Фридрих Незнански
Грешката на президента (46)

Глава трета
Самотната учителка

1.

Безсънието отдавна мъчеше президента. Всъщност още от времето, когато последният генерален секретар го покани в Москва и после, като разбра бързо, че има работа с мислещ човек, който се стреми да провежда собствена политика, а не с покорен изпълнител, го свали от всички длъжности. Тогава Андрей Степанович, който още и не помисляше да става президент, доби навика да лежи и дълго да се вглежда в тъмнината. Просто не можеше да легне и да заспи спокойно, както някога.

Той често си спомняше младостта — как живееха с Фаина в общежитие, как деляха с момчетата от съседните стаи всичко, което имаха. А какво щастие беше, когато им дадоха отделно жилище! Не къща и не апартамент, а само една стая. Но своя. Там се роди и първата дъщеря.

Ако оценяваш този живот по съвременните мерки, ще ти се стори, че е бил безпросветна беднотия, нито можеше да се облечеш, нито да си починеш както трябва, а на масата само варени картофи със сельодка и лук. Но беше хубаво.

От тези спомени му стана така тъжно, че му идеше да завие, честна дума.

А после започна издигането нагоре — той стана началник, отначало дребен, после среден, сетне оглави областния център. Налагаше се да решава буквално всички въпроси — от нови жилища за работниците, до графика за доставка на тръби.

И все пак никога не му е било така тежко, както последните три години. Андрей Степанович си спомни президента на СССР. Отношението му към него винаги бе двойствено. От една страна, му беше неловко заради този самовлюбен професионален докладчик: каже нещо витиевато, гладко, но съвсем празно и като наклони леко глава в очакване на аплодисментите, победоносно оглежда аудиторията. Чист Мусолини — мина му веднъж през ума.

От друга страна, Андрей Степанович все по-често му завиждаше. Не затова че той охотно се среща с журналистите, че често се кипри на телевизионните екрани. И, разбира се, не заради съпругата, която не по-малко от мъжа си обожаваше различните официални и неофициални визити, срещите по работа и без работа. Андрей Степанович му завиждаше за това, което преди презираше у подчинените си и в равните на себе си: за светските маниери. Преди той като че ли бъркаше това чуждо му свойство с перченето или с подмазването. Сега разбра, че това са различни неща и, изглежда, на държавния глава се налага да води светски живот. „Може да си делови човек и пак да мислиш за лака на ноктите си“ — каза му веднъж по някакъв повод по-малката дъщеря. С разума си той беше съгласен с нея, но характера си не можеш да преправиш.

Накратко, за разлика от руския президент президентът на СССР беше светски човек. Макар празен и приказлив, той умееше да бие на очи, да се харесва (особено когато го превеждаха умни преводачи).

Но когато зае мястото му, Андрей Степанович дори не подозираше колко трудно ще му се удава тази роля. Той беше по-силен, по-значителен, по-внушителен от президента на СССР, но съвсем не умееше да се държи пред обективите.

Нещо повече, оказа се, че срещите с лидерите на чуждите държави са истинско мъчение за него. Той не можеше да се отпусне и за секунда. И затова никога не предприемаше визити, освен ако не са съвсем наложителни.

Точно така неуютно и неуверено се чувстваше руският президент и пред камерата. А после, когато се гледаше на екрана на телевизора или в кинохрониката, то категорично не се харесваше — някакво натровено изражение на окаменялото лице, отривисти фрази. Изглеждаше дори, че не говори със собствения си глас.

Разбира се, на него му помагаха. Той беше особено благодарен на Бил Клинтън. Когато във Ванкувър съветският и американският президент трябваше да дадат съвместна пресконференция, главата на Руската федерация се вълнуваше ужасно. Ами ако изведнъж каже нещо не както трябва, ако обмисля прекалено дълго отговора си, а в същото време Клинтън и Мълруни отговарят бързо и ясно. Той наистина беше уверен, че наоколо никой не забелязва неговата несигурност, във всеки случай руският държавен глава се стараеше да се държи нормално. Но чувстваше, че го чака голямо изпитание.

Помощта дойде оттам, откъдето най-малко можеше да я очаква. Вечерта преди пресконференцията Клинтън внезапно се обърна към руския президент с предложение да обсъдят възможните въпроси и отговори. Руският държавен глава с радост откликна на предложението. Макар че към радостта се примесваше и безпокойство — нима този американец се е досетил, че руският му колега малко се вълнува преди предстоящата среща с журналистите, да не кажем — страхува се от нея. Той внимателно се вгледа в лицето на Клинтън, но не прочете в него нищо друго, освен искрена доброжелателност и желание да работят заедно.

Час преди обявеното време президентите се срещнаха на четири очи, ако не се брои преводачът, този необходим и неизбежен вечен свидетел. Колко пъти руският президент съжаляваше, че така и не научи както трябва поне един чужд език. В училище някога учеше немски, после в института започна английски, но езиците съвсем не му се удаваха. А колко прекрасно би било да общува с чуждестранните официални лица без посредници. Но, уви, налагаше се да прибягва до услугите на преводачите. Наистина това бяха висококвалифицирани хора, които, без да се замислят и без да спрат нито минута, дословно предаваха на една от страните какво говори другата, като оставаха при това някак в сянка. От време на време руският президент се хващаше, че понякога забравя, че освен него и Клинтън в залата за преговори присъства и някой трети.

Така и в този ден, час преди обявената пресконференция в неголямата, но уютна зала се събраха тримата президенти.

— Всъщност по обща площ нашите страни заемат почти половината земно кълбо — забеляза президентът на Канада Мълруни.

Да, това беше действително важна среща. В хода на разговора бяха отделени осем блока с проблеми, по които най-вероятно се очакваха въпроси от журналистите. Главите на най-големите държави поработиха заедно над отговорите им.

„Направо сме като ученици или студенти — изведнъж си помисли руският президент. — Готвим се за изпит. А на мен, като двойкаджия, ми помагат другите, които знаят по-добре материала.“

Но той, разбира се, не каза това на глас.

Затова руският президент така и остана в неведение какво мисли по този въпрос Клинтън. Но дори неговият американски колега да мислеше нещо подобно, той не го намекна нито с дума, нито с жест.

Андрей Степанович му беше искрено признателен.

Пресконференцията тогава мина като по вода. Президентите отговаряха ясно, гладко, нямаше нито проточили се паузи, нито запъвания, които понякога изглеждат по-красноречиви от самите отговори. И когато на следващия ден руският президент прочете във вестниците колко високо оценяват журналистите професионализма на тримата държавни ръководители, той не можеше да не благодари в душата си на Бил Клинтън, който така му помогна в трудна минута.

Колкото и да е странно, след като стана затворник в собствената си страна, предаден от хора, които смяташе за свои верни съратници, руският държавен глава продължаваше да се надява на помощ не от Русия, а именно отвън, и преди всичко от Вашингтон.

Президентът въздъхна тежко и се обърна на другата страна. Сънят не идваше. А и как ли можеше да дойде.

Да, помощ от Вашингтон. Това би било реално. Но само в случай че във Вашингтон стане известно за изчезването му. Засега, съдейки по всичко, светът е в неведение, че е извършено съвсем безпримерно по наглостта си престъпление. Президентът е отвлечен! А светът си живее спокойно, както и преди…

Но как е възможно това!…

„Колко могат да ме държат тук? — мислеше президентът. — Най-вероятно са обявили, че съм болен или някаква друга глупост. Или че изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, съм заминал някъде да си почивам. — Той отново въздъхна тежко. — А едновременно с това ще пуснат слух сред народа, че пак съм влязъл в запой.“ — От тази мисъл го стегна сърцето.

Нали това вече се бе случвало, и то неведнъж.

Разбира се, те имат няколко дни — президентът е тежко болен, възможно е да му правят операция. Между впрочем той наистина смяташе да влезе в болница за малка операция на носната преграда. Това, разбира се, ИМ беше добре известно.

„Но какво ще обяснят на Фаина, на момичетата? На тях не можеш да кажеш, че президентът значи е заболял, и толкова.“ — При мисълта за жена си и как ще се развълнува тя, президентът пак въздъхна тежко.

Разбира се, Фаина, за разлика от съпругата на президента на СССР никога не се буташе във високата политика, а заемаше скромно, но достойно място. Даже ако тя нещо заподозре, едва ли ще има възможност да се свърже със Запада. Те ще се постараят да я блокират.

„Може би Женя, нейният племенник… — мина му нова мисъл, но веднага се смени с друга: — И него ще се постараят да го отстранят някак.“

Президентът си спомни как племенникът ги спаси със съпругата му в Ирландия. Сега вече не оставаха никакви съмнения — тогава действително беше покушение, както го убеждаваше полковникът от спецохраната Дроздов. Но другите казваха друго…

Едва сега президентът разбра колко струват тези думи на другите.

2.

На утринна светлина Князев се оказа далеч по-интересен, отколкото вечерта. Дори романтичен. Някои от тези улички, които стръмно се прехвърляха от хълмче на хълмче, изглеждаха, сякаш на земята не е имало никакъв индустриален век. Почти на всички къщи имаше изрязани от дърво украшения, тенекиени петлета увенчаваха билата на покривите. Тук се отопляваха с дърва и носеха вода от кладенци, заковаваха на дърветата къщички за птици и гледаха кокошки. Само телевизионните антени и колите зад оградите показваха, че всичко това става в наши дни. Макар, разбира се, не и в компютърната епоха.

Турецки се приближи до петнайсети номер. Стегната синя къщичка, оградена с дървен стобор. Саша хвана портичката, но в двора гръмко залая куче.

„Ама че дявол — помисли той. — Нямат звънци. Ако тя още спи, има да си стоя на вятъра.“

— Кой е? — разнесе се женски глас.

— Валентина Андреевна! — викна Турецки с всичка сила, за да го чуят.

— Ей сега, сега — каза жената и пак изчезна в къщата.

Помиярчето продължаваше да се дере от лай.

Накрая, когато Турецки вече реши, че съвсем ще измръзне, вратата отново се отвори и към портичката забърза невисока, възрастна жена в очила с дебели стъкла.

— Вие сте от Москва — каза тя утвърдително.

Турецки кимна.

— Влизайте, колко е хубаво, че дойдохте, аз наистина не ви очаквах — говореше Валентина Андреевна, докато се суетеше с резето. — Палма, по-тихо, това е свой. Палма, свой! Влизайте де, не се бойте, тя няма да ви закачи! — Жената отвори портичката пред Турецки. — Ама че работа, едва вчера го прочетоха, а днес вече идвате. Не можех и да предположа… — Тя замълча и внимателно погледна Турецки. — Вие по повод на моето писмо до радиото или не? А аз някак си веднага реших…

— Да, Валентина Андреевна, по повод на писмото, а по-точно по повод на снимката — потвърди Турецки, когато тя го въведе в къщата.

Вътре всичко се оказа така, както в съветски филм биха изобразили дома на селска учителка по руски език и литература. Идеална чистота, кухненска маса, покрита над мушамата с бродирана покривка, до прозореца бюро, няколко етажерки с книги. На бюрото — купчини тетрадки, старинен мраморен писмен прибор с мастилница.

Валентина Андреевна го настани до масата и започна да се суети, слагайки пред него кисело зеле, краставички, някакви домашни сладка.

— Ей сега ще изпържа картофки — говореше тя. — Аз нали не ви чаках, или може би по-добре да изпържа яйца?

— Не се безпокойте, Валентина Андреевна — поклати глава Турецки. — Идвам по работа. Казвам се Саша. Саша Турецки. Не се ли учудихте, че дойдох толкова рано?

— Май да — отвърна учителката и изведнъж някак отпусна ръце. — Какво се е случило?

Едва сега Турецки разбра, че първоначалният му план да изложи веднага на старата, романтично настроена учителка, че първата й любов Костя, по прякор Скронц, е станал истински мафиот, не е много уместен. Първо на първо, тя много ще се разстрои, а второ — най-вероятно няма да повярва. Хората понякога са поразително слепи към онези, които обичат.

Налагаше се да променя плана в движение.

— Аз съм от прокуратурата, Валентина Андреевна — каза Турецки, който реши в тази точка да не се отдалечава от истината, и извади служебната си карта.

Валентина Андреевна, както винаги ставаше с подобни хора, дори не погледна документа. Тя се отпусна на стола и на Турецки му се стори, че дебелите стъкла на очилата й някак странно се замъглиха.

— Не, с него нищо не се е случило — продължи Турецки. — Засега. Но ако снимката, която пазите, попадне в ръцете на някои хора, не искам да ви плаша, но може да се случи непоправимото. Нали снимката, независимо че е била направена преди почти четиридесет години, може да помогне да бъде идентифициран Скронц. Колкото и да се е изменил външно.

Турецки се стараеше да говори така, че всяка дума да бъде истина. Друг въпрос е, че старата учителка го разбираше не съвсем правилно.

— Вчера — продължи Турецки — в популярно радиопредаване вие съобщихте на цялата страна, че имате тази снимка. Затова и аз дойдох веднага. За да изпреваря тези, които също може да са чули предаването, и да дойдат при вас за снимката.

Учителката го гледаше изумено, без да забелязва, че чайникът на печката кипи и плюе вода.

— А какво е станало? — най-накрая успя да промълви тя. — Нещо с Костя ли?

— Тази снимка ще търсят престъпници — кратко отвърна Турецки. — Да — сепна се той, — всъщност вие имате всички основания да не ми вярвате. Вижте все пак служебната ми карта. Александър Борисович Турецки, старши следовател по делата от особена важност при Московската градска прокуратура.

— Ама защо, аз ви вярвам — каза Валентина Андреевна, но все пак взе картата.

Докато й даваше подвързаната в кожа книжка, Саша забеляза как треперят пръстите й. Тя се вълнуваше, но не за себе си, а за този Скронц. Турецки за миг усети злоба — намерила в кого да се влюбва, в престъпник, какъвто светът още не е виждал, но навреме се сдържа. По-добре да мисли, че опасността заплашва не толкова нея, колкото него.

— Чайникът изкипя — каза той.

— Ах, да, да! — стресна се учителката. — Аз някак си се обърках…

Тя сложи пред Турецки чаша чай, после отиде до бюрото и извади от чекмеджето снимка с изрязани зъбчета по ъглите.

— Тук сме се снимали на езерото край Тимирязевската академия — обясни тя. — Седяхме на брега, пеехме, смеехме се. Костя беше такъв внимателен, дори галантен, макар че тогава не говорехме такива думи. Аз бях получила през тази година за отличен успех фотоапарат „ФЕД“, та с него дойдох в Москва да погледам фестивала. Колко щастлив беше животът тогава… Какво настроение имаха всички… Изглеждаше, че започва нова епоха.

Турецки се вгледа в младите лица, усмихващи му се от огрения от ярко слънце бряг на езерото. В хубавичкото момиче с луничав нос, облечено в рокля на цветя с презрамки, той трудно разпозна седящата сега срещу него уморена възрастна жена.

— Тук сте без очила — забеляза Турецки.

— Аз още тогава имах силно късогледство — отговори Валентина Андреевна, — но се притеснявах да нося очилата. Слагах ги само когато четях или гледах кино. Остаряла съм естествено — въздъхна жената, докато гледаше над рамото на Турецки снимката. — Какво да говорим, остават ми две години до пенсия…

Но не това момиче Валя привличаше основното внимание на Турецки, а двете момчета, застанали до нея и до още едно момиче, видимо тази същата роднина, при която Валя била на гости. Малко по-встрани се виждаха още двама младежи, около двадесет и пет годишни.

— Ето това е Костя. Скронц — каза Валентина Андреевна, като посочи висок, слабоват младеж с умно и приятно лице, който въобще не приличаше на хулиган, а на момче от интелигентно семейство. — А това е Пъпа. Забравих даже как му беше истинското име. Май Павлик.

Пъпа бе къде-къде по-прост от Скронц. Това се виждаше дори на старата снимка. Той беше с каскетче, а над ухото му беше втъкната цигара. И се хилеше някак неприятно, или просто така се стори на Турецки?

Той пак се вгледа в тези лица, опитвайки се да си представи какви са станали тези момчета сега, след почти четиридесет години.

— Това вашата приятелка ли е? — попита Турецки, като посочи второто момиче, кръглолико с вирнат нос.

— Да, това е Вера, ние се сприятелихме с нея на фестивала. Тя беше от Волгоград, а в Москва живееше нейната братовчедка. И как можа да се случи такава беда?

— Какво е станало? — машинално попита Турецки, който повече се интересуваше от Скронц и Пъпа.

— Ох, ама аз не ви казах! Представяте ли си — аз си заминах вкъщи, а тя загина. Някакъв гад я изнасилил, бедничката, и после я убил. А аз разбрах за това едва след половин година. Попаднах отново в Москва чак в шестдесет и пета. Бях завършила вече педагогическия институт във Владимир, идвах с учениците през лятото. Живеехме с тях в едно училищно общежитие, аз намерих време, отидох да навестя старите места, а там вече всичко се беше изменило: наоколо нови пететажни блокове, дори гребната база бяха пренесли на другия бряг на езерото.

Никакви познати не намерих, разбира се, а чуждите хора не можеш да разпитваш: „Знаете ли къде е Скронц?“

— Вие и адреса му ли нямахте? — учуди се Турецки. Трогна го тази смешна и в същото време толкова искрена привързаност.

— Представете си, не — усмихна се Валентина Андреевна. — Когато си заминавах, не мислех, че той ще започне да означава за мен толкова много. Разбрах едва когато се върнах вкъщи. Написах на Вера, исках да разбера адреса на московската й братовчедка, но отначало никой не ми отговори. А после й пратих картичка за Нова година. И получих кратко писмо от нейните родители: „Така и така, няма я повече нашата Верочка.“ Тук вече, разбира се, не ми беше до адреси.

Турецки продължаваше да разглежда снимката.

— А тези младежи не си ли спомняте?

— Ами толкова години минаха! Но те са от тяхната компания, това е сигурно. Ето тук в кадъра е влязъл ъгълът на една къща, виждате ли. Единият живееше точно там. Забравих как му викаха, разбира се.

Часовникът на стената удари осем.

— Ой, хапвайте, моля ви, а аз трябва да се приготвям — сепна се учителката. — Днес имам първи час. Свикнала съм да идвам в училище поне двайсет минути преди началото на занятията, а най-добре — половин час по-рано. Цял живот така правя. А сега имаме такива учители, особено от по-младите, които тичат в училище чак когато удари звънецът, едва ли не заедно със закъсняващите. За какъв авторитет сред учениците да говорим тогава?

— Няма да ви задържам повече — каза Турецки. — Отивайте в училище, Валентина Андреевна, но ако стане нещо… Например дойдат при вас да искат снимката и попитат как да намерят Скронц, просто ако забележите нещо необичайно, например че някой ви следи, и изобщо каквото и да е, елате при мен в хотела, трети етаж, стая триста и девет.

Турецки стана и докато си обличаше палтото, каза:

— И още нещо, Валентина Андреевна, не казвайте на никого, че сте ми дали снимката. Ако дойдат при вас в училище — кажете, че тя е вкъщи, ако дойдат вкъщи, кажете, че я пазите в училище, в бюрото си, обещайте да я донесете вечерта. Опитайте се да измислите нещо. Ще можете ли?

— Ще се постарая — неуверено отговори учителката. — Никога не съм умеела да лъжа…

— А вие не го приемайте за лъжа — посъветва я Турецки. — Това е спектакъл, така е по-просто. Или самоотбрана. Значи триста и девета стая.

— Ще си запиша.

Турецки поклати глава:

— Не трябва. Опитайте се да го запомните.