Фридрих Незнански
Грешката на президента (33)

Глава шестнадесета
Празната стая

1.

Когато Турецки се събуди, хладното есенно слънце надничаше в стаята. Зад прозореца широките жълти листа капеха от кленовете. В стаята влезе вчерашната сестра с термометър.

Турецки размисляше дали да не я помоли да повика Татяна Бурмеева. „Защо всъщност раненият следовател да не може да си води следствието, ако нужният свидетел е на долния етаж?“ Не, май ще бъде прекалено. Само това оставаше, целият болничен персонал да разбере за отношенията им. Докато чакаше закуската, той пусна транзистора.

— … паниката продължава — чу той края на фразата. — Вчера курсът на долара стигна две хиляди и деветстотин рубли.

„Пак доларът — със злоба помисли Турецки, но почти веднага злобата отстъпи място на учудване. — Как, с хиляда по-малко? Ама че работа.“

— Много търговски банки, изкупуващи валута, понесоха значителни загуби — продължи дикторът.

„Да изчакаме до утре — спомни си Турецки думите на Татяна Бурмеева. — Скоро ще се намерят заинтересованите.“

Нямаше съмнения. Татяна беше предвидила развитието на събитията. Доларът излита нагоре с хиляда рубли, а после буквално след няколко дни стремително пада. Някой търпи огромни загуби, а друг печели. При това печелят тези, които са знаели предварително, че курсът ще падне.

Турецки, без да обръща внимание на болката в рамото, отметна одеялото и скочи от леглото.

— Александър Борисович, не бива да ставате! — чу той протестиращия глас на сестрата. — Сега ще ви донесат закуската.

— Майната й на закуската! — възкликна Турецки. — Чухте ли за курса на долара?

— Какъв е тоя шум? — В стаята влезе лекуващият лекар Генадий Иванович, който съвсем неотдавна извади от рамото на Турецки куршума. — Доларът си е долар, драги Александър Борисович, а вие, ако искате по-бързо да ви изпишем, трябва да бъдете по-предпазлив. Огнестрелните рани не са толкова безобидни, колкото смятат някои. Нали не искате да останете без ръка.

Наложи се да се подчини. Турецки и досега не можеше да разбере какво заставя следовател по особено важни дела като него така да се свива пред лекарите. Нали в края на краищата той е зрял, свободен човек. И пред него стои просто лекар, а не представител на поредната силова структура. Там беше и работата, че ако пред него беше ченге или кагебист, Турецки без всякакво съмнение щеше да му се опъне. А човекът с бяла престилка и стетоскоп, или както му викат там, на гърдите, съвсем го омагьосваше и го караше да се подчинява, особено сега, когато говореше с тон на по-старши.

Турецки послушно се върна и легна, макар че единственото му желание беше незабавно да изхвърчи при Татяна и да обсъди с нея проблемите на тоя дяволски курс. Нали вчера тя точно затова дойде при него, а въобще не за… Турецки въздъхна. Дълбоко в душата си въобще не съжаляваше, че работата се обърна така.

Лекарят огледа рамото му, прелисти записите на температурата му в дневника и доволно забеляза:

— Днес следобед превръзка.

— Кога ще мога да си отида? — попита Турецки.

— Вкъщи? — усмихна се лекарят. — Вие имате огнестрелна рана, драги мой. На теория има още дълго да лежите.

— А на практика? — попита Турецки. — Нали разбирате, че не мога да се търкалям тук. Аз съм следовател.

— Нищо, нека вашите престъпници още малко да походят на свобода — изсмя се лекарят. — В сегашното ви състояние все едно никого няма да хванете. Изобщо нищо не мога да ви обещая. Ще видим след превръзката.

Той даде някакви указания на сестрата и след няколко минути тя се върна със спринцовка. Турецки покорно изтърпя инжекциите, от които тайно се боеше още от детството си, и едва след това го оставиха на мира. Известно време той лежа, вслушвайки се в припрените стъпки на сестрите по коридора, и вече искаше решително да отметне одеялото, но изведнъж го обхвана някакво вцепенение. По тялото му се разля ленива отмала. „Какво са ми вкарали? — помисли Турецки, затваряйки очи. — Да не са решили, че съм някакъв психар?“

И въпреки това, независимо от голямата доза успокоително, той продължаваше да мисли за своето.

Нямаше съмнение — Татяна Бурмеева знаеше или се досещаше кой е заплашвал мъжа й. И това беше пряко свързано с рязкото колебание в курса на долара.

„Може би — бавно мърдаха мислите в мозъка на Турецки, — може би са искали от Леонид Бурмеев да се държи по определен начин на валутния пазар, за да предизвика този скок.“ Той се опита да си припомни всичко, което беше останало в главата му от политикономията на капитализма, но това се оказа сложна работа. Докато учеше в института, Турецки искрено ненавиждаше всичките тези истории на КПСС и политикономии, които за него се бяха сплели в едно кълбо от неприятни спомени, свързани с тъпо зубрене на догми. Вместо да си спомни какво бяха изучавали от теорията на Карл Маркс, той кой знае защо си представи преподавателката по марксизъм Нина Поликарповна — младееща особа на неопределена възраст, — която изискваше моментални отговори на въпроси от типа на: „Какво е сгрешил Хегел в петия?“

Изплува му заглавието на Лениновото „Развитието на капитализма в Русия“ и кой знае защо го обхвана злоба, че се налага да се изживява втори път такъв неприятен и болезнен процес.

Въпреки това имаше достатъчно представа, за да разбере, че цената на каквото и да е, в това число и на долара, зависи от търсенето и предлагането. И ако търсенето внезапно се увеличи значително, а едновременно с това предлагането спадне, то може да се очаква рязък скок на цената. Но то трябва да се организира. При това банките, които купуват, ще понесат значителни загуби. Ако следователят Турецки го разбираше, значи задължително трябваше да го разбират и банкерите — нали от това си вадеха хляба. С масло и чер хайвер. Как можеш да ги заставиш да тръгнат срещу интереса си? Само принудително, насила. „Направо е започнал някакъв отстрел на банкери“ — спомни си Турецки думите на Шура Романова. Съвсем точно. Той го схващаше като метафора, без да вярва особено, че може да обедини всичките убийства на банкери в едно дело.

— Какъв идиот съм! — каза изведнъж той на глас. — Кретен! Че и още старши следовател по особено важните дела!

2.

— Ние дружахме с Хамик. Може и да ви е трудно да го повярвате, защото кълна се, като човек, е — като страничен човек — аз не го обичах. Той беше гадняр. Все измисляше разни далавери, как да го кажа по-точно — такива, нечистоплътни машинации. Все се опитваше да излъже някого, да го изпързаля. Но ние бяхме от едно градче, съседи. Разбирате ли? На вас, московчаните, ви е трудно да разберете какво е това земляк. Идваш в град като Москва, уж има много хора наоколо, а всъщност си сам, никой няма да ти помогне, че и черна мутра ще те нарекат. А ние вкъщи сме привикнали един към друг. Там си пред очите на всички, ако нещо ти се случи, хората веднага ще дойдат, няма нужда да ги викаш.

С Хамик бяхме съседи. Родителите ни си ходеха на гости. У нас в Армения съседите идват просто така, жените ходят при съседките, мъжете също. Няма нужда да предупреждават от рано или да звъниш по телефона. Отиваш и хората те посрещат. А Хамик ми беше съсед, значи почти роднина. Какво да ви кажа — при нас съседът е по-близък, отколкото у вас в Москва родният брат.

Хамик беше по-голям от мен с две години. Това сега изглежда дреболия, но когато си малък, е много. И винаги ме защитаваше. Брат нямах, само сестри. И той ми беше вместо брат. Защитаваше ме, когато се биехме с момчетата. Ако ми се накарат вкъщи, успокоява ме. Джобно ножче ми подари. Той и като момче си беше подличък, все правеше разни гадости на другите, но на мен никога. Това не се забравя, разбирате ли, гражданино следовател?

После аз влязох в икономическия институт, Хамик, разбира се, не успя никъде. Взех временно жителство в Москва, сключих фиктивен брак — обясни Сарухаиов-Костаки, след като забеляза въпросителния поглед на Меркулов. — Работех във външната търговия. После основах своя банка. И тогава се появи Хамик. Регистрира се в Подолск, но далаверите си, естествено, въртеше в Москва, ту едно, ту друго. Искаше да разменя някакво жилище. И все ми искаше пари назаем.

— Без да ги връща — уточни Меркулов.

— Да не мислите, че това е повод за убийство? Обикновено убиват не длъжника, а този, който е дал — отвърна Саруханов. — После взе да преспива при мен. И се скарахме точно когато… Изобщо, вечерта имах гости, седяхме си културно. И изведнъж нахълтва Хамик, натряскан, и с него някаква… Знаете ли, има жени, които дори не ти се иска да наречеш така. Влиза и тряс на масата бутилка водка. Помолих го културно да иде с нея някъде другаде. А той, разбирате ли, много пиян, нагледал се на какво ли не по видеото и ни предлага всички заедно да я… Тогава го изведох в коридора, казах му всичко каквото си мисля, и го помолих да си ходи. Е, по-точно изхвърлих го от квартирата. На стълбището той се разкрещя, взе да рита по вратата. После се успокои и си отиде. Но, разбира се, беше късно и съседите чуха всичко. Това е цялата история, но за такова нещо не убиват.

— Като че ли не — съгласи се Меркулов.

— А после… изглежда, е изтрезнял малко, пак позвъни, извини се вежливо. Всичко разбрах, казва. Но щом е тъй, помоли да му дам колата — щял да иде някъде. Поиска още палтото и куфарчето ми — за солидност. Той има само кожени якета, не подхождали. Реших, че сигурно ще иде в някой нощен ресторант — да се прави на баровец, за да свали нещо по-прилично. Дадох му всичко само и само да ми се махне от очите, така ми беше писнал. Той взе ключовете от колата, касетофона, та да слушал по пътя. Слезе долу, седна в колата и изведнъж тя гръмна. Това е всичко, гражданино следовател. — Саруханов замълча.

— Значи са искали да убият вас — резюмира Меркулов.

— А вие защо мислите, че се покрих? Защо ще бягам от милицията? От какво да се боя, след като нямам нищо общо? Това са те?

— Кои са тези те?

— Така или иначе няма да ги хванете — каза Саруханов, — къси са ви ръцете.

3.

Турецки прекара този ден като в мъгла. Непрекъснато имаше посещения — отначало Ирина, с която Турецки беше много нежен, но не прекалено, иначе тя можеше да заподозре нещо.

Слава богу, тя не плака, макар че Турецки знаеше най-силното й желание — да остави тази работа. Разбира се, можеше да отиде в детективската агенция при Слава Грязнов и да се заеме с проследяване на шавливи жени и мъже, но само от тази мисъл на Турецки му се повдигаше.

После дойде майка му. Тя плачеше и на глас го молеше да си смени работата. Турецки едва не й се развика, но навреме се сдържа. Внезапно, докато тя изтриваше сълзите си с крайчето на носна кърпичка с някакви идиотски патенца, Турецки видя, че неговата майка красавица, интересна светска жена, се е превърнала в съсухрена старица. Изведнъж му стана до болка мъчно за нея, цял живот се стреми към „красивия“ живот, както тя го разбираше, а така и си остана на старини при разбитите си надежди.

Идваха колеги от прокуратурата, между тях и Мойсеев, който вдигна заговорнически палец и каза с тайнствен глас:

— Виждате ли, Саша, какво става с курса. Нали ви казвах.

— И какви са версиите ви? — Турецки се приповдигна на здравия си лакът, но веднага рухна пак върху възглавницата.

— Като се оправите, ще си поговорим подробно — обеща Мойсеев.

Турецки се чувстваше значително по-слаб, отколкото предишната вечер — нощните приключения не бяха минали безследно и рамото отчаяно го болеше. Но той се стараеше да не му обръща внимание — дреболия, до сватбата ще зарасте, както се казва. „Макар че сватбата всъщност се състоя.“

И в същото време в дълбините на съзнанието му продължаваше работата. Тази същата, на която беше посветил живота си. Отново и отново той си спомняше всичко, което му беше известно за катастрофалното сриване на рублата. Такава акция в мащабите на цялата страна може да организира само много силна структура — това не е по силите на една банка, а единствено на група банки, обединени от общи интереси. Или на банка, която предварително е открила няколко подставени компании. Всъщност да се намери на кого е изгодно това, не беше чак толкова сложно. Но трябваха неопровержими доказателства. А засега имаше само натиска върху банкерите.

Сега Турецки вече не се съмняваше, че целта на „отстрела“ на банкерите, тази кървава диря от взривове, поръчкови убийства, организирани нещастни случаи, е не само да се разправят с непокорните, но и да наплашат останалите, за да играят те по една свирка. И те изиграха такова търсене и предлагане на валута, което доведе до резките колебания.

Всички участници във валутните търгове през оня вторник, който вече бяха успели да нарекат „черен“, са били само марионетки в нечии умели ръце. Но кой им дърпаше конците?

Татяна Бурмеева се досещаше, Турецки вече не се съмняваше в това. Трябваше непременно да я види.

4.

Той превъзмогна слабостта си и изпълзя от леглото. Виеше му се свят — може би още действаше успокоителното, което му дадоха. „Повече няма да им мине номерът — помисли той със злоба. Турецки направи няколко крачки. — Стегни се!“ — заповяда си той. После излезе в коридора с твърдото намерение да поговори с Татяна и нито главният лекар, нито сестрата, нито самият министър на здравеопазването можеха да му попречат.

Турецки добре помнеше думите на Татяна, че лежи на долния етаж, значи някъде съвсем наблизо. Той бързо откри стълбището и слезе на долния етаж. Погледна в една стая — там двама мъже играеха на шашки. Следващата стая — пак не е нейната… Турецки вървеше по коридора и надзърташе във всички врати.

— Болният, върнете се в стаята си, сега ще има визитация — строго каза една минаваща край него сестра. — И въобще, защо не съм ви виждала. От хирургията ли сте?

— Да — отвърна Турецки и се удиви, че пак малко се смути.

— Веднага се връщайте на етажа си — разнесе се надменно-заповеден глас.

Турецки избухна.

— Аз какво, да не съм в затвора! — заплашително попита той. — Още не са ми забранили свободата на придвижване. И не ми говорете с такъв тон.

В отговор сестрата бързо-бързо замига с нарисуваните си мигли и Турецки разбра, че тя всеки момент ще се разплаче. Войнствеността му веднага се изпари и той попита вече миролюбиво:

— Защо вие, такава мила и хубавичка девойка, се правите на някой старшина. На мен и в службата са ми омръзнали такива. Обаче поне са мъже. Извинете.

Сестрата подсмръкна:

— Добре, стига. Но все пак по-добре се върнете в стаята си, че и аз ще си изпатя, ако се мотаете тук и надзъртате в стаите.

— Търся една позната — каза Турецки. — Тук някъде трябва да лежи една жена… момиче. Млада й много красива. Таня Бурмеева.

— Сигурно е в петнайсета — промърмори сестрата, като продължаваше да подсмърча обидено. — Чакайте, аз ще погледна.

Те отидоха заедно до бюрото на дежурната по отделение.

— Ето — каза сестрата, — как я казахте? Бурмеева. Петнайсета стая. Само че днес е изписана. Сигурно вече си е отишла. Изписването става преди обяд. Къде тръгнахте?

Но Турецки, без да я дослуша, бързаше към петнайсета стая. Той отвори вратата със здравата си ръка. Санитарката, пълна жена с бяла манта, оправяше леглото. Стаята беше празна.

Турецки диво се огледа.

— Къде е тя? — извика той. — Тук имаше жена?

— Ами изписаха я — учудено отговори санитарката.

Турецки, без да обръща внимание на болката в рамото, изтича навън от стаята.

— Господи — каза осъдително жената, — въобще не умеят да се държат прилично. Това все пак е болница.