Фридрих Незнански
Грешката на президента (5)

Глава трета
Летище „Шенън“

1.

Внезапно духна студен вятър и посрещачите, които упорито продължаваха да чакат, леко настръхнаха. Премиерът едва доловимо помръдна рамене, не му се искаше другите да разберат, че и той мръзне. Маклийн се стараеше да не гледа към вратата на самолета, която, както и преди си оставаше плътно затворена. Съпругата му, миловидна брюнетка, прехвърли букета от едната си ръка в другата и се опита незабелязано да извади носната си кърпичка и тихичко да се изсекне.

Ситуацията ставаше глупава, даже смешна. На премиера му се струваше, че стърчи тук цяла вечност.

— Откога стоим? — попита той шепнешком жена си.

— Час и петнайсет минути — отвърна тя, като погледна часовника си.

Премиерът безпомощно се огледа към придружаващите го официални лица — министърът на здравеопазването само вдигна рамене едва доловимо. Маклийн прехвърли поглед към безстрастните лица на охраната. Те стояха като застинали, сякаш нищо не беше се случило. Репортерите отпуснаха фотоапаратите си и лениво се разприказваха, като все пак поглеждаха от време на време към самолета.

Хората в него не даваха признаци на живот.

Маклийн почувства как го завладява отчаяние.

Госпожа Маклийн извърна глава и тихо каза:

— Според мен това става неприлично.

— И какво предлагаш? — също така тихо попита нещастният премиер, чиито крака вече започваха да замръзват от неподвижното стоене на вятъра.

— Да си вървим — решително заяви госпожа Маклийн.

— Какво говориш! — успя само да прошепне премиерът на Ирландия. — Ще стане световен скандал.

— Вече стана световен скандал — каза жена му. — Представяш ли си какви идиоти изглеждаме?

И въпреки това, макар да разбираше, че в думите на съпругата му има истина, премиерът знаеше, че ще продължава да стои. Сега той не беше частно, а официално лице.

Минутите се точеха все по-бавно, а ако се съди по това, че вече и бодигардовете пристъпваха от крак на крак, на тях също им беше омръзнало тягостното очакване.

Репортерите се подсмихваха, започнаха да снимат самолета със затворената врата, а също чакащия премиер и свитата му. Маклийн се почувства съвсем нещастен, той вече виждаше тези снимки във вестниците със заглавия: „Напразно очакване“, „Нашият премиер изпързалян“ или нещо още по-остро. Насочените срещу него обективи го накараха отново се почувства като беззащитен ученик пред всесилния директор.

„Какво да правя? — опитваше се да реши той. — Да си отида гордо? Или да почакам още?“ Ситуацията ставаше чудовищно нелепа. „Може пък да се е случило нещо на президента?“ — мина му през ума.

Но ето, вратата като че ли помръдна. Сърцето на премиера заби ускорено. Нима все пак дочака…

Действително вратата на самолета се отвори.

Но по стълбичката се спусна само един човек и той явно не беше руският президент.

Той се приближи към тълпата на посрещачите, които през това време бяха успели да придобият някак нещастен вид, вероятно заради студения вятър. Даже цветята в ръцете на госпожа Маклийн забележимо бяха повехнали.

— Здравейте, аз съм представител на президента на Русия — представи се той с някак измъчена усмивка (или само така се стори на Маклийн?). — Господин президентът много съжалява, но не може да излезе от самолета по здравословни причини. Той ви поднася своите най-дълбоки извинения.

Премиерът на Ирландия беше толкова потресен, че в първата минута даже не знаеше какво да отговори.

— Много съжалявам — започна той и гласът му прозвуча някак хрипливо. Той се прокашля. — Моля да предадете на господин президента моето съжаление по повод внезапното му заболяване.

Премиерът едва беше свършил фразата, когато съпругата му рязко се обърна и се отправи към вратите на аерогарата. „Какъв срам!“ — повтори тя тихо няколко пъти.

2.

„Пак висящо дело — мислеше Турецки, докато отиваше към местопрестъплението. — Ама че неблагодарна работа.“

В последните няколко месеца разкриваемостта на сериозните престъпления намаля до такава степен, че понякога, както неведнъж казваше Турецки, ти иде да захвърлиш всичко на майната му и да се разкараш от московската прокуратура.

Създаваше се впечатление, че през последните месеци се разкриват само битовите престъпления. Всичко това ядосваше Турецки, и не само него. Понякога той даже започваше да разбира Слава Грязнов, който преди известно време напусна милицията и организира частна детективска агенция. Наистина Турецки научи от разказите на Слава, че там се занимават основно с два вида дела — търсене на изчезнали (случаи от типа „излезе и не се върна“) и проследяване на неверни мъже и жени, разхайтени деца и съдружници-мошеници. Последният вид проследяване, който повече приличаше на шпионаж, беше особено отвратителен на Саша и той не разбираше как може да се занимаваш с това не само спокойно, но дори с интерес, както правеха някои от служещите при Грязнов агенти.

Но и следствията по поръчковите убийства не бяха много по-добри. Жертвите обикновено бяха банкери, директори на търговски фирми и други доста състоятелни хора. Това не ти е да заколиш събутилник с кухненски нож. Тези убийства се оказваха костелив орех и за най-опитните следователи. Убийците обикновено не оставяха никакви следи, захвърляха оръжието на местопрестъплението и изчезваха като дим.

Ето и сега — взрив на „Малая Филевска“. Загинал бе заместник генералният директор на „Универбанк“ Леонид Бурмеев, а жена му Татяна беше откарана в болница в тежко състояние.

Когато москвичът 2141, в който освен Турецки беше и командированият към неговия екип следовател Виктор Прибитко, пристигна до блока на „Малая Филевска“, там вече работеше бригада от МУР и момчетата от 119-о районно, а също и съдебният лекар Кривцов, як, приличащ на мечка мъжага с бухнала като облак къдрава коса.

Апартаментът на Бурмееви се намираше на втория етаж на тухления блок с подобрена планировка в квартал, наричан от хората „Царско село“. Тези блокове бяха построени преди десет години за роднините на разни висши номенклатурчици. Сега тук тихичко започваха да се преселват „новите руснаци“, макар че на някои не им се налагаше да се местят — точно бившият партиен елит беше гръбнакът на новата финансова олигархия.

Турецки се качи на втория етаж и подсвирна:

— Здраво е гръмнало!

Металната врата с подсилена брава беше изкривена така, сякаш неумело я бяха отваряли с огромен нож за консерви. Стъклата на всички етажи се бяха пръснали от взривната вълна, вратата на насрещния апартамент също беше избита.

Позната картина. През последните няколко месеца това съвсем не беше първият случай — човекът се кани да излезе сутринта от къщи и при опита да отвори вратата незабавно излита във въздуха.

— Е, какво установихте? — попита Турецки съдебния лекар, който разглеждаше нещо по пода и стените на коридора.

— Мигновена смърт, какво друго да очакваш? — сви рамене Кривцов. — Направо го е размазало по стените. Добре, че жена му се е замотала в стаята, защото иначе и тя щеше да замине. А сега се отървала с мозъчно сътресение средна степен.

Турецки се приближи към това, което беше останало от вратата — металната каса бе смачкана, мазилката беше изпопадала и оголила тухлите. „И никакви улики — помисли мрачно той, — взривът е унищожил всичко.“

— Пластичен експлозив. — До Турецки се приближи старши инспекторът от МУР капитан Сивич. — Бил е с еквивалент примерно петстотин грама тротил, не по-малко… Гледай, желязна врата си направил, сигнализация… Но решат ли да те очистят, нищо не помага.

Турецки премълча. Настроението му беше мрачно. „Още едно висящо дело — ядоса се той, като си спомни планината от папки в кабинета си. — Да ми падне тоя тип, ще го удуша със собствените си ръце без съд и присъда.“ И веднага се учуди на собствените си мисли — защо този тип? Нима всички убийства са дело на едни и същи ръце? Малко ли хора мъстят един на друг в света на големия бизнес. И все пак някакво шесто чувство му подсказваше, че всички тези дела, стоварили отгоре му, имат нещо общо…