Фридрих Незнански
Грешката на президента (48)

Глава пета
Bambina, bambina

1.

Михаил Микешко отдавна вече не излизаше от къщи без поне двама бодигардове. А от известно време си въведе като правило винаги да облича противокуршумна жилетка. Това, разбира се, беше неудобно, особено когато Петербург биваше затиснат от влажната лятна жега, която се понасяше далеч по-трудно от къде по-високата температура при сух въздух.

Но сега, в късната есен, това неудобство не се усещаше толкова, а въпросът за личната му безопасност стана значително по-остър, след като основаният от него пенсионен фонд обяви неплатежоспособност и спря плащанията на вложителите.

Пред затворените врати се тълпяха отчаяни вложители, които обсъждаха помежду си как да го съдят. Но по този повод Микешко беше съвсем спокоен — за разлика от пенсионерите той добре познаваше руските закони и си даваше сметка, че няма абсолютно нищо, заради което да го подведат под съдебна отговорност. Той беше организирал частно предприятие, което действаше на свой риск, и хората, които бяха вложили при него парите си, също рискуваха. Не стана, момчета, случва се…

Наистина за самия Микешко фалитът на неговата компания изобщо не беше изненада. Така и беше замислено от самото начало. Всичко бе пресметнато и изчислено. Както и че в резултат на тази операция значително ще нарасне личното състояние на семейство Микешко. А че това ще е за сметка на доверчивите хора, дали му последните си спестявания, ни най-малко не вълнуваше Михаил.

Той мислеше изключително с големи числа, останалото не го интересуваше.

Малко хора обичаха Микешко, а самият той, както твърдяха някои, които го познаваха отпреди, беше истински привързан само към своите жаби.

У всеки може да се открие нещо човешко. Ако се поровиш, ще откриеш, че всеки си има някоя слабост. Ахилесовата пета на Михаил Микешко беше любовта към терариума и неговите обитатели: жаби, тритони, гущери, костенурки. Разправяха, че в новата триетажна къща, която Михаил си построи в Озерки, две големи зали са предназначени само за терариумите. Тук през цялата година се поддържаше определена температура, влажност и режим на осветлението, растяха вечнозелени тропически растения, а зад стъклата на просторните терариуми пълзяха най-фантастичните влечуги и земноводни на планетата.

Само тук Микешко се чувстваше наистина щастлив.

Да научиш такова нещо за врага е все едно да спечелиш на лотария.

При това Михаил Микешко беше рационален човек и обичаше точността във всичко. Ако вземаше някакво решение, то обикновено самият той го изпълняваше безусловно. Така той постанови, че непременно трябва да прекарва почивните дни в извънградския си дом. (Той купи на брега на Вуокса парцел от карелската гора, голям няколко хектара, който огради с висока ограда с бодлива тел. Когато стопанинът си беше вкъщи, по оградата пускаха ток с високо напрежение.)

В петък следобед по улиците на Питер често стават задръствания, колите ръмжат нервно, докато чакат нетърпеливо зелен светофар. Уви, на червен не може да мине никой, дори тъмносивият с издължени фарове форд „Скорпио“ на Михаил Микешко.

Нищо не можеше да се направи. Известният финансист, скрит от света зад бронираните стъкла на колата, мрачно разглеждаше минувачите по Литейния проспект. Всички му се струваха безполезни и жалки (мисълта за това, че някои бяха станали такива благодарение лично на него, никак не го смущаваше).

Между редиците спрели пред светофара коли се промъкваха всевъзможни търговци. Внезапно вниманието на Микешко беше привлечено от ярка зелена картинка. Той се вгледа по-внимателно — точно така, жаба. Пред него стоеше някакъв невзрачен мъж с късо подстригана на таралеж безцветна коса, който предлагаше книгата „Bambina bambina“. Едва ли някой от седящите в колите знаеше, че това е латинското наименование на гигантска тропическа жаба.

Удивително, но в обширната библиотека на Микешко нямаше такава книга!

— Ама че идиот! — промърмори Микешко. — Намерил какво да предлага. Да търгуваше с „Пентхаус“, по щеше да е на сметка. Или съвсем се е пропил.

— Сигурно я е откраднал — обади се шофьорът.

— Майната му — каза Михаил и свали стъклото. — Ей, приятел — повика той нещастния търговец на невървящата стока.

Веднага към скорпиото подскочи пъргав хлапак с цяла купчина различни вестници и списания, започвайки от „Духовен вестник“ и свършвайки със „СПИН-инфо“.

— Не ти — с ленив жест го отстрани Микешко. — Ето ти — той помами с пръст мъжа, който се опитваше да продаде книгата за рядката тропическа жаба. — Колко?

— Пет — отвърна мъжът.

— Пет какво? — презрително попита пак Микешко и като забеляза, че светофарът мигна в жълто, каза: — Давай по-бързо, стига гада!

С тези думи той извади от джоба си десетдоларова банкнота. В действителност Микешко изобщо не беше от обичащите да се перчат „нови руснаци“, които за фукня хвърлят „гущерите“ наляво и надясно. Просто на светофара вече пламтеше зеленият цвят и нямаше време да търси по-дребна банкнота.

Мъжът обаче не бързаше. Той взе банкнотата и замря, докато я разглеждаше.

— Ти какво, за пръв път ли виждаш зелените? — разсмя се Микешко. — После ще я разглеждаш, не се бой, не е фалшива!

Мъжът скри банкнотата в джоба на изтърканите си джинси.

— Давай книгата! — започна да губи търпение Микешко и протегна ръка.

Мъжът, без да продума, му пъхна книгата и финансистът внезапно усети, сякаш нещо го убоде в дланта.

— Ти какво? — попита той, но мъжът изчезна и сякаш се изпари.

В този момент шофьорът на скорпиото натисна газта и колата се устреми напред. Михаил веднага забрави и за мъжа, и за убождането. „Сигурно ми се е сторило“ — помисли той. После съсредоточи цялото си внимание върху книгата. В бамбина бамбина той се влюби от пръв поглед и реши, че при пръв удобен случай ще помоли търговците, които пренасяха нелегално животни през границата, да му доставят такава. Колкото и да струва! Той вече започна да обмисля къде ще е най-добре да постави нейния терариум.

Изведнъж му стана лошо. Стори му се, че в колата е нетърпимо горещо, макар климатикът винаги да работеше. Микешко докосна шофьора по рамото, сякаш искаше да каже нещо, но в очите му притъмня, а главата му безжизнено клюмна на гърдите.

Бодигардът, който стоеше до „шефа“, веднага разбра, че е станало нещо лошо.

— Паркирай! — изстреля той така разтревожено, че шофьорът засече колите в съседната лента и зави към тротоара.

Колата меко спря и бодигардовете се опитаха да свестят шефа. Накрая единият от тях, който някога беше завършил медицинско училище, се сети да опипа пулса на боса и вдигна клепачите му. Пулсът не се напипваше и зениците му не реагираха на светлината.

На пристигналата „Бърза помощ“ остана само да констатира смъртта. Първоначалната диагноза бе — внезапен инфаркт.

2.

Впоследствие аутопсията установи, че Михаил Микешко е бил отровен. Как е могло да се случи това и по какъв начин тази практически неизвестна в Русия отрова е попаднала в организма на финансиста, така и не се изясни, макар че бодигардовете, а след тях и служителите от правоохранителните органи бяха почти сигурни, че отравянето е било свързано с покупката на книгата за тропическата жаба. И значи е майсторски планирано поръчково убийство. Това, уви, беше единственият извод, който успяха да направят.

Малко хора съжаляваха, че Михаил Максимович Микешко е изчезнал от белия свят. Само най-доверчивите от бившите вложители на ННБ, които още се надяваха да получат някога парите си, се съкрушаваха, че е изчезнала и тази надежда.

Що се отнася до мадам Микешко, то тя въобще не се чувстваше безутешна вдовица и дори не се опитваше да разиграва тази роля. Напротив, тя цъфтеше както никога. Кой би помислил, че така ще й провърви! Тя стана свободна и богата жена — много богата. Когато се съгласи на този брак, тя, разбира се, мечтаеше, че някога ще дойде такъв ден, но въобще не можеше да разчита, че ще настъпи толкова скоро.

Да оплакват смъртта на Микешко можеха само неговите земноводни приятели, но дори крокодилът не заплака. „Животинската ферма“, както сега събирателно наричаше мадам Микешко тези, които преди седмица само назоваваше „нашите зверчета“, нищо не забеляза. Сякаш нищо не беше станало, рептилиите се грееха на изкуственото слънце, докато новата им собственичка не направи щедър жест и не подари цялата колекция заедно с ценното оборудване за терариумите на Петербургския зоопарк.

Спонсорската акция получи дължимото отразяване по телевизията и в печата, тъй като беше съпроводена от коктейл. Кореспондентите намериха, че траурният тоалет с брилянти много отива на овдовялата милионерка.

3.

Турецки се приближи до прозореца. Не можеше да излезе от хотела, нали обеща на Лисицина, че ще стои тук. Неизвестно защо пак го заболя рамото и въобще той изведнъж усети, че е останал съвсем без сили — отразяваха му се неотдавнашното раняване, битката, вечното недоспиване. Радваше се, че няма кой да го види сега, не му се искаше да показва слабост пред чужди очи. „Аз не съм Пери Мейсън, нито агент 007 — помисли той. — В реалния живот въобще няма такива железобетонни детективи. Но хората очакват от нас именно това.“

С тези мисли той легна направо върху одеялата и след секунда заспа.

Събуди го внимателно почукване на вратата.

Турецки мигновено скочи от леглото и като приглаждаше в движение косата си, побърза да отвори.

Както и предполагаше, на прага стоеше Валентина Андреевна. Тя изглеждаше някак объркана. Рижата й коса със сиви кичури се беше измъкнала изпод шала и у нея се беше появило нещо от момичето на снимката, някаква наивност, макар че сега бе свързана по-скоро със страх.

— Александър Борисович — каза тя малко задъхано, сякаш беше бързала нагоре по стълбите, — той дойде веднага след вас.

— Брадатият ли? — попита Турецки.

— Да — учуди се учителката и облещи очи зад дебелите стъкла на очилата. — Откъде знаете?

— Срещнах го на улицата. Забелязващ се тип. Пристигна с мен от Москва и го запомних още на площада пред гарата. И той живее тук, в хотела.

Като чу това, Лисицина затрепери. Турецки буквално физически усещаше излъчващите се от нея вълни страх.

— Той престъпник ли е? — попита тя.

— Като служител на прокуратурата не мога да обявя някого за престъпник, докато вината му не е доказана — отговори той, — но предполагам, да.

— А като го гледаш, няма и да си помислиш такова нещо — поклати глава Валентина Андреевна. — Такъв интелигентен. Само че очите му…

— Виж, очите му не можах да разгледам, признавам си — усмихна се Турецки.

— Такива неприятни очи, не лъжливи, а някак празни. Когато видях очите му, си помислих, че не е истински интелигент.

— Нима очите на интелигентите се отличават с нещо? — попита Турецки.

— Разбира се! — разпалено произнесе Лисицина и веднага стана ясно, че е литераторка. — Очите са огледало на душата и при наистина интелигентния човек в тях се усеща дълбочина, честност, искреност.

— И случвало ли ви се е да срещнете хора с такива очи? — поинтересува се Турецки, който класифицираше хората по съвсем друг начин, във всеки случай съвсем не по изражението на очите. Очите, уви, толкова пъти го бяха подвеждали. Само Татяна Бурмеева да вземем например, впрочем не — той се беше зарекъл да не си спомня за нея.

— Разбира се — отвърна Валентина Андреевна, — ето вие например.

Турецки се смути, но веднага си спомни снимката и попита:

— А Костя, Скронц, също ли имаше чисти очи?

Валентина Андреевна кимна:

— Той беше от много интелигентно семейство, баща му бе професор по география и това се виждаше във всичко. Той толкова се отделяше на фона на другите младежи, вие само вижте снимката и го сравнете с Пъпа. Съвсем различни са. Кажете, заплашва ли го нещо? Сигурно ще ви се стори смешно, но аз кой знае защо се тревожа.

— Разкажете всичко поред? — предложи Турецки.

— Когато си тръгнахте, започнах да се приготвям за училище, вече почти не ми оставаше време. До училището имам пеша двадесет минути, не е много далеко, в Князев въобще няма далечни разстояния. Но аз предпочитам да отида по-рано, вече ви казвах. А и трябваше да не забравя тетрадките на осми „б“ със съчинението, после да взема някои книги и самата аз да се наглася. Учителят трябва да дава пример на учениците включително и с външния си вид.

Турецки погледна поизтъркания й костюм с английска кройка и бялата блуза с якичка, извадена над реверите, също доста поизносена вече, и се постара да сдържи усмивката си.

Валентина Андреевна, разбира се, не успяла да се приготви, когато кучето на двора пак залаяло. Тя излязла отпред и видяла, че пред портичката стои висок представителен мъж с брада — явно не местен. Като си спомнила какво й говорил буквално преди пет минути Турецки, Валентина Андреевна малко се уплашила, но после се постарала да се овладее, разбирайки, че със страха само ще се издаде.

Тя любезно поканила непознатия да влезе, но веднага го предупредила, че почти няма време за разговор, защото закъснява за училище.

Непознатият се представил като племенник на Скронц, Дмитрий Николаевич, фамилията си не казал, което малко учудило учителката, но тя не започнала да задава излишни въпроси.

Дмитрий разказал сърцераздирателна история как чичо му чул предаването по радиото, където прочели писмото на Валентина Андреевна, и си спомнил за нея. Оказва се, че той също не забравил момичето, но не знаел адреса й и така те се изгубили един друг. За съжаление сега той, уви, е болен и при това доста сериозно (от какво именно, учителката също за всеки случай не започнала да изяснява), затова изпратил в Князев любимия си племенник.

— Но защо такова бързане? — попита Валентина Андреевна. — Той би могъл да дойде сам по-късно, след като оздравее.

— Писмото ви така го развълнува — отвърнал Дмитрий, — че нямаше търпение да се свърже с вас.

Дмитрий явно малко преигравал и това би направило подозрителна дори по-романтично настроена личност от Валентина Андреевна. Какъвто и да е Скронц, трудно е да се предположи, че той би заставил своя любим племенник да захвърли всичко и веднага да отпътува за Князев.

— Вие да не сте тръгнали в същия ден, когато излъчиха предаването? — попитала тя Дмитрий.

— Да — отговорил племенникът на Скронц. — Той не бива да се вълнува, затова реших, че ще дойда при вас сам и ще взема снимката.

— Снимката ли? — вдигнала вежди Валентина Андреевна. — Вие ми казахте, че той иска да възобновим връзката си, тоест аз така ви разбрах. Значи сте дошли само за да вземете снимката?

— Не, разбира се — разсмял се Дмитрий, както се сторило на учителката, доста принудено. Той видимо не очаквал, че за да вземе снимката, ще трябва да отговаря на толкова много неудобни въпроси. — Но чичо би искал да се увери, че действително сте вие. Какви ли не съвпадения стават.

— Възможно е — мъгляво отвърнала учителката. Тя погледнала към стенния часовник и изиграла изненада: — Боже мой, осем и половина! Обикновено по това време вече съм в училище!

— Добре. — Изглеждало, че племенникът на Скронц почва да губи търпение, и на Валентина Андреевна й се сторило, че ако тя каже или направи нещо не както трябва, той ще употреби и сила. — Покажете ми фотографията и аз сам ще мога да ви кажа има ли го там моя чичо, или не.

Валентина Андреевна погледнала в очите, които още от началото не й харесвали, и смътно усетила опасност. Дори преди половин час Турецки да не я бил предупреждавал, че трябва да измами този човек, тя вероятно и сама би се сетила интуитивно. Кой знае защо й се сторило, че дори снимката наистина да била у нея и тя да я била дала на „Хемингуей“ (за щастие снимката вече била у Турецки и затова Валентина Андреевна не би могла да я даде и под страх от изтезания), то било съвсем очевидно, че не би останала жива след това. Едва ли с това би се заел самият брадат „интелигент“, но бандитското нападение й било в кърпа вързано.

— Да — отвърнала Валентина Андреевна с най-лекомисления си тон. — Правилно! Много вярна мисъл!

После тя се чудела как й е стигнала смелост и актьорски талант да говори убедително, нали цялата се била смръзнала вътрешно от страх.

— Тогава да отидем заедно в училището — казала тя. — Снимката е там, в учителската стая. Писах писмото тъкмо през голямото междучасие, гледах тази стара снимка и тя така си остана в бюрото. Имах да нося много тетрадки този ден, страхувах се да не я измачкам. Да вървим.

„Ако той е престъпник — хладнокръвно помислила Валентина Андреевна, — за нищо на света няма да дойде с мен. После ще го разпознаят десетки свидетели.“

— Сега имам работа — отвърнал племенникът на Скронц. — Но мога да намина при вас след занятията. Ще донесете ли снимката?

— Разбира се — уверила го Валентина Андреевна, — днес имам шест часа, така че ще свърша в три и някъде към три и половина ще си бъда вкъщи. Хайде за по-сигурно да се уговорим за четири.

— Добре — отговорил Дмитрий. — Но много ви моля, не забравяйте снимката, че чичо много ще се разстрои. Ако отново ви изгуби, просто няма да го преживее.

Валентина Андреевна така и не разбрала защо получаването на снимката е толкова здраво свързано с продължаването на приятелството, но и този път не взела да уточнява.

— И какво стана после? — попита Турецки.

— Ами после, както виждате, отмених всичките си часове, което правя само в изключителни случаи като например истински тежко заболяване, и дойдох при вас — завърши своя разказ учителката.

— Постъпили сте много правилно — ободри я Турецки.

— Този човек нали няма никакво отношение към Костя? — с надежда в гласа попита Валентина Андреевна.

— Той му е толкова племенник, колкото и аз — избяга от пряк отговор Турецки, — това е съвсем очевидно. И цялата тая история с тежко болния чичо, който спешно изстрелва племенника си да търси жената, с която се е познавал само три дни преди четиридесет години, изглежда твърде неправдоподобна. Направо сцена от розов роман, при това най-долнопробен. Без да говорим за настойчивото му желание да завладее снимката.

— А мен най-много ме усъмни, че той не поиска да дойде с мен в училището — поклати глава Валентина Андреевна. — Нали, ако наистина смяташе да погледне снимката и да се убеди, че там е именно чичо му, можеше да го направи съвсем просто, като дойде с мен в учителската стая. Но веднага му се появиха някакви много спешни работи.

— Вчера съвсем неочаквано за себе си дошъл в Князев, а днес тук веднага му се явяват неотложни дела — подсмихна се Турецки. — Въобще, скъпа Валентина Андреевна, ще ви се наложи да се скатаете.

— За какво говорите, Александър Борисович? — учуди се учителката.

— Налага се да пропуснете занятията си в училище — отвърна Турецки. — Седмица или повече, засега е трудно да се каже, а може и да е само за три дни. Трябва да заминете. Имате ли някъде роднини, при които можете да погостувате известно време? Най-добре някъде на село.

— Имам — решително отговори Лисицина. — В Мстера живее сестра ми, а в Удоли — братовчедка ми…

— Отлично — отговори Турецки. — Тогава заминавайте за Удоли. Веднага, без да се връщате вкъщи, разбирате ли?

— Направо така, без багаж, в този костюм? Аз и пари нямам, само седем хиляди са ми останали до заплатата.

— Мога да ви дам малко. — Турецки потършува в джобовете си и извади банкнота от петдесет хиляди. — Това ще ви стигне за билет и на първо време. Налага се да пътувате без багаж и в този костюм. Разбирам, че ви е жал за него, но животът все пак е по-скъп. Не можете да отречете това. Струва ми се неразумно да се приближавате сега към къщата си.

— Може и да сте прав — отговори Валентина Андреевна. Тя погледна часовника си: — Преди имаше автобус в дванадесет, а сега не знам върви ли още.

— До спирката ще идем с такси, а там ще видим — каза Турецки. — Няма защо да се показвате излишно на улицата.

— С такси?! — засмя се Валентина Андреевна и каза съвсем по селски: — У нас, тук да не е Москва! У нас нивга не е имало: кого да возят? А и автобусът спира пред райсъвета — на една ръка оттук.