Фридрих Незнански
Грешката на президента (16)

Глава четиринадесета
Пасажерът от ферибота „Илич“

1.

На връщане към къщи Турецки отново се сети за Слава Грязнов и едва сега се хвана, че кой знае защо през последните два дни мислите му упорито се въртят около Грязнов. Нима той сериозно мисли, че тази детективска агенция може с нещо да помогне? Не, едва ли. И все пак той отново си спомни за Грязнов…

Колкото повече мислеше за това, толкова по-отчетливо се промъкваше една смътна мисъл, която той не можеше никак да облече в думи. Сработваше неговата особена интуиция, която толкова пъти му бе спасявала живота и този на близките му. По някакъв начин Слава Грязнов беше свързан с руския президент. Не, не пряко… В подсъзнанието му се въртеше някаква идея, която никак не искаше да изплува на повърхността. Грязнов… Президентът… Какво общо може да има между тях?… Турецки разтри слепоочието си. Или само му се струва…

Саша така и не усети как се озова пред вратата на жилището си.

— Слушай, Ира — каза той на жена си, която излезе да го посрещне, — само не си мисли, че се побърквам. Кажи, свързан ли е Слава Грязнов някак с нашия президент, или само ми се струва?

— Грязнов? — учуди се Ирина и се замисли. — Ами разбира се! Помниш ли, когато бяхме заедно през лятото на петдесетгодишнината на Романова? Слава разправяше, че имал някакъв чичо, едва ли не в Далечния изток, който приличал като две капки вода на президента.

— Двойник! — възкликна Турецки. — Точно така! А аз все не можех да си спомня! Браво на теб!

— Благодаря — усмихна се Ирина, — какво друго ми остава?

2.

На вечерята Саша мълчаливо ядеше каквото му беше сложила Ирина. Той мислеше. Ох, колко съблазнително беше да докарат тук чичото на Грязнов и за всеки случай да предпазят президента. Но дали ще се съгласи Грязнов? И самият чичо? Това си беше опасна работа. Поредното покушение може да успее и тогава… Турецки изобщо не беше сигурен дали би могъл да подстави собствения си чичо вместо президента.

Нито Ирина, нито дъщеричката му се решаваха да нарушат мълчанието, разбирайки, че таткото мисли. Внезапно рязък телефонен звън го върна към действителността.

— Попитай кой е — каза Турецки на жена си. — Няма ме за никого, освен… е, сама разбираш.

— Романова те търси — каза Ирина и му подаде слушалката.

— Да, Шура — отвърна той уморено, но това, което чу, го накара да забрави и за умората, и за Грязнов, и за неговия чичо.

— Саша, извинявай, че ти прекъсвам вечерята — каза Александра Ивановна, — но стана поредното чепе^[1]: Шевченко е убит направо в болницата. Изглежда, сме бъркали по отношение на нашия Хамлет. Тук не всичко е така просто. И аз мисля, че това е по твоята част.

3.

Вечерта беше провалена, но Ирина бе привикнала вече и не се сърдеше. Тя знаеше за кого се омъжва.

Турецки драсна към „Петровка“ 38, където тази вечер до късно се беше задържала Романова, и научи от нея всички подробности по случая Карапетян.

— Значи ти мислиш, че Саруханов не е убиецът?

— Нали Шевченко е видял оня, който е заложил бомбата. Ако Саруханов го е планирал отрано, за нищо на света не би вдигнал такъв шумен скандал. Веднага става главен заподозрян.

— Но откъде са знаели, че именно Карапетян ще седне на волана?

— Там е работата, че изобщо може да не ги е интересувал Хамлет. На кого е притрябвал? Саруханов е друга работа — директор на финансовата къща „Вяра“. Помисли сам, за какво му е да очиства Карапетян, и то по такъв начин? Защо да съсипва нова кола? При това своята.

— Значи той не се е скрил от нас…

— Именно! — Шура сви юмруци. — Той веднага е загрял кой е бил на мушката и е изчезнал. Е, сега е в Бутирка. Там никой не може да го докопа.

— Ама че си оптимистка, Шура — забеляза Турецки.

— Обаче друго ме вълнува — мрачно процеди Романова. — Откъде са разбрали, че Шевченко е проговорил?

4.

Разбира се, нямаше нищо радостно в това, че бяха убити хора, независимо че единият бе скитник, а другият мошеник. Както и че е извършено още едно, наистина неуспешно покушение срещу банкер. Обаче този нов факт би могъл да проясни останалите. Турецки извади лист хартия и написа:

Директорът на Алтайската банка

Управителят на банка „Риалти“

Генералният директор на банка „Яуза“

Ръководителят на финансовата компания „Твер-инвест“

Директорът на банка „Витяз“

Заместник генералният директор на „Универбанк“.

Срещу всички тези хора през последния месец бяха извършени покушения, при това все успешни. Сега към тях можеше да се прибави и шефът на неголямата финансова къща „Вяра“, който по чудо беше останал жив.

Нямаше съмнение — гибелта на тези хора бе свързана с професионалната им дейност. Значи трябва да се открие нещо общо в работата на банките, които те са ръководили. Обаче тук Турецки се объркваше. Честно казано, хич го нямаше по финансовата част, навремето не се научи дори да води ергенския си бюджет — добре, че сега Ирина пое тези проблеми.

Макар Саша да беше съвременен човек, никога не се беше интересувал от курса на долара или германската марка, а цените в магазините дори не се опитваше да запомни — какъв смисъл има, когато те се сменят толкова бързо. Затова, когато отиде на гости при майка си, той изобщо не можеше да поддържа най-увлекателния за нея разговор за цените, който бе заменил дежурните приказки за времето.

Турецки пак погледна списъка на банките. Някакво шесто чувство му подсказваше, че убийствата на банкерите са свързани помежду си — върху банките се оказва натиск, но от кого? Защо? С каква цел?

И защо това листче със съвсем чуждите за него имена на финансови структури изведнъж го наведе на мисълта за собствения му живот? Кой знае защо той усещаше към всички тях странна злоба — сякаш тези финансисти му бяха пресекли пътя, лично на него — Саша Турецки.

Той не би бил следовател по делата от особена важност, ако не можеше да открие отговора. Този отговор беше Татяна Бурмеева. Защо всичко най-хубаво се пада точно на такива?

Турецки пак си спомни за Татяна и за миг му се стори, че заради такава жена би могъл да жертва твърде много. Тя му изглеждаше измъчена и крехка — като заблудено дете, което ти се иска да прегърнеш и да приласкаеш. Саша се опитваше да прогони от съзнанието си нейния образ, но само да помислеше за финансистите и банкерите, веднага си припомняше онази снимка с Татяна и нейния мъж, дребосък и очилатко. Само че трябваше да мисли не за това, а как да открие убийците на Леонид Бурмеев.

Турецки пак погледна листчето. И така, финансова къща „Вяра“ Сергей Саруханов остана жив и без всякакво съмнение знае от кого следва да се страхува. Но дали ще проговори? Печалният опит на Шевченко говореше, че мълчанието сега е по-полезно.

В полунощ телефонът на Турецки пак иззвъня. Този път беше Вадим Дроздов, твърде разтревожен от всичко ставащо.

На другия ден двамата стари приятели се срещнаха на ъгъла недалеч от детективска агенция „Глория“.

5.

Беше слънчев есенен четвъртък. На кея на стокхолмското пристанище Фрихамн се товареше фериботът „Илич“. Безгрижните потомци на викингите се качваха на него, за да се полюбуват на архитектурните и другите чудеса в града на Нева, а също и да извършат десант в неприлично евтините за тях магазини на бившия Ленинград. Запотени руснаци (ако се вярва на паспортите — все още граждани на СССР) се връщаха всеки отнякъде: четирима мъже сновяха насам-натам, всеки с куп автомобилни номера под мишница. Брадат шведски митничар премина с важна стъпка, след него ситно подтичваше раздърпана руска девица. Тя бърбореше на английски, като се опитваше да убеди господин офицера, че персоналният компютър, който носи, по никакъв начин не попада под никакво ембарго. Митничарят, без да я слуша, величаво се приближаваше към старателно опакованите кашони и въртеше на пръста си джобно ножче с трийсет приспособления. Господин офицерът искаше да се убеди лично.

До отплаването оставаха четиридесет минути.

Човекът, записан в паспорта си като Алексей Снегирьов, на пръв поглед нямаше особено имущество. Само кожена чантичка на колана и препатила яркочервена раница. В нея имаше безтегловен спален чувал, в който въпреки това човек можеше да преспи и на арктическия лед. Имаше още фотоапарат, няколко филмчета за него, касетофон „Шарп“ и малко дрехи. В това число два поизносени анцуга и стари маратонки. Ако тези анцузи бяха попаднали в ръцете на криминолозите, те щяха да намерят по тях растителен прашец от толкова много страни, че по тях би могла да се изучава ботаниката. Но това едва ли беше възможно.

Брадатият митничар извади наполовина от кашона процесорния блок и дълбокомислено изрече:

— Да. Това наистина прилича на тридесет и три мегахерца, който вкарахте тук миналата седмица. Удовлетворен съм, затваряйте.

И сам извади от джоба си дебела ролка скоч, за да залепи разкъсания кашон. Девицата смутено се усмихваше.

Човекът, който се наричаше Алексей Снегирьов, също се усмихна и се качи на кораба по дългия виадукт, покрит с яркожълта синтетична тъкан, ако случайно завали.

Билетът му беше от най-евтините и каютата му се намираше дълбоко в недрата на ферибота. Всъщност това дори не беше пътническа каюта, а едно ъгълче за някой шофьор на камион. Именно така беше обозначено в плана на ферибота. Когато слизаше надолу, Алексей Снегирьов надникна в случайно отворената врата на товарната палуба и действително забеляза през цепнатината гигантско мокро колело.

Неговата каюта беше разположена още по-надолу. На това място бордът на кораба вече се извиваше към кила: таванът на каютата беше значително по-широк от пода, а койката за спане беше на равнището на гърдите. Освен койката в каютата имаше още мивка, огледало и кресло с поставена върху него шарена диплянка, която представяше на шведски прелестите на отдиха в Санкт Петербург. На поличката под огледалото на най-видно място се кипреше пликче за бакшиши.

Алексей погледна в огледалото. Оттам доброжелателно се взираше в него слаб мъж с късо подстригана на таралеж безцветна коса — пепеляворуса или съвсем посивяла. На светлината на неоновата лампа не можеше да се разбере. Очите му също бяха почти безцветни, светлосиви, сякаш избелели. Общо взето, добре звучи, помисли за себе си Алексей. Донякъде даже предразполагащо.

„Срещу теб някога стреляли ли са свои?“

От това точно нямаше нужда. Очите на човека в огледалото започнаха да се променят. Сега те сякаш гледаха през лещите на оптически мерник. Нещо твърде рано започна да му се отразява близостта на историческата родина…

Вечерта, когато стокхолмските шхери^[2] останаха зад кърмата, той заключи каютата и тръгна да се поразходи из кораба. В първия салон показваха някакъв видеофилм. Алексей влезе в най-сърцераздирателния момент: млади мъж и жена, които ненавреме влязоха в някакъв бар, станаха свидетели на ужасно изнасилване. По всичко личеше, че през останалите час и половина, два на съпрузите им предстоеше мъчително колебание дали да дадат показания или не.

Това не го интересуваше и той отмина нататък. Намери си място на горната палуба зад димоходната тръба и подиша морски въздух, докато гледаше как потъва зад кърмата светлинката на далечния фар. После слезе обратно в каютата и си легна.

На другия ден рано сутринта трябваше да се проведе учебна тревога. След сигнала с корабната камбана на пасажерите се препоръчваше да се облекат по-топло, да надянат спасителните жилетки и кротко да чакат, докато дойдат да ги вземат, за да ги заведат до спасителна лодка номер еди-кой си. Сигналната камбана действително би събудила и покойник, още повече че висеше точно срещу вратата на каютата. Алексей се облече, послушно завърза спасителната жилетка и зачака, но никой не дойде да го вземе. Той свали жилетката, съблече се и взе от поличката фирменото пликче за бакшишите. После се усмихна и го подхвърли. Когато най-накрая пликчето падна на пода, в него личаха четири дупки. Алексей го скъса на ситни парченца и го пусна в тоалетната.

Над водата започна да изплува Санкт Петербург.

Алексей намери обърнат напред илюминатор на една от пътническите палуби и прекара край него три часа и половина. „Илич“ премина през Морския канал, внимателно се провря през теснините на пристанището и най-накрая пристана до кея.

След още известно време, като премина по най-легален начин границата, Алексей Снегирьов надяна раницата на гръб и влезе в града, където никой не го посрещна.

След цяло денонощие на кораба тялото му просто молеше за разкършване и той се запъти пеша към станцията на метрото „Приморска“: невзрачен, суховат мъж със среден ръст, каквито има много във всеки град по света. Само дето професията му беше такава, че обикновено не я вписват в никакви документи.