Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ошибка президента, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Грешката на президента

Преводач: Марин Гинев

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3455

История

  1. — Добавяне

Част първа
Принц Хамлет от Подолск

Глава първа
„Милников“, две, деветнадесет

1.

— Пак „Милников“, две, деветнадесет — недоволно измърмори дежурният на районното управление капитан Потапов. — Пак са се запили там, бъркотия, псувни, побоища. — Той се обърна към младия лейтенант Бояркин: — Я върви, Петя, изясни какво става тоя път.

— Това на втория етаж ли беше, дето живеят бабичките? — попита Бояркин.

Потапов кимна.

— Че аз бях там миналата седмица — каза Бояркин.

— Оттам идват сигнали почти всеки ден, тия двамата мира не им дават.

— Тогава може такова… за петнайсет денонощия — предложи Бояркин.

— И къде да ги дяваме? В Москва е претъпкано с такива… Въобще иди и изясни какво и как, може действително да си изкарат по годинка за хулиганство.

Лейтенант Бояркин въздъхна и тръгна към познатия му адрес.

2.

№2 на улица „Милников“ представляваше доста импозантна сграда, построена в самото начало на века. Апартаменти с високи тавани, овални прозорци, широки стълбища. Наистина зад тази красива фасада се криеха обичайните съветски комуналки, но не толкова пренаселени — по три-четири семейства във всяка. Обаче в повечето апартаменти се бяха запазили както преди месинговите брави, мраморните подпрозоречни первази и прекрасният дъбов паркет.

Чудно ли е тогава, че от началото на епохата на приватизацията дом №2 започна да привлича изрядно количество фирми, желаещи да преселят комуналките, за да продадат после прекрасните пет-шестстайни апартаменти на „новите руснаци“.

Не минаваше ден, без да извади човек от пощенските кутии поредната листовка: „Търговска фирма заменя комунални квартири“, но обитателите упорито ги изхвърляха в кофите за боклук.

Населението на сградата, седемдесет процента от което беше пенсионери, не възнамеряваше да се преселва и смяташе да се държи тук докрай.

Лейтенант Бояркин се качи на втория етаж, приближи се до двукрила врата и позвъни.

Дълго не му отваряха, после зад вратата се чуха бързи леки стъпки и малко дрезгав глас попита:

— Кой е?

— Милиция! — кресна Бояркин.

Вътре се засуетиха, задрънчаха — вратата видимо беше заключена не само с бравата, но и с верига. После се отвори малка цепнатина, през която Бояркин видя угрижено старческо лице.

— Ей сега, минутка — каза старицата и отново затвори вратата, за да откачи верижката. — Влезте, Пьотр Михайлович. Такова време дойде — разпери тя ръце и пропусна лейтенант Бояркин в просторен неосветен коридор, — че когато казват „милиция“, трябва да провериш кой е наистина. Че то, нали знаете, във вестниците какви неща пишат… Престъпления извършват хора, облечени в милиционерска униформа.

— Аз се старая да не ги чета — промърмори Бояркин, докато се оглеждаше.

— Почакайте, сега ще светна.

Старицата щракна ключа. Намираха се в много просторен и съвършено празен коридор. Подът, по всичко личеше, бе измит скоро: по ъглите нямаше прах. Обаче от външната врата към една от стаите се проточваха мръсни следи. Пак там, на прага, стояха стари, смачкани ботинки.

— Какво е станало при вас, София Андреевна?

— Виждате ли — старицата показа с картинен жест коридора, — не само палтата, ами и домашните чехли се боим да оставим. Галя си държеше тук хладилника, наложи се да го прибере в стаята — всичко изяждаха. Представяте ли си? Аз почти целия си живот съм прекарала в този апартамент, нали тук съм се родила… Имаше наистина голямо прекъсване преди войната и след нея… Но от петдесет и четвърта съм тук непрекъснато. През тези години кой ли не живя тук — тези стени са видели много, но такова нещо никога не е имало! Снощи късно вечерта и двамата се появиха пияни. Отначало при тях беше тихо, а после започна голям шум. Отидоха да чукат при Серьожа, той нещо им отвърна… Те така крещяха, че беше невъзможно да заспиш. Излезе Галя, опита се да ги усмири някак, но те я наругаха с доста вулгарни изрази…

— Ясно, пиянски скандал — констатира Бояркин.

— После се прибраха в стаята си и всичко утихна. Аз даже успях да задремя. И изведнъж вик — както се казва, див. Това вече беше почти сутринта, някъде към три и нещо. Направо всичко ми се обърна отвътре, помислих — убийство. Надянах халата си, излязох в коридора, а там вече бяха съседите — и Галя, и Серьожа. Гледам — този Виктор лежи, разперил ръце, цялото му лице в кръв. Нещо не са успели да поделят. Наложи се пак да пия нитроглицерин. Разберете, Петя, извинявайте, че така ви наричам, аз съм видяла толкова неща в живота си, че не дай боже на вас да ви се падне, не мога ли поне на стари години да поживея спокойно и да умра в дома си?

София Андреевна продължаваше да говори. Бояркин я слушаше с половин ухо, като разбираше прекрасно, че с нищо не може да помогне. В най-добрия случай можеше само да й посъчувства.

— Какво искате, да ги приберем ли?

— Каква полза — махна с ръка старицата. — Нови ще дойдат. Тези поне не ни закачат. Те всъщност не са зли хора, просто са пропаднали. Разбирате ли, на мен донякъде ми е жал за тях — та те нямат никакви интереси. Какво виждат в живота, освен водката?

Бояркин нямаше какво да отговори на това и само разпери ръце. София Андреевна, виждайки, че той е съгласен с нея, заговори за духовната нищета и прочие високи материи. Петя я слушаше мълчаливо и размишляваше не за проблемите на деветнайсети апартамент, а как му е омръзнало да ходи по тези къщи и да изслушва едни и същи еднообразни жалби… Виж, да можеше да избяга от длъжността на квартален и да получи интересна, дори опасна задача. Накратко, Петя Бояркин беше в дъното на душата си от милиционерите романтици, които, колкото и да е странно, не изчезват.

Внезапно плавният поток на речта на София Андреевна беше прекъснат от възгласа:

— Това е пак Хамлет! Негова работа е! Той нарочно ги засели, за да ни прогони оттук.

Без да уточнява кой е Хамлет, Бояркин реши, че вече е изпълнил дълга си, и съвсем проформа попита:

— А къде са сега тия вашите, Шевченко и Станиславски?

— Кой ги знае — въздъхна старицата.

— Е, щом ги няма, нищо не мога да сторя. Иначе щях да им направя поне устно предупреждение. Нищо повече не мога. — Той отново разпери ръце.

— Разбирам — кимна София Андреевна. — Виждате каква е ситуацията. Никой нищо не може да направи. С никого и с нищо. И това според вас демокрация ли е?

Опасявайки се от нов дълъг монолог, лейтенант Бояркин промърмори:

— Е, ако прекалено много се разшумят…

И с тези думи напусна жилището.

— Поне да ги бяхте сплашили, те от нищо не се боят — беше последното, което той чу, преди да хлопне вратата.

Лейтенант Бояркин излезе на улицата. По „Милников“ вятърът носеше сухи, сбръчкани листа, на другата страна бе паркиран тъмночервен мерцедес, в който двама мъжаги с кожени якета товареха някакви кашони.

„Хамлет — кой знае защо си спомни Бояркин, — що за Хамлет е този? Или може би бабичката е мръднала?“