Фридрих Незнански
Грешката на президента (4)

Глава втора
Абсолютни мотики

1.

Саша Турецки не можеше да се справи със себе си. Отдавна вече беше старши следовател по особено важните дела в Московската градска прокуратура, възлагаха му контрола над най-сложните разследвания и въпреки това сутрин все така дотичваше на работа в последния момент, понякога небръснат и едва сресан.

— Кога ще станеш солиден човек? — със смях го питаше жена му.

— Не знам — вдигаше той рамене. — Все нямам време да се заема с това.

Ето и днес Турецки дотърча на работа с десетминутно закъснение, леко приглади пред огледалото косата си, постоя минутка да успокои дишането си, за да не влезе в кабинета си като закъснял ученик, а солидно и чинно. Между другото, спомни си и поговорката: „Началството не закъснява, а се е задържало.“

— Някой да ме е търсил? — попита той Лидия Павловна, възрастната секретарка на следствения отдел.

— Донесоха нещо за вас, Александър Борисович — показа му секретарката цяла купчина папки.

— Какво е това? — Турецки изгледа неприязнено папките.

— Дела, които предадоха от МУР^[1] и следствения отдел на градското управление. За убийствата на банкерите. Доколкото разбрах, Олимп Всеволодович ги възлага на вас. Ето и резолюцията му на съпроводителното писмо.

Турецки взе папките и ги понесе към кабинета си. Там ги хвърли на бюрото и известно време разглежда с отвращение кориците им в различни кални нюанси — от синьо до зелено. „Абсолютни мотики — помисли той. — Каквото не могат да разкрият сами, го трупат на нас.“

Телефонът зазвъня. Турецки вдигна слушалката.

— Александър Борисович, Шведов ви безпокои. Получихте ли делата?

Шведов беше заместник на началника на Московската криминална милиция Александра Ивановна Романова. И както си припомни сега Турецки, той наблюдаваше отдела, който се занимаваше с поръчковите убийства, в това число и банкерските.

— Да — отговори Турецки, — хубаво подаръче сте ни изпратили. Това са съвсем безперспективни дела.

— Сложни са — уклончиво отвърна Шведов, — но аз имам някои съображения. Само че не ги търсете там, в папките. Всичко това са догадки, интуиция, не можеш да ги оформиш в документ.

— Мммда — неопределено промуча Турецки.

Заместникът на Романова почваше да го дразни със своята витиеватост.

— Изобщо — продължи Шведов, — хайде да се срещнем и да поумуваме. — Аз ще ви разкажа какво сме свършили по тия дела. Ако ги довършите, ще се радвам, сега не ни е до съперничество.

— Ще дойда при вас на „Петровка“ — кратко отвърна Турецки, за да приключи по-бързо разговора. Знаеше, че иначе Шведов дълго ще клати въздуха. За следовател това беше доста странно.

След като затвори слушалката, Турецки отвори една от папките. Оказа се за убийството на директора на Алтайската банка Владимир Морозов, застрелян в главата, когато излизал от асансьора, за да се прибере в апартамента си. Оръжието — пистолет ТТ — се търкаляло в храстите до входа. Никой от живеещите в блока не чул изстрели, следователно са използвали заглушител. Намерили тялото на Морозов едва след няколко часа — когато рано сутринта съседът излязъл да разхожда кучето си.

Владимир Морозов бил от Барнаул, в Москва се преместил преди година. Неговата банка осъществявала връзката между Москва и Алтайския край и работите му вървели доста добре. Изводът е един — поръчково убийство. Турецки не откри в папката други идеи.

„Не е много — тъжно си помисли той. — А сега аз трябва да сърбам тая каша. Ама и тия ченгета, само се чудят как да се отърват от всичко, което е малко по-сложно.“

Негласното съперничество между Министерството на вътрешните работи на Русия и прокуратурата наистина съществуваше, но както правилно забеляза Шведов, напоследък не им беше до това. Чудовищна вълна от престъпност заливаше страната и Москва си патеше навярно повече от другите градове. Тук се въртяха големите пари и към тях като мухи на мед налиташе всякаква сган.

2.

Сребристият лайнер докосна с колелата си пистата. В специалното правителствено отделение на международното летище „Шенън“ премиерът на Ирландската република Шон Маклийн и придружаващите го лица вече чакаха руския президент.

Премиерът малко се вълнуваше. Все пак му беше приятно, че президентът на Русия сам е пожелал да се срещне с него на път от САЩ за Москва. Наистина заради това се наложи Маклийн да отложи с два дни предварително планираното си посещение във Ватикана, но заради такава среща той беше готов и на по-големи жертви.

Всъщност премиерът на Ирландия отдавна искаше да се срещне с легендарния руски президент, човека, който мъжествено защитаваше руския „Бял дом“ от превратаджиите и се бе превърнал в олицетворение на свободна Русия.

И ето най-накрая самолетът с трицветното руско знаме забави устрема си по пистата и спря. Премиерът приготви любезна усмивка и започна да си преповтаря приветствените думи. Обикновено той се оправяше без предварително подготвени текстове, но този случай беше толкова вълнуващ, че той си съчини поздравителна реч към руския президент още предната вечер и сега си я припомняше. „Дълбокоуважаеми господин президент — повтаряше си Шон Маклийн, — от името на целия ирландски народ съм щастлив да ви приветствам на древната земя на Ейре.“ Той въздъхна — кога най-после ще докарат стълбичката?

Най-накрая я докараха. Посрещачите се приготвиха, репортерите насочиха фотоапаратите си, жената на премиера стискаше разкошен букет рози за първата дама на Русия.

В това време се задействаха и сервизните служби на международното летище. Към руския самолет се приближи неголяма бензинова цистерна, работниците отвориха резервоара за горивото и започна зареждането.

Минаха петнадесет минути, половин час, час. Нито руският президент, нито съпругата му, никой от официалните лица, придружаващи руския президент, не излизаше. Обстановката ставаше нервна.

3.

— Александър Борисович — в кабинета на Турецки влезе Лидия Павловна, — Олимп Всеволодович ви моли да отидете при него. Май че — тя погледна съчувствено Турецки, когото неизвестно защо явно отделяше от останалите следователи в отдела на градската прокуратура — са убили още един банкер. Така че се пригответе.