Фридрих Незнански
Грешката на президента (39)

Глава двадесет и втора
Баба Ставрула

1.

Старицата, цялата в черно, седеше в креслото с чашка черно кафе в ръцете.

— Пийте — каза тя на седналия пред нея, — а после ще ви погледам на кафе. Много познавам. Всичко, което кажа, се сбъдва.

Тя помълча и отпи малка глътка. Сбръчканото й лице беше старо, дори древно, слабите ръце, държащи чашката, бяха покрити с жълта пергаментова кожа. Но очите й бяха живи и се взираха с интерес в света.

— Когато се омъжвах за пръв път — продължи тя с мек, леко съскащ акцент, — веднага казах, че няма да излезе нищо добро от тази сватба. Но женихът се смееше, не вярваше. Уговори ме. И по време на венчавката, когато стоях със свещта в ръце, ми пламна булото. Пламна и изгоря. Лош знак. И наистина минаха няколко месеца. Мъжът ми имаше голяма къща в Сухуми точно на крайбрежната улица. Веднъж взе файтон, излезе извън града право на брега и както си беше в скъпия костюм, се хвърли в морето, та се удави. Хората му наговорили за мен всякакви глупости и той взел, че повярвал. — Тя се обърна към Татяна. — Така и ти, чедо, не ти трябваше да се жениш за тоя човек. Е, какво, доизпихте ли го? Сега обърнете чашките ето така на чинийките. Покажи ми твоята!

Татяна подаде на баба си своята чашка, по дъното на която причудливо се беше разляла утайката.

— Ох, Таня, трудно ти е, облаците край теб съвсем са се сгъстили. А дали ще се измъкнеш… — Бабата помълча, разглеждайки плетениците на кафето, — не знам, и да, и не май. Тъмна ти е съдбата, погубила си един човек и другия ще погубиш, а може и още някой.

— Ама че гадаене! — усмихна се Татяна. — Че аз това и сама си го зная. Нищо ново не ми каза, бабче.

— Не искам да те лъжа — отвърна бабата. — Търсят те и ще те намерят тези, дето те търсят. А после те чака път, но е много мътен нещо.

— Ох, бабче, по-добре да не ми беше казвала! — Таня стана и като взе от ръцете на баба си чашката, я пъхна под струята на умивалника, докато изми предателската кафеена утайка.

— А мен какво ме чака? — попита третият от присъстващите.

Баба Ставрула взе от ръцете му чашката и дълго се вглеждаше в съдържанието й, като клатеше глава:

— Теб, момче, също те търсят.

— Ама ти все едно и също! — раздразнено я прекъсна Татяна.

— И ще те намерят… а после… — Тя тежко въздъхна. — Пази се, момче!

— Благодаря — каза младежът. — В Армения също гледат на кафе.

В кухнята влезе пълна черноока жена:

— Хайде, бабо, трябва да подишате чист въздух. Отворих вратата на балкона.

— Старост-нерадост — проговори старицата, докато тежко се надигаше от мястото си.

Когато младите хора останаха сами, се възцари мълчание. После младежът попита:

— Вие внучка ли сте на баба Ставрула, или правнучка?

— Внучка — разсеяно отвърна Татяна, потънала в мислите си. — Аз съм късно дете.

— Удивителна жена е баба ви — каза младежът.

— При вас в Армения няма ли столетници? — откликна Татяна.

— Има, но всеки път се удивявам. Възхитен съм — продължи той — и от нея, и от вас.

— От мен пък защо? — Татяна се усмихна, прекрасно разбирайки какво обяснение ще последва.

— Възхищавам се от всичко прекрасно, в това число и от прекрасната жена.

— Шегувате се — кокетно каза Татяна и го погледна право в очите, но веднага се извърна, стана нервно и се приближи до прозореца. — Как ми омръзна всичко! Кой сте вие?

— И аз самият вече не знам — отвърна младежът.

— Корина ви наричаше Серьожа, така че си имате име.

— Някога — отвърна Сергей. — Сега вече е някакво друго. Никак не мога да привикна към него.

— Добре — нетърпеливо махна с ръка Татяна, — стига сте се обвивали в тайнственост. Или това ви е номерът с жените? Те нали обожават романтичното?

— Колко сте зла — каза Сергей.

— А от какво да бъда добра? — усмихна се накриво Татяна.

2.

Григорий Иванович невероятно бързо навлизаше в ролята си. Разбира се, голяма помощ му оказваха референтите и помощниците, които успяваха винаги навреме да му прошепнат на ухото нужните имена, преди важни заседания и преговори подготвяха проектите за речите, написани така, че някои места лесно можеха да се променят в зависимост от развитието на събитията. Но Григорий Иванович също не се объркваше, той все по-често започваше да говори със свои думи и по всичко изглежда се получаваше нелошо.

Единственото, от което се опасяваше, бе срещата с истинската Фаина Петровна. За щастие нейният племенник Женя Точилин, който чрез Дроздов беше в течение на събитията, навреме уговори леля си да замине за Сочи и там да си почине и едновременно да си направи пълно медицинско изследване. Това значително облекчи задачата на чичото и като се оправдаваше със заетост, той през цялото време живееше в Кремъл, без да се отбива до жилището си, където роднините лесно биха могли да го заподозрат.

Останалите, изглежда, не забелязваха нищо. Минаха само няколко дни, а Григорий Иванович започна малко по малко да забравя кой е всъщност. И ето тази сутрин той с уверена крачка влезе в съвещателната зала, където се провеждаше извънредно заседание.

Думата взе Степанов.

— Антинародният режим на Дешериев е изпаднал в дълбока криза и няма перспективи за изход от нея — четеше той от един лист. — Дешериев не успя да си осигури поддръжката на чеченските граждани и авторитетните чеченци извън пределите на републиката. Като се опита да стане едноличен лидер на републиката, Дешериев бързо се озова в ръцете на мафиотските групировки, които защитават своите престъпни интереси. Той има надеждни покровители и съюзници сред реакционните политици в Русия. Чеченският народ е уморен, той не иска повече да търпи дешериевщината. Силите на опозицията се сплотяват. Разбира се, има някои незначителни проблеми, но прогресивните лидери на Чечня надмогват своите лични амбиции и районът на Надгерек в очите на всички чеченци стана символ на надеждата за скорошно освобождаване от продажния режим. Според нашите оперативни данни във всички райони, контролирани засега от Дешериев, са създадени нелегални комитети за съдействие на опозицията. Комитетите се въоръжават. Сигнал за съвместното настъпление срещу дешериевщината ще бъде щурмът на Грозни от силите на опозицията.

— А ще има ли сили за щурм опозицията? — попита някой.

— Що се касае до оръжието, като че ли всичко е наред — отвърна Степанов. — Те обещаха да осигурят и личния състав. Не им стигат опитни командири, обаче има изход. В армейските части има офицери, готови да помогнат. И Нил Сергеевич не възразява срещу уволнението им от Въоръжените сили, временно, разбира се. А и безработните където искат, там си ходят. Може някой да замине за гъби, друг със семчици да търгува — подхилна се докладчикът. — Но Нил Сергеевич Галкин уверява, че момчетата са проверени, няма да посрамят честта на пагона, ще поработят по основната си специалност. Двеста човека. За нашата армия това не е голяма загуба, при това е временно.

— Аз познавам чеченците. Ако се набутаме във вътрешни те им разпри, само след ден от цялата опозиция ще останат десет души последни авантюристи, а оръжието ще се обърне срещу руските „окупатори“ — заяви някой, явно цивилен. — А как смятате да се оправите с тежкото въоръжение?

— Ще се оправим. Под бронята не се вижда националността, в самолета пък съвсем.

— Вие чувате ли се какво говорите? — не се спираше цивилният. — Та това е нашето въздушно пространство? Дори без опознавателни знаци, или ще се наложи да си признаем, че това са ВВС на Русия, или че ПВО съвсем не работи! Как ще обясните това? И у нас вече няма глупаци, а на Запад пък съвсем…

— Не нервничете. Ще намерим какво да кажем. Имаше разговор с министъра на външните работи. Той по принцип не възразява.

Цивилният все по-малко се харесваше на чичото. Театралният опит му помогна да приключи авторитетно дискусията.

— Работата е ясна — по президентски решително каза той. — Трябва да се помогне на опозицията. Минаваме към следващия въпрос.

3.

В коридора на милицията Турецки се сблъска с капитан Сивич, който изведнъж взе да се държи по съвсем необичаен начин. Той хвана Саша за ръкава и го замъкна в един тъмен ъгъл, после, като се увери, че наоколо няма никой, каза:

— Точно теб търся, Александър Борисич. Чу ли за взрива на улица „Пясъчна“? Това те засяга. Току-що ми се обади експертът пиротехник.

— Вчера следобед целия ден се търкалях вкъщи — обясни Турецки. — И какво е станало там? Пак ли банкерите? Или просто „невнимателно боравене“?

— Може да се приеме, че е невнимателно — все така тайнствено отговори Сивич. — Само че е гръмнала същата дяволия като на „Малая Филевска“.

— На теб ли е възложено следствието?

— Случайно се оказах там. Нямаше кого да пратят. Въобще случаят е такъв. Апартаментът е нает от някой си Григориев, платено е до края на годината, самият Григориев е с бизнес виза в Канада. Крупен бизнес — нефт, конверсионни технологии. По всички данни като че ли е чист, така че не можеш го пипна с Интерпол, а сам едва ли ще дойде в милицията. Трупът практически не може да се разпознае, на това, което е останало от него, няма никакви особени белези. Съседите в хор твърдят, че след заминаването на Григориев никой не е влизал в апартамента. Обаче имаше една зацепка. В кухнята намерих пейджър. Не са го забелязали веднага — лежеше върху микровълновата печка.

— Пейджър ли? — повтори въпросително Турецки.

— Ами да. Такава електронна джаджа, по-малка от кутия цигари. Носиш я със себе си и когато има съобщение за теб, тя писука. Има малко екранче, може да предаде няколко изречения.

— Е и какво?

— Ето какво. — На лицето на Сивич се появи някакво странно, виновно изражение. — Пейджърът изчезна.

— Как изчезна?

— Изпари се. Аз иззех на място някои неща, останките от взривното устройство пратих тук за експертиза, а пейджъра и разни дреболии предадох по опис в сейфа на Нелюбин. Тази сутрин отивам при него, исках да видя дали не се е появило някакво съобщение на пейджъра. Няма го. Всичкият друг боклук си е на мястото, а от пейджъра няма и следа.

— И ти какво?

— Какво, какво… Веднага при Романова. Назначиха служебно разследване. Само че нали разбираш…

— Всички са заети…

— Точно така… На мен от тревога стомахът ми цвърчи. Знаеш нали, някои, когато нервничат, не могат да хапнат, а на мен ми идва направо вълчи апетит. Е, кой както иска, а аз ще ида да хапна нещо. Ще дойдеш ли, Саша?

Докато слизаха по стълбите, Сивич тихо каза:

— Аз поразгледах пейджъра. Само че не го писах в доклада и не смятам.

— Имаше ли нещо интересно?

— Иди го разбери! „Свържи се с Валентина“, „В пет иди при Филип“. Има една следа, много редки прякори: „Пъпа търси Скронц.“ Знаеш ли, Саша, аз съм просто ченге и не искам да се забърквам в тия неща. Разбира се, и преди са изчезвали веществени доказателства, но не и в МУР… Сега се боя самият аз да не изчезна.

Турецки се засмя:

— Преди беше по-просто: Келявия и Пломбата, Осетинеца и Китаеца, Колка Умника и Петка Заека. А сега: Пъпа! Че и Скронц! Това да не е някакъв торбест звяр?

— Не знам, не съм чувал. — Василий Василиевич нямаше настроение за шеги.

— Не провери ли по картотеката?

— Ти чуваш ли се? Да не искаш да го раздувам из целия МУР? Не съм проверявал и нямам намерение. И въобще нищо не съм ти казвал. Ако искаш — ще ти дам да погледнеш делото.

— Разбрах. А как въобще се работи с този пейджър?

— Набираш по който и да е обикновен телефон номера на оператора и казваш: „Предайте еди-какво си на еди-кой си абонат.“ Между впрочем никога не дава заето.

— Слушай, че то е съвсем проста работа да се научи кой е абонатът.

— Тъкмо с това смятах да се заема днес.

— Ако има нещо ново — обади се.