Фридрих Незнански
Грешката на президента (21)

Глава четвърта
Градът на капиталистическото утре

1.

Григорий Иванович не беше идвал в Москва повече от десет години. Последния път дойде да навести роднините и сега новият, коренно променен облик на града го потресе до дъното на душата.

— Градът на капиталистическото утре — казваше той, поклащайки глава с недоволство и известна ирония, когато Слава го возеше с колата по Новия Арбат, който запасният майор наричаше по навик Калинински проспект. — Виж „Кутузовски“ не се е променил толкова — удовлетворено заяви той.

— Чичо, ти май изказваш доста ретроградни мисли! — отбеляза със смях Слава. — Все пак си без малко президент. Трябва да си в крак с демократичните реформи.

— Да бе! — махна с ръка Григорий Иванович. — Какво дадоха тези ваши демократи на народа? Че ти питай когото искаш там при нас, в Олга. На кого беше притрябвало това? Живееха си хората и изведнъж, на ти… Да вземем например мен и моята бабичка… Мислехме си, че ще вземем висока пенсия, ще живеем на старини като хората, а какво излезе? Само градината ни спасява и прасенцата, дето гледаме. А какво блъскане е…

Грязнов-старши само махна с ръка от досада.

Слава искаше да възрази, но навреме се сдържа. За какво да продължава този спор, който течеше вече повече от година. Макар да си оставаха напълно любещи чичо и племенник, в политиката те се придържаха към коренно различни възгледи. Слава разбираше, че за стареца е трудно да зачертае целия си живот — на кого е приятно да чуе на старини, че идеалите, в които си вярвал цял живот, са се оказали пълна глупост. Немалка роля изигра и икономическият фактор — военната пенсия, някога напълно достатъчна за приличен живот, се съкрати до жалка помощ, която не покриваше дори границите на бедността.

За съжаление много пенсионери, и не само военни, действително се оказаха извън борда на съвременния свят и Слава Грязнов не им се надсмиваше, а искрено ги жалеше. Не е никак лесно на старини да наблюдаваш пълния крах на привичния си начин на живот и внезапно да се озовеш в един чужд и съвсем непонятен свят.

При това чичо му беше неприятно изненадан, че Слава е напуснал милицията и сега работи в някакво крайно подозрително учреждение — частна детективска агенция. В очите на Григорий Иванович това беше нещо средно между търговска сергия и мафиозна групировка.

— Ти по-добре повтори как трябва да те нарича човек сега? — напомни Слава, за да смени темата.

Грязнов-старши доволно изсумтя. На него, артиста по душа, му харесваше целият този маскарад.

Какво да крие, в мечтите си Григорий Иванович Грязнов неведнъж се бе срещал с руския президент. Той си представяше как по време на неговата визита във Владивосток ще се промъкне по-близо до президента и как ще бъдат шокирани и охраната, и самият държавен глава, когато види сред публиката почти огледалния си образ. Но това бяха само мечти, а сега, кой знае, може все пак да се срещне със своя двойник. И той старателно, като първолаче-отличник, издекламира:

— Николай Петрович Шумихин, роден през 1931 година, пенсионер. Живея в Екатеринбург, улица „Заводска“ 17, апартамент 4. Бивш сътрудник на Свердловския обком на партията. Дошъл съм по покана на другаря, тоест тфу… как се казва, Славка, господин или как?

— Кажи — на президента на Русия.

— На президента на Руската федерация. Той самият ме е извикал. Само че с мустаците според мен се престарахте, момчета. Обкомовските кадри никога не са носили мустаци.

Григорий Иванович за кой ли път опипа непривичното украшение на горната си устна.

— И поне да бяха някакви мънички, незабележими, а то едва ли не будьоновски ми лепнахте. Ако бях на мястото на охраната, за нищо на света не бих се хванал. Щях веднага да се усъмня в мустаците.

Слава Грязнов не можеше да не се съгласи, че в думите на чичо му имаше истина, но мустаците бяха единственото, което можеше да промени твърде забелязващата се външност на Григорий Иванович.

2.

Григорий Иванович бързо свикна с мустаците. Само след два дни Слава завари чичо си пред огледалото — той приглаждаше с доволен и горд вид мустаците, като се стараеше да им придаде формата, която смяташе за най-правилна.

— Какво ще кажеш, Славка? — попита той, когато забеляза племенника си. — Не ми стоят лошо, нали? Никога не съм имал — по устав в армията не се полагат, а сега почвам да си мисля защо пък да не си пусна, като съм в запас. Какво ще кажеш?

Честно казано, Слава нямаше мнение по въпроса.

— Макар че как ще играя президента с мустаци… — мислеше на глас чичо му. — Не, види се, не са ми писани…

Той се дръпна от огледалото и започна да навлича палтото си.

— Къде отиваш, чичо Гриша? — попита Грязнов, който все пак малко се безпокоеше за ексцентричния си чичо — току-виж решил да шашне народа на Червения площад и си отлепи мустаците…

— Просто така, ще се поразходя, не обичам да се застоявам между четири стени. Не изтрайвам.

— Само че, моля те, без изненади, бива ли? — помоли Грязнов.

— Добре — сви рамене чичото. — Ти за кого ме вземаш? Сякаш не разбирам, че съм дошъл не просто да зяпам хората, а по важна държавна работа.

— Не се и съмнявам — отвърна Грязнов.

И все пак, когато след четири часа Григорий Иванович още не се беше върнал, Слава започна да се тревожи не на шега. Той дори реши — още един час, и ще звънне на Романова с молба да организира издирване на Грязнов-старши. Докато чакаше чичо си, той излезе на балкона и се втренчи в арката на прохода, който водеше към вътрешния двор — дали няма да се появи високата, едра фигура на майора от запаса.

Внезапно вниманието му беше привлечено от група старци, които седяха по пейките в срещуположната страна на двора. На Слава му се привидя нещо познато, той се вгледа — така и си беше. Старците се бяха скупчили около Григорий Иванович, който оживено разказваше нещо и размахваше ръце из въздуха. Слава напрегна зрението си, като се опитваше да различи на него ли са още мустаците. Май че да. Той тежко въздъхна и излезе на двора.

Докато се приближаваше към групата слушатели, Слава се опитваше да определи какво ги забаламосва чичо му. Скоро до него достигна:

— Есента при нас на Урал изобщо е хладна, бързо идва, а на седми ноември вече пада и снегът. И тогава ми дават значи като инспектор в обкома задача — след два дни всички коли в областта да са готови…

„Охо, той май играе Шумихин! — порази се Слава. — Какъв артист пропада!“ — И когато се приближи съвсем, той каза:

— Николай Петрович, а аз ви чаках.

— Да, заседях се нещо — кимна Грязнов-старши. — Сега ще доразкажа на другарите случая и идвам.

Слава не остана да доизслушва историята, а се прибра във входа, като само поклащаше в движение глава.

3.

Докато Григорий Иванович си живееше на спокойствие у племенника си, сякаш напук настъпи затишие. Вадим Дроздов не забелязваше никакви странности в поведението на частите от спецохраната, а и полковник Руденко се държеше съвсем нормално, без да предизвиква и най-малките съмнения. На Вадим дори взеха да му минават безумни мисли — ами ако е сбъркал, ако Руденко няма никакво отношение към покушението срещу президента? Но той веднага отхвърли това нелепо предположение — тогава някой друг е виновен, нали имаше покушение, и то не едно. Най-вероятно, разсъждаваше Дроздов, Руденко е усетил, че го подозират, и е решил за известно време да се притаи. Тормозеше го още една мисъл — защо? Защо му е на Руденко да отстрани президента? Дроздов не намираше отговор на този въпрос.

Затишието беше толкова пълно, че изглеждаше зловещо. На Дроздов му се струваше, че всеки момент може да се случи непоправимото. Изглежда, никой от обкръжението му не споделяше неговите опасения. Самият президент изглеждаше спокоен, когато реши да скрие от обществеността информацията за покушенията. Той не предприе никакви сериозни опити да организира разследване по случая. Това вече изглеждаше доста непредвидливо, защото той като частно лице може и да не се интересуваше кой така настойчиво иска да го отстрани, но Яблоков, като държавен глава, просто беше длъжен да изясни това.

Впрочем, както подозираше Вадим, президентът може да е беседвал по тая тема със самия Шилов. Възможно беше двамата заедно да са разработили план, който, естествено, трябва да се пази в тайна, защото, ако някой от шефовете на спецохраната се окаже замесен, е необходима свръхпредпазливост и свръхсекретност. Кой знае по какви канали се разпространява информацията.

Външно навсякъде царуваше пълно доволство и благодушие. Инфлацията все повече забавяше темпа си и според прогнозите на експертите към края на декември обещаваше да стигне най-ниското си ниво за последните три години. Аналитиците предричаха стабилизация на рублата и спиране на спада в производството. А някои от най-горещите глави даже прогнозираха, че то ще започне и да нараства. Белорусия и Казахстан все повече узряваха за създаване на единна рублева зона, затихнаха проблемите около Крим и Черноморския флот. Президентът се готвеше да лети в Кемерово за среща с вечно недоволните миньори от Кузбас.

И все пак шестото чувство подсказваше на Дроздов, че трябва да е нащрек, че точно в такова спокойно време изведнъж може да се случи непоправимото.