Фридрих Незнански
Грешката на президента (31)

Глава четиринадесета
Турецки

1.

Турецки рязко отвори очи. До прозореца с гръб към него стоеше Меркулов.

— Константин Дмитриевич! — зарадва се Турецки. — Вие ли сте?

— Да. — Меркулов се обърна и се приближи до леглото. — Какви пак ги вършиш, братле? Така по теб вече здраво място няма да остане!

— Пита се, кой пита! — парира Турецки. — Като че вие цял живот сте на курорт.

— Да, почти. — Меркулов уморено се усмихна и Турецки забеляза, че бившият му шеф изглежда просто съсипан.

— При нас… такива неща се развихриха… — Турецки размаха здравата си ръка. — Вие сигурно сте в течение вече.

— Да, Шура ми поразказа. — Меркулов стана по-сериозен и поради това започна да изглежда още по-уморен. Сега приличаше на старец. — А и тия събития на валутната борса… Ти навярно нищо не си чул тук.

Турецки се изуми. Меркулов беше последният човек, когото можеш да подозираш във внимателен интерес към курса на долара.

— На вас пък за какво ви е, Константин Дмитриевич! — възкликна Турецки. — Вие засега поне не сте банкер. Не ви го препоръчвам. Според мен това сега е най-опасната професия.

— Според статистиката най-опасната професия в двадесети век е държавен глава — отвърна Меркулов. — Те най-често умират от насилствена смърт. А ако се прибавят и покушенията… Да, Саша, бива си ви. Но това засега е задачка с много неизвестни. А колкото до курса на долара — напразно говориш така. Нали това е отражение на икономическото положение. Добре — Меркулов се усмихна и в очите му блеснаха за миг предишните закачливи искрици, — в най-лошия случай здраво сте им объркали картите.

После заговориха за своите неща. Лидочка Меркулова се канеше да кандидатства в Гнесинското училище.

Внезапно вратата на стаята се отвори.

— Саша! Чу ли за долара?

Едва сега Таня Бурмеева видя, че Турецки не е сам. Тя оправи с нервен жест халата си и неуверено застина на прага.

— Влизай! — Турецки показа към Меркулов. — Това е първият в живота ми, сега за съжаление бивш началник. И приятел. А това е Таня. Татяна Бурмеева.

— Аха — каза Меркулов и любезно се усмихна, — много ми е приятно да се запознаем… Константин Дмитриевич Меркулов.

Турецки твърде добре познаваше Меркулов, а Меркулов — Турецки. Те се разбраха от половин дума. Меркулов, разбира се, беше чувал фамилията Бурмеев и разбираше коя е Татяна Вурмеева и защо е тук в болничен халат. А по това как тя се обърна към Турецки със „Саша!“ и по изражението на лицето му той разбра, че за Турецки тя вече не е просто жертва и свидетелка по важно криминално дело, а нещо много повече. „Каква красавица — помисли Меркулов. — И откъде ги изравя само Саша?“

— Таня — протегна му ръка Бурмеева. — Извинете, не знаех, че… — тя се запъна, — просто току-що чух…

— Какво, Таня? — попита Турецки.

Таня нервно хапеше красивите си устни. Саша разбра, че тя не иска да говори нищо пред Меркулов.

— Ще намина по-късно. — Таня припряно излезе.

— Е, Турецки! — само каза Меркулов, когато вратата след нея се затвори. — Наоколо такива неща стават, а ти… Направо ме поразяваш!

2.

— Андрей Степанович, ако вие не искате да назначите за премиер този, когото настоятелно ви препоръчваме, сега това може да направи вместо вас друг човек. С него ще се договорим, уверявам ви.

Президентът премълча. Погледът му беше устремен към екрана на големия цветен телевизор, където той виждаше сега руския президент. По-точно, самозванеца, подставеното лице.

— Значи не е слаба армията ни — говореше лъжепрезидентът, като се усмихваше самодоволно.

— Виждате ли, Андрей Степанович, той прекрасно се справя. Може и да остане на вашия пост.

Сега камерата показваше в едър план лицето на лъжепрезидента. Яблоков беше поразен доколко лицето на този човек приличаше на неговото. Лицето, но не и изражението. Докато гледаше новия „президент“, руският държавен глава си спомни кой знае защо за Иван Кузмич, своя отдавнашен свердловски съсед. Бяха го произвели полковник в края на април, но жегата си беше съвсем лятна, а бедният Иван Кузмич две седмици, обливайки се в пот, но с цветуща физиономия ходеше в полковническата папаха^[1], с която предварително се беше уредил.

Как се пипка с тоя идиотски прибор! Като дете, на което са подарили нова играчка. И такъв го вижда цялата страна.

Стана му мъчително срамно — и за себе си, и за този недалновиден човек, така лесно станал играчка в ръцете на враговете.

— Да, именно такъв ви вижда сега страната — продължаваше все същият глас. — И колкото повече упорствате, толкова по-дълго той ще заема президентската длъжност.

— Кой е той? — попита през зъби президентът.

— Запасен майор от градчето Олга в Приморския край. Играел е там в любителски спектакли вас, Андрей Степанович, при това талантливо. Впрочем вие сам виждате.

Руският държавен глава през целия си живот беше вярвал в късмета. Тоест не че го формулираше така, това би било суеверие, а той никога не се бе смятал за суеверен. И въпреки това увереността, че ще постигне своето, че ще спечели, никога не го беше напускала. И на практика ставаше така. Кой би могъл да помисли, че той ще оглави великата държава? А той си постави тази задача и успя да го постигне. Всеки път, когато ситуацията ставаше особено тежка, когато дори най-близките му съратници казваха, че трябва да се съгласи на компромис, че шансовете за победа са много малки, късметът му помагаше. Той тръгваше вабанк и печелеше. Така беше през август 91-ва, през октомври 93-та, после на изборите през декември същата година, когато успя да прокара конституция с широки президентски пълномощия. Нима сега късметът го е изоставил? Да, в последно време неведнъж го предупреждаваха, че се готви заговор, че животът му е в опасност, но той беше свикнал да си пробива път напред, без да се съобразява с нищо.

Нима сега тези хора мислят, че той ще им стане кукла на конци и ще назначи протежето им за премиер? Не е трудно да се пресметне следващият им ход — с президента нещо ще се случи, той заболява или дори загива, а новият премиер заема мястото му.

— Кого гласите за премиер? — попита президентът.

— Това, Андрей Степанович, засега не можем да ви кажем. Когато се съгласите да потвърдите нашата кандидатура, подпишете указа и ще разберете.

— Какво, значи трябва да подпиша указа, без да знам кого назначавам на втората по значение длъжност след президентската?

— За нейната значимост няма да говорим. Но като цяло сте прав.

— Това няма да стане! — Президентът удари с юмрук по масата.

— Както искате, Андрей Степанович, изборът е ваш.

3.

Таня дойде едва късно вечерта на следващия ден, когато бяха минали всички процедури. След като угасиха осветлението на нейния етаж, тя изчака половин час, после излезе на стълбището. Етажът на Турецки също потъна в тъмнина. Само на масата на дежурната сестра гореше лампа. Таня изчака удобен момент, когато в коридора нямаше никой, и бързо се вмъкна в стаята на Турецки.

— Саша — попита тя шепнешком, — нали не спиш?

— Не — отвърна Турецки, — чакам те.

Без да пали светлината, Таня се приближи и седна на края на леглото. Отблясъците от уличните лампи падаха върху тавана и в полумрака Турецки само смътно виждаше лицето й. И въпреки това в целия й облик, в начина, по който беше наклонила врата си, раменете, в разкошната коса му се привиждаше нещо величествено, сякаш Таня Бурмеева-Христофориди беше принцеса от приказките.

— Знаеш ли — каза Турецки, — когато те гледам, започвам да вярвам в синята кръв или в това, че има хора, белязани още от рождението си. В теб има нещо неземно.

— Глупчо — каза Таня, — аз съм като всички. Ако ти кажа, че ми е омръзнало да бъда красива, не ми вярвай. Това не може да омръзне, то е като наркотик. Затова за красивата жена стареенето се превръща в истинска трагедия. Но да знаеш как омръзва понякога!

— Да си красива? — учуди се Турецки.

— Не, не това. А че другите не виждат зад външността човека. Още когато учех в института, половината ми колеги бяха сигурни, че главата ми е празна като тапа, а шестиците ми ги пишат заради красивите очи. А някои подозираха, че не само заради очите, но и за различни услуги. Когато постъпих на работа — това не продължи дълго, — на всички беше ясно: това е кукла, значи нищо не разбира и нищо не може. Всички смятат, че съм пълна глупачка.

— Странно — прошепна Турецки, — ти си много умна жена.

— Само без празни комплименти. — В гласа на Таня се върна онзи рязък тон, с който посрещна Турецки при първия им разговор. — Знам ги всички тия: ах, вие сте такава! А после всеки те мъкне към леглото.

— Да не би да смяташ, че ако действително смятат една жена за умна, то вече никой не се опитва да я замъкне в леглото? — попита Турецки.

— Не — засмя се Таня. — Точно с това някога окончателно ме купи Леонид. Не само че беше толкова силен, надежден, но действително не ме смяташе за глупачка. Знам го. Той въобще не можеше у никого да търпи глупостта. И за него беше просто немислимо да прекара вечерта с някоя хубавичка патка.

— Обичаше ли го? — попита Турецки и в гласа му прозвуча тъга, която въобще не му се искаше да показва.

— Дали съм го обичала? Разбира се — отвърна Татяна. — Но ти навярно не питаш за това. Била ли съм влюбена в него? Нали знаеш, онова чувство — той влиза и дъхът ти секва. Така никога. Никога.

Турецки сам не очакваше как ще го зарадва този отговор.

— Само не си мисли, че не съм го обичала. — Турецки видя как в тъмнината блеснаха очите й и се удиви колко правилно беше отгатнала мислите му. — Обичах го, и то не като баща или брат, а като мъж. И в леглото получавах от него голямо удоволствие. Биваше го като любовник. И не мога да се примиря със смъртта му.

„Е, това е — помисли Турецки. — А ти вече всичко беше пресметнал за бъдещето, нали си го беше нагласил! Как ще й покажеш какво е наистина с любим мъж?“