Фридрих Незнански
Грешката на президента (28)

Глава единадесета
В плен

1.

Да, взеха го в плен. Това беше едновременно и ясно, и немислимо. Трудно е да се повярва, че без да си извършил нещо противозаконно, изведнъж се оказваш затворник, откъснат от целия свят пленник. Ти, който само преди пет минути си държал кормилото на властта на огромната страна. Но нали той не е първият. Нима не стана същото с Хрушчов, с Горбачов? А ако си спомним руската история, то ще се окаже, че в предишните векове със силните на деня са се разправяли и по-лошо — не са ги държали под домашен арест, а са им отнемали живота. Така че струва ли си да се учудваме на това, което става сега?

Колата плавно потегли. Зад прозореца беше тъмно, но президентът разбираше, че продължават да го водят към Москва. „Къде?“ — постоянно припламваше тревожна мисъл.

Ето че отпред се появиха светлини. „Околовръстният път“ — разбра президентът. Значи го карат право в Москва. Но този факт ни най-малко не го радваше. Дори напротив — та нали той свидетелстваше, че враговете му се смятат за толкова всесилни (или наистина са такива), че са решили да настанят отвлечения президент направо в столицата. Затрептя надежда — може би, като разбере къде го държат, той ще намери все пак някакъв начин да даде знак за себе си…

Околовръстният път остана назад. Наоколо беше пълен мрак, не се виждаха автомобилни фарове или осветени прозорци. „Забутаха ме някъде“ — помисли президентът. А след още една минута колата спря и му заповядаха вежливо, но твърдо да последва охранителите.

— По-добре да бяхте казали конвоирите — не можа да се сдържи президентът. — Предпочитам нещата да се наричат с истинските им имена.

Скоро той се озова в неголямо помещение без прозорци. Впрочем то не приличаше на затворническа килия — тук имаше удобен диван, маса, библиотека, в ъгъла — телевизор „Панасоник“. Но на президента стаята му се стори само мъничко по-добра от средновековна килия с наръч слама в ъгъла — нали това си беше затвор. Тук щеше да бъде откъснат от целия свят.

— Ето тук ще живеете на първо време.

— Как ще обясните на света внезапното изчезване на президента на Русия? — попита Андрей Степанович. — Та това е световен скандал! Всички силови министерства, спецслужби и милицията ще бъдат вдигнати на крак… И Интерпол може да се включи.

— Светът дори няма да забележи — прозвуча насмешка в познатия глас.

— Това просто не може да бъде! — възмути се президентът.

— Вижте сам.

Беше дадено някакво разпореждане и след няколко минути заговори радиоприемникът.

— Новини от последния час — каза дикторът. — Тази вечер президентът на Русия се завърна от Кемерово, където имаше среща с миньорите от Кузбас. По повечето спорни въпроси бе постигнато споразумение. За утре е предвидена среща на президентите на Русия и Украйна.

Президентът не вярваше на ушите си.

Нямаше никаква реакция. Светът не се разклати. Кореспондентите на чуждите вестници и телевизионни компании не се блъскаха край телефоните и факсовете, за да разпратят по планетата сензационната новина за изчезването на руския държавен глава. Никой просто не забеляза това!

— Може би повече ще ви заинтересува телевизията — каза познатият глас.

Президентът премълча.

— Сега тъкмо ще покажат новините по канал „2 по 2“.

— Не ме интересува — твърдо каза руският президент, разбирайки, че няма да види нищо хубаво.

Въпреки това екранът на телевизора светна и се появи симпатична говорителка в ярка рокля. Тя започна да изброява в скоропоговорка събитията от последния час и най-важните произшествия през деня. Кметът на Москва подписал разпореждане за започване на строителството на храма на Христос Спасител, голяма катастрофа на Шчелковското шосе с десетки жертви, в това число петима загинали, ресторант „Витяз“ на „Маросейка“, бивша „Богдан Хмелницки“, бил обстрелван от неизвестни лица.

— По града на Нева премина цяла вълна от поръчкови убийства — продължи дикторката със скорост, превишаваща три пъти нормалния темп на речта. — Жертвите са, уви, както вече е обичайно, видни борсови дейци, бизнесмени, политици.

Главното събитие в страната, станало през последния час, дикторката, разбира се, не каза. А страната се лиши от своя всенародно избран президент.

2.

Вечерта мина сполучливо и постепенно Григорий Иванович се почувства по-уверено. Той вече не се съмняваше, че ще съумее да издържи толкова време, колкото потрябва. Донякъде го безпокоеше, че не познава никого от приближените на руския президент. Разбира се, той веднага би разпознал Жириновски, Рибкин или Бабурин, но във всекидневния живот руският президент съвсем не беше в обкръжението на тези хора. Имаше референти, секретари, шофьори, камериерки, много от които Андрей Степанович, разбира се, познаваше по лице и наричаше по име. Ето в това беше главната уловка.

— Та какво имаме за утре с Украйна? — попита той по пътя, докато обмисляше утрешния ден.

— Общо взето, нищо — отвърна референтът. — Главното е да не се обещава нищо конкретно. Никакви цифри, никакви стъпки, а всичко въобще.

— Добросъседски отношения, взаимопомощ, взаимно уважение — кимна „президентът“. — Защото той ще започне да проси безплатен нефт. Няма да му дадем, мисля.

— Така решихме — каза референтът.

— И правилно — махна с ръка Григорий Иванович. — Нефтът — това са долари, а тези хохоли^[1] са хитреци. Все гледат да те завлекат. Само да се зазяпаш и ще те оберат. С Черноморския флот само какво устроиха, ама хайде, не му е сега времето!

Те дойдоха до личния кабинет на президента.

— Слушай — каза Григорий Иванович, — аз искам още малко да поработя. Има нещо, не искам да казвам точно какво още. Налага се да подбера някого от най-близкото обкръжение. Трябва да помислим кого. Донеси ми личните досиета на всички секретари, референти, помощници всякакви. И своето донеси. Трябва да подбера кандидатурата…

— Дайте тогава да ви помогна, Андрей Степанович.

Грязнов-старши забеляза по лицето на референта безпокойство и дори страх.

— Не се бой — усмихна се той, както обикновено се държаха проверяващите в неговото поделение. Вежливо, но с хумор, малко панибратски, но едновременно давайки да се разбере — аз съм началството и вие пред мен сте пешки. — Мъкни тук личните дела.

— Ей сега — отвърна референтът и се скри зад вратата.

Григорий Иванович се отпусна на креслото, много доволен от малката си хитрина.

„Виж ти — мислеше той, — че аз мога и президент да бъда. Добре хранят, поят, условията си ги бива. Нищо — ще се справим.“

Когато референтът донесе купчината папки, Григорий Иванович му кимна:

— Върви да си почиваш. А аз ще поседя още малко, ще поработя.

Когато референтът излезе, той разположи пред себе си папките с личните досиета. Тук трябваше да бъде всичко — имената, възрастта, биографиите и най-главното — снимките. Григорий Иванович преглеждаше досиетата бавно и замислено, отчасти за да запомни всичко както трябва, защото да си води записки в този случай не намираше за правилно. Той имаше и смътното подозрение, че могат да го наблюдават, така че не биваше да прави нещо, което би изглеждало странно. Трябваше да помни постоянно, че сега е президент на Русия, който иска да подбере някого от най-близките си сътрудници за някаква важна работа.

В третата поред папка откри и нисичкия референт, с когото вечеря. От снимката 5 на 6 сантиметра го гледаше сериозен човек в костюм, бяла риза и вратовръзка. „Павел Сергеевич Панов — прочете чичото. — Значи ако се появи утре, трябва да се обърна към него по име — реши той и веднага в главата му мина друга, по-разумна мисъл: — А няма ли да му се стори странно, че предната вечер все му говорех на «ти», сякаш съм забравил как го наричат, а щом прегледах личните дела и веднага си спомних. Не, по-добре и утре да наричам всички без имена, а после да ги вмъквам ей така, между другото.“ Панов се оказа на тридесет и четири години, московчанин, завършил Института за международни отношения, референт за страните от близката чужбина. „Тоест бившите наши републики“ — съобрази Грязнов-старши.

По-нататък вървяха папките на референтите за страните от Европа и Америка, по въоръжението, по икономиката, селското стопанство, секретари, помощници. Григорий Иванович се стараеше да запомни като начало поне имената и длъжностите и, разбира се, да свърже всичко това с лицата на снимките. Между впрочем всички, както референти, така и секретари, имаха някак мрачен, суров вид. В папките нямаше никой от спецохраната. Но това беше разбираемо. Григорий Иванович не беше споменал за охраната.

Накрая той почувства, че очите му съвсем се затварят и вниманието му се притъпи. „Добре — реши Григорий Иванович, — тъй или иначе нищо повече не мога да запомня. Но това, което научих, е по-добре от нищо.“

Той подреди старателно папките в ъгъла на бюрото и тръгна към „хотелската“ — стаята за отдих на президента. На оправеното за спане легло лежеше изгладена пижама. „Кога са успели да я сложат? — учуди се «президентът», но после разбра, че вероятно е станало по време на вечерята. — Доста пъргави са тук“ — кимна той удовлетворено с глава. Радваше го, че пижамата е изпрана и изгладена — не му се искаше да навлича носено бельо, ако ще и да е на руския президент.

Майорът от запаса Грязнов имаше навик да почете малко преди заспиване. При това се стараеше да не взема в леглото нищо увлекателно — не дай боже да се зачетеш в някой детектив — ще откараш до сутринта, докато не разбереш как все пак свършва цялата история. Той се опитваше да си подбира нещо по-спокойно, такава книга, която може да остави на която и да е страница. През последния месец тази роля изпълняваха „Животописите“ на Плутарх. От една страна, беше приятно, че четеш такава мъдра книга, постепенно опознавайки живота на великите, а от друга — тя съвсем не пречеше, а дори доста помагаше за по-бързо заспиване.

„Какво ли чете Той?“ — помисли Григорий Иванович, докато отиваше към библиотечните рафтове.

Тук имаше книги по история, икономика, география. Но на най-долната полица беше подредено по-леко четиво — пътешествия, приключения, кримки. Григорий Иванович измъкна наслуки „Панаир в Соколники“^[2], но после я остави обратно. Днес трябваше да се наспи както трябва, а не да чете до съмване.

Той си легна и угаси светлината. Но сънят не идваше. Григорий Иванович дълго лежа, вглеждайки се в тъмнината, и отново и отново се поразяваше от превратностите на съдбата. Не стига, че той случайно, по някакъв каприз, стана двойник на руския президент, но сега зае временно и неговото място. „Вероятно ще се наложи да изкарам тук поне три дни“ — мислеше той. Изпитваше някакво безпокойство, впрочем не много силно. Тази вечер всичко мина сякаш нормално, дай боже така да върви и нататък.