Фридрих Незнански
Грешката на президента (66)

Глава двадесет и трета
Всеки изпълнява дълга си

1.

Григорий Иванович Грязнов изпрати референта, когото в себе си наричаше „моят незаспиващ страж“, с обяснението, че се: кани да си ляга. Обаче не легна, а светна настолната лампа и реши да се запознае с проекта за речта, която утре трябваше да произнесе на срещата с представителите на Комитета по правата на човека. Той предчувстваше, че тази среща ще свърши неприятно, и искаше да си прочете няколко пъти предварително текста. От собствения си опит се бе убедил, че няма нищо по-лошо от това да сричаш пред очите на хората текст, който изобщо не си виждал. Току-виж си изтърсил нещо.

Внезапно иззвъня телефонът на екстрената президентска връзка.

Това бе учудващо. Никога не му бяха звънили в такъв късен час. Нито веднъж. Изглежда, че наистина бе нещо спешно…

Григорий Иванович стана, приближи се до бюрото и вдигна слушалката:

— Слушам ви.

— Григорий Иванович, обажда се Женя Точилин — разнесе се познат глас в слушалката.

„Племенникът на Фаина“ — спокойно помисли Грязнов-старши и изведнъж осъзна, че Женя го нарече „Григорий Иванович“! Нима започва… Сърцето го прободе, душата му пропадна някъде в петите. Такова нещо запасният майор никога не бе забелязвал у себе си.

— Григорий Иванович, намериха президента — съвсем спокойно, както се стори на Грязнов, продължи Точилин.

— И сега какво? — попита той.

— Обадете се на Корсиков в президентската охрана, нека бързо да ви подготвят кола. Постарайте се да не се срещате с никого от хората на Шилов. В края на краищата има не само спецохрана, но и президентска охрана.

— И къде? — попита чичото.

— В МУР, и по-бързо.

Григорий Иванович искаше да попита още нещо, но Женя Точилин вече бе затворил.

2.

„Верният страж“ на лъжепрезидента Валерий Олегович Рибников, поставен при него от самия Шилов, не съобрази веднага какво става. По-точно, съобрази почти веднага след като окончателно се събуди. А за това потрябва време, защото след като беше сигурен, че майорът от запаса мирно спи в съседната стая, той също полегна и заспа доста здраво. Даже му се присънваха някакви странни сънища, че е попаднал със секретна задача в Грузия, където кой знае защо от време на време звънеше телефонът. Всъщност дериватът на телефона от президентския кабинет наистина звънеше, но за първи път в живота си Рибников проспа важния звънец. Умората си каза думата: шега ли е да си ден след ден навсякъде с този дръвник! Никакъв личен живот!

Затова, когато Валерий Олегович окончателно отхвърли от себе си остатъците от съня, беше вече късно. Григорий Иванович, който така и не се бе съблякъл, беше готов за излизане. Корсиков също прояви оперативност и след пет минути „президентът“ излезе от кабинета и тръгна по кремълските коридори към изхода. Добре, че сега знаеше пътя и без странични подсказвания.

Рибников го догони, когато той вече сядаше в подготвената от Корсиков кола.

— Андрей Степанович! — извика той.

— Какво искаш? — попита чичото, който си беше отзивчив човек.

— Къде отивате? Аз съм длъжен да бъда с вас.

В последния момент Рибников скочи в една от съпровождащите коли и кортежът потегли. Нощем, когато улиците на Москва са пусти, МУР е на една ръка разстояние и заради бързането бе решено да не спират както обикновено движението. И така стигнаха без всякакви произшествия.

Кремълската кола се приближи към вратите на просторния муровски двор. Григорий Иванович, съпровождан от двама човека на Корсиков, излезе от колата и стъпи в оскъдно осветения двор на импозантното здание, където се помещаваше Московската криминална милиция.

В този момент вратата в срещуположния край на двора се отвори и оттам излезе човек. На мъждивото нощно осветление той изглеждаше точно копие на Григорий Иванович, по-точно: майор Грязнов бе точно копие на този човек. Двамата бяха облечени в еднакви светлосиви костюми, бели ризи и вратовръзки на райета.

Сърцето на Григорий Иванович се разтупа. Това, за което отдавна мечтаеше, се сбъдна. Все пак успя да види президента.

— Андрей Степанович, почакайте — разнесе се отзад гласът на Точилин. — Нека първо той да влезе.

Но президентът само махна с ръка. Насочи се право към Григорий Иванович и като го тупна по рамото, каза:

— Ама и ти, братко, такава каша забърка. Как ще сърбам сега всичко това? Да не мислиш, че не съм следил всяка твоя стъпка. През цялото време бях в течение.

— Андрей Степанович, ама те нали бяха лепнали за мен…

Той не успя да завърши, защото някъде откъм оградата тресна изстрел, после втори и трети.

Двамата руски президенти започнаха бавно да се свличат върху тъмния асфалт на двора.

Последният куршум Валерий Осипович Рибников пусна в челото си.

А към падналите от всички страни вече тичаха хора.

— Казвах му, нека този да мине! — косеше се Точилин.

Застинали и вцепенени, всички гледаха двамата лежащи на асфалта мъже. На единия куршумът бе разбил челюстта и цялото му лице бе обезобразено. Другият също не показваше признаци на живот.

— Чичо Гриша! — Слава Грязнов се наведе над едно от прострените тела.

В това време президентът простена. Той, както после установиха лекарите, бе само ранен, при това без да е засегнат никой от важните органи. Всички се засуетиха, заблъскаха се около президента и с цялата възможна предпазливост го пренесоха в колата. С него замина и Женя Точилин. Не минаха и няколко минути, а в двора на МУР вече нямаше нито един от кремълските хора.

И само около простряното на земята мъртво тяло с обезобразено лице, облечено в „президентски“ костюм, тихо плачеше Слава Грязнов.

— Хайде, Слава, не можеш да го върнеш — приближи се до него Романова.

Грязнов не отговори.

Шура издаде някакъв странен звук, приличащ на изхлипване, а после се прокашля и каза:

— Но ние все пак изпълнихме своя дълг.