Фридрих Незнански
Грешката на президента (7)

Глава пета
Пак този Хамлет

1.

Това се случи, когато самолетът, на борда на който се намираше руският президент, тъкмо се приближаваше към летище „Шенън“.

Не може да се каже, че този ден президентът беше в много добра форма — чувстваше се умората. А и тия прелитания над Атлантика! Той си спомняше първата си визита в САЩ, тогава по лична покана на един от сенаторите. Как се разтупка сърцето му, когато слезе на летище „Ла Гуардия“, защото до този момент беше ходил само в соцлагера… Колко отдавна бе това, макар че всъщност изминаха само няколко години!

Сега президентът не изпитваше почти никакви чувства, освен дълбока умора. Срещата с държавния секретар беше уговорена за следобеда на същия ден, когато той заедно със съпругата си стъпи на американска земя. Никой не взе под внимание разликата във времето и факта, че в Москва отдавна е дълбока нощ, ако не и ранно утро, и всички членове на руската делегация ще се чувстват твърде уморени.

Едно го успокояваше — в краен случай Фаина Петровна, която винаги понасяше зле полетите заради скоковете в налягането при излитанията и кацанията, можеше да остане в резиденцията и да си отспи както трябва. Срещата на първите дами за щастие беше уговорена едва на следващия ден.

Руският президент би си починал с удоволствие, но не можеше да става и дума за нарушаване на регламента — по време на официални визити зад граница времето му беше разпределено до минута. Затова му оставаше само да изпие една-две чашки силно кафе, да вземе душ, да се обръсне и да облече чиста риза. Обикновено това бе достатъчно, за да се чувства бодър дори след безсънна нощ.

Именно тогава изведнъж му стана лошо. Сърцето започна да го пробожда. Челото му се изпоти. „Годините си вземат своето“ — невесело помисли президентът. Изведнъж си спомни думите на Брежнев: „Тези, които са на върха, имат повече шансове да продължат да влачат съществуването си, докато обикновеният смъртен отдавна би хвърлил топа.“ Президентът се намръщи — най-малко му се искаше да заприлича на покойния генерален секретар.

Като цяло визитата в САЩ струваше такива усилия на руския президент, че той реши за известно време да се откаже от далечни пътувания. А освен това го очакваше и среща с ирландския премиер. Но тя, както се надяваше президентът, нямаше да бъде толкова изтощителна като безкрайните съвещания с американците.

И все пак преди тази среща не му се искаше да изглежда като стара развалина. Президентът се чувстваше отвратително. Той извади по навик от вътрешния джоб на сакото си малка капсула с тонусин, нов роден препарат, който нямаше аналог в чужбина. Препаратът значително повишаваше работоспособността, като при това бе относително безвреден, защото беше на билкова основа — екстракти от елеутерокок, женшен, лимонник и златен корен.

— Дай и на мен — помоли го съпругата му, която седеше до него.

— И ти ли искаш да излезеш? Може би не си струва?

— Какво значи — не си струва? Първата дама на Русия е длъжна да се срещне с жената на ирландския премиер — с лека усмивка отговори Фаина Петровна. — И аз имам задължения.

Президентът отвори капсулата и изтръска на дланта си две неголеми жълтеникави топчета: едно за съпругата си, второто за себе си. Той вече добре познаваше действието на препарата: пет минути — и внезапно главата се избистря, нахлуват бодрост и желание за работа. Това състояние можеше да бъде удължено с още едно хапче, но лекарите не го съветваха — твърде натоварваше организма.

Президентът затвори очи, очаквайки магическото въздействие на препарата. Изведнъж всичко наоколо заплува — той виждаше съвсем смътно, като през пелена, лицата на членовете на делегацията, телохранителите, стюардите… Техните гласове, които досега звучаха съвсем тихо, но достатъчно отчетливо, потънаха някъде. Светлината започна да гасне.

След по-малко от минута президентът на Русия и съпругата му потънаха в дълбок припадък.

2.

— Ето тук, Васил Василич — говореше Петя Бояркин на капитан Сивич, когато се приближиха с милиционерската кола до улица „Милников“ №2. — Бях в този апартамент оня ден, хората се оплакваха от шума. Двама от съседите устройват почти всяка нощ пиянски скандали. А сега, както виждате, се е стигнало и до клане.

Петя говореше още нещо, като продължаваше да се чуди, че такава дреболия като побоят между двама безработни алкохолици, дори да е свършил с това, че са закарали единия в болница, може да предизвика интерес у капитан Сивич, който се занимаваше в МУР с престъпления, свързани с приватизацията на апартаментите и въобще с жилищните въпроси.

3.

Когато късно предишната нощ в районното управление на милицията позвъни София Андреевна от деветнайсети апартамент, лейтенант Бояркин, който тъкмо дежуреше, реши, че безработните Шевченко и Станиславски пак са се натряскали и шумят в коридора. Искаше да се отърве с общи приказки, намеквайки, че така или иначе нищо не може да им направи, но София Андреевна твърдо каза:

— Трябва да дойдете, Петя. Струва ми се, че там нещо се е случило. Според мен те са се избили взаимно. Първо крещяха, а сега изведнъж стана съвсем тихо. И в коридора има кървави петна.

— Викаха ли бърза помощ? — машинално попита Бояркин.

— Кой да я извика? Ние, съседите, не знаем какво става там. А от стаята никой не излиза. Моята врата е точно срещу телефона, щях да чуя.

— Може би са заспали — продължи Бояркин, като се опитваше да се отърве от неизбежния поход посред нощ. — Не се вълнувайте, гражданко Корнилова. Да изчакаме до сутринта.

— Само дотогава някой от тях да не заспи навеки — хладно отвърна гражданката Корнилова. — Разберете, те ме вълнуват само доколкото са все пак одушевени същества, нищо повече. Е, решавайте сам, другарю Бояркин, ще викаме ли сега кола на „Бърза помощ“, или сутринта ще звъним в моргата.

Тя произнесе „другарю Бояркин“ с такъв тон, че на Петя не му оставаше нищо друго, освен да въздъхне тежко и кълнейки целия свят, да се запъти към вече добре познатия му адрес.

София Андреевна Корнилова се оказа права. Шевченко и Станиславски, които бяха пийнали здраво през деня, вечерта започнаха обичайните си скандали, но този път работата не се ограничи с обикновени псувни и юмруци. Станиславски грабна от масата дълъг остър нож и няколко пъти прободе с него противника си.

След това, уплашен от стореното, той притихна, опита се да превърже ранения си приятел, заради което и отиде в кухнята.

Докато търсеше нещо за превръзка, той разкъса кърпата за съдове на една от съседките — Галя Крутикова. Тогава се появиха и кървавите петна на пода, които забеляза гражданката Корнилова.

Когато влезе в стаята, обитавана от безработните, лейтенант Бояркин видя кървящия Шевченко и свилия се в ъгъла Станиславски. Той изглеждаше в състояние на ступор и не реагираше.

— Е, режисьоре, наигра ли се? — попита кварталният.

Петя извика първо „Бърза помощ“ да откара Шевченко. Лекарят, който го прегледа, поклати глава със съмнение:

— Положението е сериозно, твърде голяма загуба на кръв. Макар че, кой знае… Хубавото е, че, изглежда, не е засегнато нищо важно, освен десния бял дроб.

След това дойде милиционерска кола и отведе Станиславски.

През това време съседите наизлязоха в коридора. София Андреевна Корнилова вече не беше с пеньоар, а в домашна рокля с блуза, както обикновено се обличаше денем, и Петя Бояркин, който обикновено ходеше из къщи по гащета и фланелка, чак се учуди: „Тя какво, преоблякла ли се е вече, или въобще не си е лягала?“ Закопчавайки пътем пеньоара си, се появи и Галя — Галина Алексеевна Крутикова, повехнала, слаба жена с големи тъжни очи на бледото лице, а после и разчорленият Серьожа Ройберг, също официално безработен, но пишещ в анкетите: „художник постмодернист“.

— Сега поне малко ще поживеете спокойно — подметна на излизане лейтенант Бояркин.

— Не се безпокойте, Хамлет няма да ни остави. Ще намери други, още по-лоши — забеляза София Андреевна.

„Пак този Хамлет — учудено помисли Петя Бояркин. — Какво нещо е старостта!“ Но на глас не каза нищо.

И, разбира се, не съобщи нищо за това на капитан Сивич.

— А живеещите там не споменаха ли случайно Хамлет Карапетян? — внезапно попита капитан Сивич, когато колата спря и ред сградата.

Петя Бояркин едва не подскочи от мястото си. На лейтенанта му трябваха само няколко мига, за да съобрази, че тайнственият Хамлет видимо не беше игра на старческото въображение, както той предполагаше до тази секунда, а реално съществуваща личност.

— Хамлет? — повтори той за всеки случай.

— Ами да — потвърди Сивич. — Собственик на тази стая е Хамлет Карапетян.

— Но там е записан…

— Записан, да — отвърна Сивич. — Но записването и владеенето са различни неща. Сега ситуацията у нас е много интересна. Едновременно действат две системи: старата — със записванията и отписванията от домовите книги, и новата — собствеността върху имота.

— Но… — искаше да каже нещо Бояркин, само че размисли, тъй като разбираше, че не е много компетентен по тези въпроси.

— Сега може да притежаваш дадено жилище, но да не си регистриран там, или да си регистриран адресно в стая или жилище, което принадлежи на друг човек.

— Странно е някак — поклати глава лейтенант Бояркин.

— Странно или не, това са „реалностите на нашето време“ — каза Сивич, подражавайки на гласа и интонацията на последния съветски генерален секретар.

Вече се бяха качили на втория етаж и сега звъняха в деветнайсети апартамент. По молба на Бояркин всички обитатели днес си бяха вкъщи. Не се оказа много сложно да го организира — в момента никой от тях не работеше никъде.

— Капитан Сивич — представи се Василий Василиевич на тримата квартиранти. — Е, разказвайте какво става тук. Само дайте да поседнем някъде. Трябва да записвам, а разговорът ще ни отнеме известно време.

— Тогава заповядайте при мен — кимна побеляла старица в тъмносива вълнена рокля и кремава копринена блуза, дантелената якичка на която беше закопчана с брошка в стил модерн, видимо за да скрие набръчканата й шия.

Сивич и Бояркин старателно си изтриха обувките и минаха през коридора към вратата, зад която се намираха двете големи съседни стаи, заемани от гражданката Корнилова.

Макар Петя Бояркин да беше идвал в деветнайсети апартамент няколко пъти, досега не беше влизал по-навътре от коридора, ако не се смята бърлогата на Шевченко и Станиславски, и сега видът на стаите на София Андреевна го порази. Освен телевизора тук видимо нямаше никакъв друг предмет на по-малко от сто години. Поне такова впечатление оставаше. Мебели от червено дърво, гоблени и картини по стените, на скрина снимка в изящна рамка на дама с шапка с пера и мъж с неголяма брадичка и мустаци. Всичко беше толкова древно, колкото и самата обитателка на тези стаи.

— Вие сигурно сте се родили тук — предположи Бояркин.

— Да — отвърна София Андреевна. — Именно тук съм родена малко преди революцията, а въобще нашето семейство живее в този апартамент от 1906 година. Разбира се, тогава той не беше комунална квартира — добави тя.

— И не се ли страхувате, че могат да ви окрадат? — Василий Василиевич оглеждаше кристалния полилей. — Имате такива ценности.

— Ами крадяха ме по малко — махна с ръка старицата. — Но какво да правя? Да разпродам всичко и да внеса парите в спестовната каса ли? Не, благодаря, аз съм обкръжена от детството си с тези вещи и искам да умра сред тях. Разбирате ли? Ето, вижте прозореца. — Тя посочи към високия овален прозорец, на перваза на който растяха цветя. — Гледам през него, може да се каже, от деня на раждането си и не желая да виждам нищо друго. А Хамлет не разбира това.

— Хамлет Карапетян ли имате предвид? — попита Сивич.

— Очевидно него — отвърна старицата. — Не мога да си представя, че на света има друг жив Хамлет — иронична усмивка изкриви тънките й устни, — чиято външност толкова да не се връзва с това име.

— Може ли да седна? — попита Сивич.

— Да, разбира се — кимна Корнилова. — Седнете до масата, за всички има място.

Милиционерите и обитателите се настаниха край овалната маса от червено дърво, застлана с плътна зелена покривка. На Петя Бояркин му се стори, че всички сякаш играят във филм за живота през миналия век. Само оставаше да раздадат картите и да изиграят партия вист или каквото са играли там през миналия век, макар че — мислеше си той — едва ли е било много просто.

През това време капитан Сивич извади от чантата си папка.

— Вижте дали познавате този човек? — попита той, като извади от папката една средно голяма фотография. — Разгледайте го внимателно.

София Андреевна, Галя и художникът Серьожа разгледаха поред снимката. На нея беше фотографиран пълен, даже дебел брюнет със сивкави бузи и голям нос.

— Това е той, Хамлет, няма никакво съмнение — категорично заяви Корнилова.

— Хамик, разбира се — съгласи се с нея Серьожа, след като хвърли бегъл поглед на снимката.

— Той е — тихо каза Галя, като внимателно се вглеждаше в снимката, — практически съм сигурна.

— Практически сигурна? — вдигна вежди Сивич. — Какво искате да кажете с това?

— На света има и двойници. — По бледото лице на Галя се появи някакво подобие на усмивка. — Сега дори по телевизията ги показват. Но това видимо е Хамик Карапетян.

— Хамлет Мкъртичевич Карапетян, роден през 1960 година в град Аштарак, Арменска ССР, от 1989 година е регистриран адресно в Подолск. Той е собственик на стаята, където живеят Шевченко и Станиславски.

— Живееха — поправи Сивич художникът Серьожа. — Доколкото разбирам, повече няма да се появят. Нашият апартамент сега се прослави благодарение на тях. — В думите на Серьожа прозвуча едва доловима горчива нотка. Той поне си мислеше, че апартаментът ще се прослави заради него, и не като пиянска бърлога, а като убежище на високото изкуство. — Виждате ли, сега за нас пишат и във вестниците: „Станиславски убил събутилника си с отвертка“… Интересно, на кого ще се падне сега тази злощастна стая? Хамик има ли право да засели тук още някого?

Сивич и Бояркин се спогледаха.

— Тези въпроси не са за мен — усмихна се Василий Василиевич. — Вярно, че се занимавам с такива случаи, но сегашното жилищно законодателство е така объркано… Ако съществува изобщо.