Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ошибка президента, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Грешката на президента

Преводач: Марин Гинев

Език, от който е преведено: Руски

Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: Роман

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3455

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета
Служителката от банка „Менотеп“

1.

— Какво става? — попита Турецки вместо поздрав.

Той стоеше пред приемната на болницата, откъдето, макар и със скандал успя все пак да излезе. Рамото ужасно го болеше. Докато навличаше ризата си върху превръзката, Саша успя да разбута доста раната, затова се наложи просто да наметне сакото. Грязнов, както се бяха договорили предната вечер, дойде да го вземе с кола.

— Сядай, тогава ще поговорим. И въобще — привет.

— Привет — промърмори Турецки и с мъка се намести в колата. — Какво открихте около Бурмеева?

— Слаба работа — отговори Грязнов, докато палеше двигателя. — Не знам дали ще повярваш, старче, обаче много слаба работа. Аз самият не очаквах. Проверихме всичките й връзки, които успяхме да установим — времето беше ужасно малко. Вкъщи при родителите си не се е появявала, нещо повече — те не са знаели, че тя ще бъде изписана. После започнахме да проверяваме приятелите й — с повечето от тях Бурмеева отдавна не се е виждала. Остана само училищната й приятелка Алла Зуева, с която тя още поддържа отношения. Тази Алла я е навестявала и в болницата. За нея изписването на Бурмеева също е било съвсем неочаквано.

— Разбрах те — каза Турецки. — Адресът на тази Алла?

2.

Василий Василиевич Сивич като всички останали хора, разбира се, също страдаше от известно любопитство и му се искаше да разбере какво толкова би могла да разкаже на Меркулов Крутикова. Но капитанът от милицията нямаше време за празно любопитство. На следващия ден, едва Сивич се беше появил на работа, и пак дойде спешна задача — в едно жилище на улица „Пясъчна“, собственикът на което през повечето време живееше в чужбина, бе избухнал взрив.

— Няма ли кого друг да изпратят — мърмореше Сивич, докато сядаше в милиционерската кола. — И без това всички жилищни разправии са ми на главата, че и това сега.

Той дойде на местопроизшествието един от първите — по-рано, отколкото успяха да пристигнат оперативните служители, криминалистите и съдебният лекар. Жилището имаше практически необитаем вид — гъст слой непобутнат прах застилаше новата италианска гарнитура, изсъхнала хлебарка красеше дъното на синята вана джакузи.

И въпреки това — взрив и неопознат труп в коридора, обезобразен до такава степен, че и без съдебния лекар беше ясно — практически бе невъзможно да го идентифицират, ако не се появят някакви допълнителни обстоятелства.

В кухнята царуваше същото запустение. Капитан Сивич се огледа. Внезапно той забеляза върху микровълновата печка някакъв неголям правоъгълен предмет. „Каква е тая джаджа?“ — помисли Сивич и го взе в ръце.

3.

Сърцето на Алочка Зуева затрептя, когато чу в слушалката приятен мъжки баритон.

— Може ли да говоря с Алла Зуева?

— Аз съм — радостно изчурулика тя.

Но в следващата минута радостта й се изпари, защото приятният мъж на другия край на линията каза:

— Обажда се старши следователят по особено важни дела от Московската градска прокуратура Турецки. Трябва да се срещна с вас. Свободна ли сте днес по време на обедната почивка?

— Момент да помисля. — Алочка беше съвсем свободна и прекрасно го знаеше, но й се струваше, че да си признае това — значи да се подпише под собствената си безполезност. По-правилно би било да се покипри, да пренесе срещата за утре или даже за вдругиден, но много й се искаше да разбере какво е притрябвало на следователя. Освен това той имаше толкова вълнуващ глас… И след кратък размисъл тя каза: — Имам някои неща, но те не са спешни. Мога да ги отложа и да се срещна с вас.

— Къде ви е удобно?

— Обедната ми почивка започва в един часа. Улица „Дубининска“, това е близо до Павелецката гара. Клонът на банка „Менотеп“.

— Добре, ще ви чакам точно в един пред входа на банката.

Алочка въздъхна, остави слушалката и се върна на работното си място до прозорчето на касата.

Нямаше много клиенти и тя започна да разглежда маникюра си — предмет на постоянните й грижи. За съжаление лакът постоянно се съсипваше заради това, че се налагаше да работи на компютъра. За външния си вид тя не се вълнуваше особено — идваше на работа в клона на търговската банка така, сякаш се канеше вечерта да ходи на театър или на ресторант. Поддържаше макиажа си през целия ден, а през обедната почивка правеше генерална проверка — не просто червеше устните си, но и отново си нанасяше руж, прекарваше спиралата по миглите си, нали трябваше всяка минута да е във форма. И въобще не защото го изискваше шефът — Алочка искрено се надяваше, че един прекрасен ден в банката ще влезе ТОЙ. Ще се приближи до прозорчето, ще види колко ловко работи тя — изчислява най-сложните проценти или други операции — и ще бъде покорен. Всъщност заради това седеше тя в банката, където, най-меко казано, работата бе скучна, направо досадна. С ръка на сърцето, Алочка можеше да признае, че направо я ненавижда. Но тук я задържаха три съображения — престижът на фирмата, хипотетичната възможност да се запознае с богат мъж и достатъчно приличната заплата. Всъщност заплатата беше мизерна — някакви си седемстотин-осемстотин хиляди, това явно не стигаше за тоалетите й, за скъпата козметика.

Но на друго място Алочка не би имала и толкова, та тя всъщност нямаше никаква специалност.

Вече три години тя седеше в банка „Менотеп“, но принцът така и не идваше. Няколко пъти действително се запозна с разни мъже, но отблизо те въобще не се оказваха като оня, когото тя чакаше. На нея й трябваше мъж като оня, когото хвана Танка Христофориди.

При спомена за Татяна Алочка се намръщи. Те бяха приятелки от училище и през целия си живот, още от първи клас, Алла Зуева завиждаше на Таня Христофориди. Тя винаги беше по-умна, по̀ късметлия, по-красива. А сега ще получи и наследството от мъжа си. На Алочка й идеше да си гризе ноктите от завист, но се удържа. Нали й предстоеше среща с мъж, ами ако се окаже млад и интересен!

4.

В един без една минута Турецки стоеше до входа на клона на банка „Менотеп“. В един и две минути от вратата излезе момиче — отдалеч напомняше картинка от модно списание или героиня на някой рекламен клип. Направи няколко крачки и спря, като се огледа наоколо. „Тя е“ — реши Турецки и тръгна насреща й.

— Алла? — попита той.

— Да — отвърна тя и лъчезарно се усмихна.

Следователят много й хареса. Макар че едва ли беше богаташ, но затова пък се оказа много симпатичен, приличаше дори на един американски артист. Наистина имаше нещо странно в движенията му…

— Александър Турецки — представи се следователят. — Алла, хайде да седнем някъде и да поговорим. Има ли наоколо някое подходящо място?

В края на краищата се наложи да се задоволят с ресторанта на Павелецката гара. Турецки поръча кафе и по сто грама коняк. На Алочка всичко това й хареса — така приличаше на необичайно романтично приключение.

Но веднага след като красивият следовател й обясни каква е всъщност работата, настроението й се развали. И него го интересуваше Танка Христофориди! Пак тя!

— Може би знаете къде е сега? Спешно трябва да я открием — говореше Турецки и Алочка веднага разбра, че това множествено число включва не само милицията и прокуратурата, но и него лично. „И тоя е хлътнал — унило помисли Алочка и й стана до невъзможност обидно. — Но защо всички хлътват по нея, а по мен никой? С какво съм по-лоша?“ Това беше толкова несправедливо, че тя едва не се разплака.

Турецки забеляза, че настроението на събеседничката му внезапно се промени, но придаде на това съвсем друг смисъл.

— Разбирате ли, може да я заплашва опасност, а нали вие сте й приятелка — продължи той.

Какво беше учудването на Саша, когато, след като изслуша дългите му обяснения, момичето изведнъж заподсмърча и каза:

— И вие сте се влюбили в нея. Не й вярвайте.

— Откъде го измислихте? — Турецки беше шашнат, сякаш изведнъж го удари ток.

— По лицето ви е изписано — сви рамене Алочка. — Когато произнасяте името й, очите ви се променят. Но не го преживявайте, не сте само вие. Тя така действа на мъжете. Аз поне знам. Своя Леонид за един миг го замота. А той не беше единственият, който се мъкнеше след нея.

— Но тя е омъжена — промърмори Турецки — и си има охрана…

— Е, да, охрана — съгласи се Алочка. — Затова тя тъгуваше толкова в последно време. Омъжи се за богаташ, мислеше си, че ще има красив живот, а се оказа, че е почти като в затвора. Макар и така да си намираше… — Алочка замълча и прехапа устни, явно не желаеше да продължи.

— Разкажете ми — помоли Турецки. Той непредпазливо се отпусна назад и закачи ранената си ръка в облегалката на стола. За секунда на лицето му се появи инстинктивна гримаса на болка и той дори простена.

— Какво ви стана? — удивено попита Алочка.

— „А, дреболия, бандитски куршум“ — машинално реагира Турецки с реплика от стар филм. Той отдавна беше установил, че на определен тип жени този цитат в устата на следователя действа като заклинанието „Сезам, отвори се“. Алочка беше от тях. Александър Борисович изобрази на физиономията си извинителна усмивка, после стана по-сериозен и нарочно натърти: — Проходна огнестрелна рана. Миналия понеделник. Но нямам право да се търкалям в болницата до пълно оздравяване — завърши той тихо, но патетично.