Фридрих Незнански
Грешката на президента (51)

Глава осма
Снимката

1.

Изминаха няколко дни мъчително и позорно заточение. Президентът вече не се учудваше, че светът досега изобщо си няма понятие за престъплението срещу държавния глава на Руската федерация. Дяволската хитрост на враговете му го лиши дори от надеждата, че Западът ще се застъпи за него — ако ще и в косвена форма, като замразяване на кредитите.

Сега радиоприемникът и телевизорът в неговата стая, която той в себе си наричаше килия, неизменно се включваха всеки път, когато по тях предаваха нещо така или иначе свързано с името на президента.

Радиото не го угнетяваше толкова. С ръка на сърцето президентът бе принуден да си признае, че и неговите собствени речи обикновено не звучаха по-добре — някак отривисто, без обертонове и емоции. Двойникът го копираше доста точно.

Къде по-лоши бяха телевизионните предавания. Когато виждаше на екрана своето копие, но тъпо, самодоволно и от време на време някак замразено, президентът стискаше юмруци в безсилна ярост. Ставаше му безумно срамно, че руските граждани и целият останал свят го виждат ТАКЪВ. И макар да разбираше с разума си, че срамно трябва да бъде не на него, той неведнъж забелязваше, че се изчервява, когато лъжепрезидентът гледаше срещу камерата с някакво възторжено-идиотско изражение.

Но не стига това, ами той провеждаше и политика! И макар истинският държавен глава прекрасно да разбираше, че двойникът му е само марионетка в чужди ръце, послушна кукла, изпълняваща каквото й кажат, той все пак не можеше да не се ядосва на този недалновиден човек.

Обаче мислите му заемаше все пак не запасният майор от Приморския край. Много по-често президентът мислеше за тези, които го предадоха. За нещастие, а може би за щастие, по природа той беше простосърдечен човек, привикнал да се доверява на хората и на това, което говорят. И трябва да се каже, някога действително му се струваше, че го заобикалят честни, порядъчни хора, много от които той и досега смяташе за свои приятели. Така беше още по времето на свердловските общежития и комунални квартири. Но колкото по-високо се издигаше по обществената стълбица, толкова повече се появяваха около него хора, които му се усмихваха, ласкаеха го, а после се оказваше, че държат камък в пазвата си.

Президентът си спомни какъв удар се оказа за него, когато изпадна в немилост при бившия генерален и изведнъж усети около себе си вакуум. Телефонът на бюрото замълча, тези, които до вчера звъняха от сутрин до вечер, видимо забравиха неговия номер.

Затова пък се обадиха старите приятели от общежитието — тези, които и не мислеха да се появяват, докато той беше голям началник. Именно те го подкрепиха в трудния час.

А още и семейството. Жена му, дъщерите, старата майка.

Това беше първото потресение, най-силното. След него дойдоха други и макар че президентът така и не можа да привикне към предателството, вече не се поразяваше толкова. Дори когато хората, които заедно с него мъжествено защитаваха сградата на руското правителство, изведнъж се оказваха не просто предатели, а дребни лъжци, които говорят в очите ти едно, а зад гърба ти съвсем друго, дори когато предишните скромни професори по история и политикономия, след като се изявяваха година-две като „рупори на демокрацията“ в „Огоньок“ или „Московские новости“, при изпитание се оказваха обикновени демагози.

Едни бързо излизаха от политиката, след като успееха да отмъкнат за своя институт едно-две помпозни здания в центъра на Москва, а за себе си лично — някаква партийна виличка с мецанин (между другото и децата им изведнъж се сдобиваха с някакви имоти: кой в Ница, кой в Санта Барбара, че и в Бевърли Хилс). Впрочем те манкираха академична дейност, но цялата им наука се свеждаше до четене на лекции зад океана. Лекциите им (както докладваха тези, които трябва) бяха скучни и еднообразни и нито един университет не издържаше повече от три-четири. Спасяваше ги изобилието от университети и гастролите на някои продължаваха повече от година.

Други ограничаваха своя принос към науката в основаването на някоя нова академия, назначаваха се там за действителни членове и не слизаха от трибуната, изцяло потънали в политически дрязги. Президентът не обичаше да ходи нито в стария Върховен съвет, нито в сегашната Дума. А когато присъстваше на заседанията, през цялото време се опасяваше да не стане свидетел на побой и псувни. Съратниците от деветдесет и първа не се проявяваха с нищо по-добре от наглия „юрист по баща“.

Президентът се умори от разочарования. Той постепенно се примири, че такава е човешката природа. „Нашата главна задача е възпитанието на новия човек“ — спомни си той една от страните на триединната задача за построяването на комунизма. Колко просто и логично се струваше това на слушателя от Висшата партийна школа. И не предизвикваше никакви съмнения. Едва сега, след като бе преминал през цялата горчива школа на ръководните длъжности, включително и най-висшата, президентът осъзна цялата утопичност на този постулат.

Човекът е егоистичен, честолюбив и нечестен.

— Не! — каза президентът и тутакси се хвана, че говори на глас.

„Не — помисли той, — има егоистични, честолюбиви хора, готови да вървят по трупове и да предадат всеки, стига да им е изгодно. Но има и други.“ И в това той също не можеше да се съмнява. Защото винаги се намираха хора, които вървяха след него, независимо от всичко.

Но как да различи едните от другите?

„Какво да мъдрувам — тягостно мислеше той, докато се мъчеше в своята килия, — не умея да усещам хората. Трябва да си го призная. Това поне е ясно.“

В такава ситуация би било много лесно да се озлобиш срещу целия свят, да виждаш предателство и врагове във всекиго — и в далечния, и особено в близкия. А като следствие на тази тотална подозрителност да разгърнеш цяла мрежа за подслушване и следене, при това едните шпиони непрекъснато трябваше да следят другите. Сталин така и свърши. От нарастваща параноя, от мания за преследване. Нима в Русия е неизбежна тази съдба на вождовете, както в източните сатрапии?

Не му се искаше да го вярва.

Защото това би значило, че руският народ е обречен на вечно робство, че тук по предопределение не може да се построи никаква демократична държава.

Но нали има и други. Такива, какъвто беше Андрей Дмитриевич Сахаров. Има го Солженицин, който е откъснат от реалността романтик, но честен човек. Има го накрая Гайдар… Президентът си спомни лицето на своя млад премиер-министър, когато му съобщи, че трябва да подаде оставка. „Само да се измъкна оттук… — реши той. — Само че лесно е да се каже — да се измъкна.“

Та нали, изглежда, никой и не подозира, че начело на държавата стои самозванец, подкрепян от шепа заговорници.

„Ами Фаина? — помисли президентът. — Жена ми не можеш излъга. Ами дъщерите? А внукът? Най-вероятно някак си са ги неутрализирали. Може да са ги пратили на почивка и изобщо какво ли не.“

Мислите за близките му, за съдбата им бяха особено тежки.

„А може би да се примиря и да подпиша всичко, каквото искат? — мислеше мрачно президентът от време на време. — Да изляза оттук и тогава…“

Но идваше и друга мисъл: „Ако подпиша, няма да изляза оттук никога.“

Да подпише такова назначение — беше все едно да подпише смъртната си присъда.

Действително, при положение че нужният им човек стане вицепрезидент, именно той без всякакви избори става автоматично държавен глава на Руската федерация, ако със сегашния президент се случи нещо. А съмнения, че може да бъде организирана всякаква случайност, нямаше. Щом успяха да пленят самия президент.

Президентът не знаеше и, разбира се, не можеше да знае едно много важно обстоятелство — подмяната му с двойника изобщо не влизаше в коварния план. Хората, които се опитаха да отклонят от него смъртната заплаха, сами неволно помогнаха на заговорниците.

Президентът не знаеше и че не американският президент и не световната общност, а хора, за много от които никога не бе чувал, правят всичко, за да му помогнат.

2.

На следващия ден Князев беше потресен от злодейското убийство, станало предната вечер. На три километра от града бе намерен прострелян в гърдите Павел Афонин, работник от князевския месокомбинат. Той лежеше в храстите покрай шосето и трупът му бе открит рано сутринта от съпрузите Тихомирови, които спрели покрай същите храсти по молба на съпругата. Жената направила буквално няколко крачки и се натъкнала на лежащия по очи труп. Тихомирови повикали милиция, трупът бил идентифициран бързо и не по-малко бързо установили, че Афонин се връщал късно вечерта към къщи от Мстера със собствената си кола „Москвич“ с номер И56-29ВЛ. Вкъщи обаче не пристигнал, колата също я нямаше на местопрестъплението, от което милицията заключи, че е бил убит, за да му задигнат москвича.

Стана и едно доста по-дребно произшествие, което не развълнува града, но всъщност имаше пряко отношение към убийството на Афонин.

На площада пред гарата беше паркирано БМВ в онзи светлосив цвят, който обикновено се отбелязва в паспорта на колата като „сафари“. Такива коли в Князев виждаха рядко. БМВ-то се появи там късно вечерта в понеделник и поне цяло денонощие до него не се приближи никой. Малко хора забелязаха това, нали на гаровия площад минават все различни люде, но има и някои, които постоянно се мотаят там. Първи обърнаха внимание на безстопанствената луксозна кола продавачките на семки. „Ще му задигнат колата на тоя“ — говореха си те, представяйки си собственика като висок красавец в широко вълнено палто с бял шал, като героите на известната реклама, които внасят парите си в престижна банка.

Но мина и вторникът, а към БМВ-то не се приближаваше никой, след което нервите на един от вечно мотаещите се на площада чичовци не издържаха и той съобщи в милицията за безстопанствената кола.

При проверката се оказа, че БМВ-то е регистрирано в Москва, но под този номер се води още една кола — „Ока“, принадлежаща на инвалид втора група. Закараха лимузината с фалшивия номер в двора на князевското управление на КАТ, където и остана. Възникна подозрение, че убийството на Афонин и появата на безстопанствената скъпа кола са свързани, обаче беше съвсем непонятно защо му е на някого да задига нещастния Москвич и да захвърля собственото си БМВ.

По цялата Владимирска и съседните Горковска и Ивановска области започна издирване на москвича, принадлежащ на Афонин.

Едва след това Турецки се върна в Москва.

3.

Най-старият криминален експерт на Москва Семьон Семьонович Мойсеев дълго и внимателно разглежда снимката, отначало през очилата, после под лупа.

— Семьон Семьонович, издирваме тези хора, а снимката е направена преди четиридесет години. Нали има начини, позволяващи да се определи как ще изглежда лицето на човека след тридесет-четиридесет години?

— Разбира се, вие сте прав, Саша, има такива неща. — Мойсеев поклати глава. — Базират се на общата теория за стареенето на тъканите на лицето. Но — той свали очилата си — те могат да дадат твърде приблизителна картина. Вземете само мастните натрупвания. Те могат да изменят лицето почти до неузнаваемост. Ако вие напълнеете с четиридесет килограма, на улицата няма да ви поздравят дори близките ви приятели. Престъпниците наистина рядко използват този метод, защото да надебелееш нарочно е много трудно.

Той пак погледна снимката.

— Разбира се, напълняването може да се прогнозира в много случаи, но не във всички, повярвайте ми. Колко слабовати лица за четиридесет години се превръщат във физиономии с двойна брадичка, питам ви? Множеството! Значи по-малко пълни отслабват, основно това става заради болести на стомаха.

— Значи смятате, че нищо няма да излезе?

— Е, не съм казал такова нещо, Саша, какво говорите — усмихна се Мойсеев. — Ще опитаме, ще видим. Доколкото разбирам, трябва ви спешно?

— Добре би било да я имам вчера, само че…

— Щом ви трябва за вчера, ще я получите утре — отвърна Мойсеев. — А днес ще направим няколко копия от вашата снимка, да не й се случи нещо. Както разбирам, негативът е загубен.

— Уви — разпери ръце Турецки.

— Елате след два часа, ще бъде готово.

Двата часа, които му отпусна Мойсеев, стигнаха на Турецки да намине вкъщи и да се види с Ирина. Той й звъня няколко пъти от Князев, но както винаги се ограничаваше само с общи фрази.

— Господи, Сашка, как се радвам, че си жив — заплака Ирина.

— Откъде ти хрумна пък това, глупавичката ми?

— Знаеш ли, вече разбрах, че колкото по-малко разказваш, толкова по-опасна е работата — отвърна Ирина. — А в последно време ти само мълчиш. Затова и се боя.

— Непременно ще ти разкажа, само че не сега — обеща Турецки. — Става ли?

— Ето ги вашите картички, познахте ли ги? — Мойсеев подаде с усмивка на Турецки три еднакви снимки. — Според мен стана по-добре. Съвременна техника, Саша.

Турецки погледна новите снимки. По-точно това не бяха вече снимки, а лазерни разпечатки. Бяха станали първо няколко пъти по-големи от оригинала, копиран преди четиридесет години в Князев, освен това бяха махнати драскотините, петната и другите дефекти, увеличена резкостта, така че предметите и лицата изглеждаха значително по-отчетливи. И ако не бяха роклите и прическите от петдесетте години, по качество тези изображения лесно можеха да минат за снимки от съвременно списание.

— И да ви посъветвам, Саша — каза Мойсеев. — Вземете снимката и вървете с нея в милицията. Не, не при Романова. Намерете стария квартален, оперативен служител или някой от паспортния отдел, в краен случай, които са работили преди четиридесет години там, където са живели тези момчета.

— Но все пак са минали четиридесет години, Семьон Семьонович!

— И какво от това? Да не искате да кажете, че тези, които са работили преди четиридесет години, вече са в гроба? Тогава и на мен ми е време, нали аз преди четиридесет години работех в Коминтерновската районна прокуратура на Москва. И не за първа година. Бях вече над тридесетгодишен. На колко мислите, че съм сега? Разбира се — продължи той, — тези хора са се пенсионирали, може да са заминали някъде, но си струва да се опита, много даже си струва. Ако тези момчета, а особено ето тези не са и момчета — Мойсеев посочи с пръст към другите двама младежи, стоящи редом до Скронц, Пъпа и момичетата, — някак са били регистрирани при тях, то те, разбира се, ги помнят. Може да излезе и нещо много, много интересно. Припомнете си тогава думите на стареца Мойсеев.

— Благодаря, Семьон Семьонович, подхвърлихте ми гениална мисъл.

„Тимирязевската академия — размисляше Турецки, докато прелистваше ведомствения справочник. — Това май е 74-и участък. Ето: Ивановска 30.“

5.

Началникът на 74-и участък прие веднага Турецки. След като изслуша молбата му, се замисли, а после каза:

— Аз съм нов човек тук по вашите мерки, преди седем години ме прехвърлиха от 21-ви. Имаме една служителка, тя работи от младини тук, с всички се познава, и въобще — както казваха при „застоя“ — работническа династия, а паметта й е — не ти трябва нито компютър, нито картотека.

И той набра номера на вътрешния телефон:

— Зинаида Дмитриевна, елате за минутка.

Той още не беше свършил да говори, когато вратата се отвори и влезе възрастна секретарка.

— Колегата от прокуратурата се интересува от една история с четиридесетгодишна давност. Струва ми се, че вие най-бързо ще съобразите кой би могъл да му помогне? — помоли началникът.

Когато изслуша Турецки, тя се замисли за момент.

— Страхувам се, че малко сте сбъркали адреса. Формално цялото езеро е на наша територия, но онзи бряг попадна при нас малко случайно.

— Да, знаете ли! — прекъсна я началникът. — Направо кошмар някакъв! Кога основаха този Железопътен район?

— В седемдесет и седма.

— Значи нашият участък едва ли не двадесет години се мъчи. Четната страна от началото на „Голяма академическа“ оставиха в Тимирязевски район, а до нея се стига през Железопътния район. Може и направо, но или през Тимирязевския парк, или с плуване през езерото. При нас един умник нарече това парче Калининград: нали знаете, че за да попаднеш сега в Калининградска област, трябва да получиш едва ли не литовска виза. Жилищни блокове в този „Калининград“ почти няма, но стадион „Наука“ е наш и плажът също. Направо главоблъсканица! Моята кариера започна с това, че опразниха джобовете на един академик на плажа, той забелязал тия боклуци, настигнал ги, набили го, а те минали пътя и вече са в Железопътния район. Човекът беше досетлив, успял да ми позвъни след петнадесет минути от гребната база, описа цялата компания. Аз звъня в шестнайсети, оттам някакъв идиот вика: „При нас не са постъпвали сигнали, свържете се с районното управление“…

Турецки реагира мълчаливо, макар че, разбира се, не можеше да не посъчувства.

— Е, извинете, че се намесих… Наболяло ми е! Цял живот от Копен в Хаген през Крижопол…

— Значи така — продължи Зинаида Дмитриевна. — Паркът на Тимирязевската академия и преди беше на наша територия, но на нашата страна са студенти, а вас ви интересуват хулиганите — от Виселки, от Лихобор, може и от Коптев. Нашето семейство живее в Лихобор от петдесет и осма. Аз, естествено, съм била дете, но покойният ми баща — той работеше като оперативник в нашия участък — би могъл да ви помогне. Но май че е по-добре да идете в шестнайсети… Сельодкин да можехте да откриете… Ако е жив.

— Сельодкин?

— Моят баща му викаше така. Те дружаха и се наричаха на бащино име. Баща ми — Петрович, а другия — Поликарпич. А „поли“ значи „много“, та баща ми го майтапеше: и в очи, и зад гърба му. Как само не го наричаше, ту Многорибин, ту Полураков, а най-често — Сельодкин: защото той винаги вземаше за мезе пушена сельодка… Пьотър Поликарпович Бобрецов. Служеше в шестнайсети като оперативник. Дали е жив?… Борис Иванович, обадете се в шестнайсети.

Началникът вече набираше номера.

— Виктор? Позна. Как е при вас? Не, точно патрулът тоя път няма отношение, в „Калининград“ е спокойно. Ти завари ли някакъв Пьотър Поликарпич? Ами?… Виж ти… Е, добре, сега не ми е до вицове. При мен е Турецки от Градската прокуратура: сега ще дойде при теб за препоръки. Добре, бъди здрав! — След като остави слушалката, той се обърна към Турецки: — Александър Борисович, съдейки по всичко, точно това е човекът, който ви трябва. Но трябва да докладвам, човекът явно е труден… Късмет! Желая ви успех! — И му протегна ръка. После набра един вътрешен номер: — Прохорчук, хвърлете колегата от градската прокуратура до шестнайсети. На бента поспрете, покажете му местността…