Турецки си помисли, че и неговата дъщеря расте. Дали той би искал да порасне тя такава знойна красавица като Татяна? Май че не. По-добре да си бъде обикновено хубаво момиче.

— Кажете — след кратко мълчание попита Турецки, — беше ли щастлива Татяна с мъжа си?

Родителите се спогледаха. После, сякаш се посъвещаваха без думи, заговори майката:

— Мисля, че Таня беше доволна от този брак. Не бих казала много щастлива, но доволна. Леонид я обичаше, той беше много порядъчен човек. Ние сме потресени от гибелта му, а и за Таня това, разбира се, беше голям удар. Бедното момиче!

— Но той е имал и друго семейство — напомни Турецки.

— Браковете се разпадат — разпери ръце майката, — случва се навсякъде. По времето, когато Леонид срещна Таня, неговият брак съществуваше само на книга. Освен това той постъпи с жена си и сина си доста благородно според мен. Обезпечи ги до края на дните им. Съгласете се, че при разводите невинаги става така.

Турецки разбра, че тук е попаднал в една цитадела на защитниците на Татяна, които ще отстояват правотата й до последна капка кръв. Разбира се, за нейните връзки, а още повече за изневерите й едва ли ще може да получи някаква информация дори при условие че все пак нещо им е известно. Тези хора, разбира се, бяха я носили на ръце още от детството й. Още повече че за бащата тя явно е била късно дете, а към такива мъжете се привързват повече. На колко ли години е бил, когато тя се е родила, съобразяваше Турецки. На петдесет примерно или някъде там. По принцип нищо особено. А жена му е по-млада с двайсетина години, което също не е чак толкова удивително.

„Интересно, дали те са били доволни от този брак?“ — запита се Турецки, докато разглеждаше стария Христофориди и неговата жена.

— А вие доволни ли бяхте, когато Татяна се омъжи за Леонид Бурмеев?

Родителите отговориха веднага, по-точно почти веднага. Но имаше момент на объркване. Те се спогледаха. След това заговори бащата. Той някак се изпъна целият и като гледаше право в Турецки, каза:

— В първия момент не ни се хареса, че женен мъж ухажва Таня. И мисля, че това не би се понравило на някой родител. Но когато опознахме Леонид по-отблизо, ние одобрихме този брак. Да. Той се оказа много добър мъж, любещ и внимателен. Таня е прекрасно осигурена.

— Често ли сте били при нея, след като се омъжи?

— Е — по лицето на стареца се появи някакво изражение, което Турецки не разбра веднага, — не особено често. Обикновено тя сама ни навестяваше.

„Така — помисли Турецки. — Значи не са ги канели много там. Старецът и досега е обиден от това.“

— Но след гибелта на Леонид сте се виждали — каза той. — А и, разбира се, сте навестявали дъщеря си в болницата. Знаете ли диагнозата й, знаете ли, че са я изписали?

Майката два пъти кимна с глава, после сякаш внезапно си спомни нещо, припряно каза:

— Да, обаждаха ни се от милицията, казаха, че са я изписали.

— А вие не знаехте ли?

Старецът скръбно поклати глава:

— Тя не ни е казвала.

— Къде може да е сега?

— Не знам — твърдо отговори старецът.

„Лъжеш, стара лисицо, знаеш“ — помисли Турецки.

„Знам, но няма да кажа“ — сякаш казваха тъмните очи, които го гледаха в упор.

Настъпи пауза. Турецки разбираше, че хората чакат да стане с дежурното „извинете за безпокойството“ и да си отиде. Разговорът с него им беше неприятен не само защото беше разпит, но главно защото им се налагаше да си кривят душата, казано по-просто — да лъжат. Естествено, за да отърват дъщеря си. Мълчанието им убеди Турецки повече от всичко друго, че Татяна не е похитена от болницата, не е отведена насила. Тя си е отишла сама и най-вероятно още тогава, в стаята на Турецки, е знаела, че никакво „скоро“ няма да има.

А и така ли се държат родители, чиято дъщеря е изчезнала? Те самите биха засипали с въпроси следователя, щяха да тъгуват и да се оплакват, а не да пазят такова вежливо, официално мълчание. „Те безусловно знаят къде е Татяна“ — разбра Турецки. Мозъкът му работеше с бързината на компютър, който търси нужния файл. Тя би могла да се крие при някого от приятелите или любовниците си, които родителите не познават. Единствената приятелка от старите времена, която й е останала, е Алочка Зуева. Татяна беше сменила цялото си останало обкръжение веднага след като от Христофориди се бе превърнала в Бурмеева. Ако това е така, значи родителите й с нищо не могат да помогнат. Но пък има и шанс тя да се крие при някой роднина.

Паузата се проточи. Родителите на Татяна продължаваха да гледат очаквателно младия човек, който никак не искаше да си тръгва. Турецки направи някакво движение, което те в първия момент приеха като знак, че той най-после се кани да се надигне. Обаче вместо това следователят извади от вътрешния джоб на сакото си сгънат на две лист. Това беше фотороботът на „социолога Игор“.

— Познат ли ви е този човек? — попита Турецки, като им показа портрета.

— Не — съвсем искрено отговори бащата, — никога не съм го виждал.

Майката на Татяна също не позна човека, изобразен на портрета. Както се стори на Турецки, те говореха напълно чистосърдечно, между впрочем той и не очакваше, че Татяна би запознавала родителите си с подобни хора.

— Е, какво пък, тогава всичко е ясно. — Турецки небрежно пъхна портрета на „Игор“ в страничния си джоб, давайки да се разбере, че разпитът е приключил. В очите на Татянините родители се появи облекчение.

Когато вече се надигаше, Турецки забеляза:

— Аз, да си призная, отначало ви взех за дядото на Татяна, Иван Афанасиевич.

— Нищо чудно — поклати глава старецът. — Все бях млад, а изведнъж, като се погледнах в огледалото — побелял съм като сняг. Когато Танюшка се роди, все още младеех. Бях на петдесет и пет.

— Как? — Турецки смръщи чело. — Значи сега сте…

— На седемдесет и девет, скоро започвам осмата десетица — отвърна Иван Афанасиевич.

— Е, тогава просто прекрасно изглеждате — каза искрено поразеният Турецки.

— В техния род са все дълголетници — каза Елена Александровна, — неговата майка още е жива, бабата на Таня.

Едва сега Елена Александровна разбра, че се е изтървала.

Мъжът й я стрелна с очи и тя си прехапа езика. Турецки се престори, че не е забелязал настъпилото неловко мълчание, и каза колкото се може по-небрежно:

— Така е, вероятно климатът. Тя навярно не живее в Москва.

— Разбира се — припряно се съгласи старецът. — Живее във Витязев, около Анапа. Наистина трябва да я навестим тая година. Та тя вече е на сто и една година.

— Не знам дали бих искал да доживея тази възраст — поклати глава Турецки. — Май че не.

— Да можехте да видите нашата баба — махна с ръка Елена Александровна, — тя прекрасно се движи, още домакинства вкъщи, сама слиза… — Тя отново се запъна.

— Сама слиза по стълбите на двора — подхвана недовършената фраза мъжът й. — Там, знаете ли, е прието да се правят високи преддверията. И тя слиза сама, храни кокошките, жизнена е още.

— Е, извинете, че ви задържах. — Турецки се надигна, без да разпитва повече нито за Татяна, нито за баба й.

Танините родители излязоха да го изпратят в коридора.

— Вие сигурно се безпокоите за дъщеря си — каза Турецки.

— И още как! — побърза да го увери Иван Афанасиевич. — Направо сърцето ми се разхлопа.

„Точно така“ — отбеляза си Турецки. Докато затваряше след себе си вратата, той буквално видя сцената, която се разиграваше сега в апартамента на Христофориди: Танините родители отначало облекчено въздъхват, а после старецът започва да се кара на жена си, че тя едва не се изтървала.

Още не беше късно, можеше пак да отиде на „Петровка“ или да се запъти към „Милников“, за да поговори със Станиславски, но Саша Турецки изведнъж усети, че силите му всеки момент ще го напуснат. „Права беше Шура“ — мрачно помисли той и се запъти към къщи.