Фридрих Незнански
Грешката на президента (45)

Глава втора
Князев

1.

Турецки излезе на площада пред гарата на районния център Князев. Веднага, още от първата минута си личеше — провинция. Ако не бяха две-три унили търговски павилиончета на другата страна, можеше да си помисли човек, че експресът „Буревестник“ е преместил пасажерите си не само в пространството, но и във времето. Наоколо ходеха някакви чичовци във ватенки и подшити валенки, бабичка в забрадка продаваше семки, като ловко сгъваше кесийки от страничките на стар учебник, гръмко псуваха някакви мъже, притичваха бездомни кучета.

„Не, това не е Рио де Жанейро“ — спомни си Турецки фразата на великия комбинатор.

Той се огледа. Повечето пътници, слезли в Князев, делово се запътиха по задачите си. Някои бяха посрещнати от приятели и роднини, а ето един — явно московчанин, с хемингуеевска брада и неголяма спортна чанта — също се оглеждаше наоколо, видимо беше тук за пръв път.

Турецки се приближи до младеж, който имаше вид на местен, и попита:

— Имате ли тук хотели?

— Хотели ли? — проточи момъкът, натъртвайки на „о“-то почти като Максим Горки. — Имаме само един.

— И къде е?

— Ей там, на улица „Парокомуна“. — Младежът махна с ръка някъде встрани.

— На улица коя? — попита Турецки.

— „Парокомуна“ — повтори младежът непонятната дума. — Ей нататък, надясно. Голяма такава къща, ще я видите.

Турецки послушно тръгна надясно и скоро излезе на широка улица, застроена с три-четириетажни блокове. На един от тях успя да открие табелка: улица „Парижка комуна“.

Отпред се показа сграда, която тук, в Князев, изглеждаше доста импозантно. Хотел „Волга“. Места, разбира се, имаше и Турецки получи регистрационното листче, където трябваше да напише своите данни и да посочи целта на пристигането. Той въздъхна и написа: „Александър Борисович Турецки“. Само в американските криминалета човек, като отива в хотел, се записва просто „мистър Смит“. У нас проверяват паспорта. За щастие професията не беше обозначена в паспорта му и като се усмихна.

Саша написа: „сътрудник на НИИ по ППШ“, а в графата „Цел на пътуването“ попълни: „По лична работа.“

Докато пишеше, отзад тропна входната врата. Саша се обърна и видя, че към бюрото на дежурната пристъпва хемингуеевската брадичка. „И този е тук“ — помисли Турецки.

Когато брадатият се отдръпна, той подаде на дежурната паспорта си и попълнения анкетен лист, а след няколко минути получи ключа от самостоятелната стая на третия (последен) етаж. Телефон в стаята, естествено, нямаше и Турецки, след като попита дежурната откъде може да позвъни в Москва, се запъти по тъмните улици да търси пощата, където имаше денонощно телефонно гише.

Той набра номера на Меркулов.

— Костантин Дмитриевич, моля да ме извините за късното обаждане: но през деня не успях да позвъня, а сега съм в Князев. Отпътувах спешно, тук една жена има ценна стара снимка. Каква ли? Приятелите на бабичката Арзамасцева. Да, двамата.

— Ходи ли в местната милиция? А в прокуратурата? — попита Меркулов.

— Не, още не съм. Пристигнах чак в единайсет часа. Може би утре ще се отбия.

— Виж там, действай според обстоятелствата — отвърна Меркулов. — Но помни, че може да си имаме ушички.

— Защо? — наостри се Турецки. Никак не му хареса някак непонятно игривият тон на Меркулов. Той говореше така само в изключителни случаи. — Случило ли се е още нещо?

— Вчера арестуваха една гражданка, както знаеш — каза Меркулов. — Е, тя изчезна. Разбра ли?

— Какво? — извика Турецки, който едва сега схвана смисъла на това, което каза Меркулов — изчезнала бе Татяна Бурмеева. Но нали той сам я закара на „Петровка“. — Как е станало?

— Никой не знае — съвсем спокойно отговори Меркулов и макар сега Турецки да не виждаше лицето му, той ясно си представи как неговият бивш шеф невесело се усмихва. — Ако знаехме, щеше да ни е по-леко.

— А Саруханов?

— Почина в болницата.

Когато разговорът завърши, се разнесоха къси сигнали. Турецки все още седеше неподвижно, стискайки слушалката в ръце. После машинално я окачи на мястото й и излезе на улицата.

Той броди известно време без посока из непознатия град. Мислите му объркано се преплитаха, без да може да ги построи в нещо стройно и логично.

Той лично предаде Бурмеева на „Петровка“. Посъветваха се с Романова и решиха за няколко дни да я оставят във вътрешния затвор на ГУ на МВР, там имаше и килии за подследствени. Спомниха си за неотдавнашния опит, когато в Бутирка се опитаха да ликвидират Саруханов, като нагло пренебрегнаха заповедта на Меркулов да го преместят в лазарета. Нямаха никаква сигурност, че и с Татяна няма да се случи нищо в затвора. Затова я оставиха в ГУ на МВР, но тя изчезна и оттам! Как е могло да се случи?

И така, явно действаха някакви вътрешни хора, същите, които измъкнаха пейджъра от сейфа. Тук не можеш да обвиниш прост патрулен или оперативен служител. Това са свои хора — от Главното управление и навярно заемащи високи постове. Значи Татяна е изчезнала… Дали са я отвлекли, задигнали са я, защото знае много? Турецки се замисли. Не, кой знае защо той беше стопроцентово сигурен, че нищо лошо няма да й се случи. „Лайното не потъва“ — промърмори си през зъби той.

После си спомни Саруханов. Не му провървя на човека. Турецки изобщо не помисляше да обвини Сергей. В края на краищата нали и той самият се хвана на въдицата на тая… И значи също можеше да се окаже на неговото място. Но той е жив и здрав и трябва да направи всичко зависещо от него, за да няма повече жертви сред хората, свързани с Татяна.

Беше станало съвсем късно. Време бе да се връща в хотела. Турецки не беше съвсем наясно накъде да върви, а и нямаше кого да попита за пътя. Наближаваше полунощ и отсъствието на минувачи не го учудваше. Удивяваше го другото — абсолютната тишина. Съвсем нарядко я разкъсваше ту отдалечен, ту по-близък кучешки лай, но той не разваляше тишината, а само подчертаваше нейната непроницаемост и някаква плътност. За щастие професионализмът не подведе Турецки и той правилно определи посоката към хотела.

„Сега престарялата учителка навярно спи дълбоко — размишляваше той по пътя. — Но вероятно тя става рано. И така, ставане в шест. За да съм точно в седем при… — той напрегна паметта си, за да се сети как я наричаха — Валентина Андреевна Лисицина“.

2.

Когато държавата ти връчва снайперска винтовка и те праща да очистиш лидера на друга държава, като ти плаща и пари за това, ти си истински патриот и герой от невидимия фронт. Когато това правят за своя сметка отделни граждани на същата тази държава, всички викат „милиция“ и дружно осъждат наемните убийци.

В Питер винаги имаше само един човек, чрез когото Алексей Снегирьов общуваше с клиентите. При предишното му идване го наричаха много просто: чичо Кемал. Отначало той се справяше нелошо, но после направи грешка, като не прояви необходимото разбиране, когато Алексей каза „не“.

„Какво е това, драги? — обиди се чичо Кемал. — Аз разбирам, работата е сложна, но нали и клиентът е… много, много уважаван човек… Знаеш ли къде седи? Десет отгоре, а, драги?“

Господи, десет отгоре.

„Няма да убия този човек — повдигна безцветните си очи и повтори с равен глас килърът. — И още нещо, чичо Кемал. Не знам и не искам да знам къде седи твоят авторитет, но договор срещу този човек повече няма да има. Нито с мен, нито с някой друг. Той е под моя защита. Ако се интересуват, направо им кажи така.“

Ако това беше прозвучало в страните от далечната чужбина, биха посъветвали упоменатия клиент да забрави колкото се може по-бързо и трайно първоначалните си планове. Иначе го очаква отмъщение — бързо, неотвратимо и жестоко. На просветената Европа й стигаха два прецедента. За майчицата Русия потрябва трети.

Чичо Кемал започна да го кандърдисва и да вдига цената. После направи наистина съвсем непростима глупост: опита се да го притисне.

„Ти ме чу“ — каза тогава Алексей и затвори вратата след себе си.

Вечерта му преградиха пътя двама решителни младежи.

„Не се сърди, приятел — каза едната от горилите. — Ние нямаме нищо лично срещу теб.“ „Работата е такава“ — добави вторият.

Те скочиха едновременно напред. След по-малко от минута и двамата се гърчеха върху мокрия асфалт. Алексей също нямаше нищо лично срещу тях, но продължаваше методично да изтръгва истината от двамата, докато не си изясни съвсем точно кой ги е изпратил.

През тази нощ чичо Кемал не можа да заспи до три часа: все чакаше обаждането на момчетата. Телефонът така и не иззвъня и в края на краищата той задряма, но скоро се събуди от докосването на една внимателна ръка. Той отвори очи, като предполагаше, че вече е сутрин и го буди телохранителят, но това не беше той.

— Жал ми е за ония балами — тихо му каза килърът. — Те нямат мозък, за да мислят. Но ти имаш. За теб не ми е жал.

Човекът, заради когото се прекратиха техните отношения, а заедно с това и земният път на чичо Кемал, беше някой си Антон Андреевич Меншов. Но това вече не засягаше никого.

3.

Както винаги никак не му се искаше да става и Турецки си наложи с усилие на волята да се вдигне не в шест, а чак в шест и половина. За закуска вече нямаше време, оставаше му колкото да се измие и обръсне. Впрочем къде ли тук ще закусиш толкова рано?

Турецки слезе във фоайето, като реши предвидливо да не дава ключа на дежурната, както изискваха правилата на хотела. Той излезе на улицата. Духаше пронизващ вятър и той вдигна яката на якето, като съжали, че не е облякъл палто.

Първият срещнат минувач му показа как да стигне до улица „Алексей Фатиянов“.