Фридрих Незнански
Грешката на президента (43)

Пролог

Човекът, който наричаше себе си Алексей Снегирьов, беше на тридесет и шест години. Последните дванадесет от тях той бе килър. Изгубен сред тълпата пътници, в бившия Ленинград влезе наемен убиец. Пристигна с истински руски паспорт, изработен по негова молба от израелците. Дойде, защото тук имаше клиенти. Но това — на второ място.

На първо — този беше родният му град.

В теб някога стреляли ли са своите?…

Полетът от четиринадесетия етаж трае примерно три и половина секунди. Има време да съобразиш откъде се е взел куршумът, който ти е пробил дроба. Навярно той вече се е въртял в дулото, когато ти си усетил нещо, и затова си започнал да се отместваш встрани. Затова и не си го получил в сърцето.

Санка Веригин работеше в американски стил и се целеше изключително в торса, смятайки всичко останало за аматьорство. Твоят партньор, на когото ти по силата на вродения си идиотизъм вярваше като на себе си. „Почеркът“ на когото би узнал сред хиляди.

Отначало ти се зарадва, че падна все пак във водата, а не на асфалта…

Някога окачвали ли са те в облицования с белоснежни плочки ъгъл на голямо светло помещение, приличащо на научна лаборатория? Изчовърквали ли са ти без упойка Санкиния подарък? Пъхали ли са ти на негово място електрически кабели?…

И най-забавното — ти известно време все още се надяваше, че ще те измъкнат. Защото си се родил идиот. А и знаеше как се прави това. Самият ти беше участвал. Всичко протича до безобразие делнично. В един момент вратата се отваря без излишен шум и те вдигат на ръце, като ти прошепват кратко на ухото: „Жив ли си? Дръж се…“

Ти се надяваше. Макар в минутите на просветление да разбираше отлично, че е напразно. Ти беше виждал това деветдесет и девет пъти в ужасяващи подобия на сънища. Виждал го бе с такива подробности, че действителността не стигаше веднага до съзнанието ти. И най-забавното: всичките деветдесет и девет пъти се явяваше да те избави именно Санка.

Ти чуваше гласа му. Усещаше докосването на ръцете му. Чувстваше миризмата му.

Господи, та след половин година такъв живот дори клиничен идиот ще съобрази какво значи акт на добра воля.

Това е, когато се променят обстоятелствата и на съветската родина до смърт й става нужен доктор Морис Ботамунда, който е провъзгласил социалистическа ориентация.

Когато твоят другар Санка получава отделна заповед, а теб те предават с парцалите. Защото доктор Ботамунда е поставил някои условия. На доктор Ботамунда, който е замислил да строи социализъм, в частност му трябваш ти — човекът, който е преминал през специално подготвените телохранители и е очистил командващия армията на суверенната република. Едноутробният брат на доктора.

Бившето царче на племето атси, а сега президент на Републиката на Сребърния бряг би го устроило и мъртво тяло. Но живо, разбира се, би му допаднало повече.

Акт на добра воля — това е, когато никой не дойде за теб. Ето какво значи това.

Такива работи.

Те там въобще бяха съчетали прогреса с красивите старинни традиции. И настъпи денят, когато те извлякоха на божия бял свят и те помъкнаха, за да те хвърлят в кратера на свещения вулкан Катомба. До това време ти вече три месеца разиграваше побъркване. Напикаваше се, точеше лиги и с часове лежеше на бетонния под, свит като зародиш в утроба. Навярно затова войниците в камиона се оказаха само шестима. Плюс офицер в кабината. И никой от тях нямаше и представа, че ти беше съхранил някои остатъци от предишната си форма.

Офицерът умря последен, след като успя да ти забие един куршум. Следите, оставени на ръба на кратера, свидетелстваха неопровержимо, че сте се били вкопчили в жестока схватка и заедно сте паднали в димящите недра. Всъщност ти му свали униформената риза, разкъса я надве и си омота ходилата, за да можеш някак си да стъпваш с тях по земята.

Ти знаеше, че зад планините започва пустиня. А в пустинята живееше номадското племе мавади, с което доктор Ботамунда имаше леки разногласия. Неясно дали относно някои нюанси в строителството на социализма, или заради обстоятелствата около изяждането на нечий прадядо преди двеста години: Тоест престрелките, доколкото ти беше известно, се водеха почти без прекъсване. И ти разбра, че съдбата най-после ти е подхвърлила шанс.

След три седмици мавади намериха в пясъците бял човек, който бълнуваше на неизвестен за тях език. Белият човек умираше от раните си и от жажда и младите воини измъкнаха кинжалите си, за да му направят последно благодеяние. Но Майката на племето спря своите деца. Дадоха ти малко вода, намазаха раните ти с люта смола и те качиха на камила.

А след още няколко месеца лидерът на социалистическата революция, народният герой на Сребърния бряг доктор Морис Ботамунда беше злодейски убит от агентите на западните разузнавателни служби. Ти се скри там, където беше невъзможно да се скриеш. Охранителите на президента минаха с кучетата само на метър от теб, но нито хората, нито кучетата се обезпокоиха. После кратко изджавка марлинът, който несъмнено заслужаваше повече доверие от когото и да е от хората. И мозъкът на царчето от племето атси се лепна по тъмните лица на телохранителите.

За разлика от Санка ти предпочиташе да се целиш в главата.

Да се измъкнеш от мястото на покушението беше невъзможно. Ти се измъкна. На прощаване мавади ти връчиха старинно гърне, натъпкано с необработени изумруди. Ти се опита да откажеш. Това не е заплащане, каза Майката на племето. Това е подарък.

Знай, бели синко, каза тя, докато е жив поне един воин мавади, всяка година в първия ден от Месеца на бурите до подножието на Спящия великан ще идва конник.

Знай, бели синко, където и да си, че при свещеното огнище под покривите на черните шатри винаги те очакват любов и грижа…

Когато от време на време ти подаряват необработени изумруди, в живота се появяват определени перспективи. От само себе си се намират скъпи и добри клиники. И в тях лекарите не само не са любопитни, но и страдат от известни бели петна в паметта. Може да си сложиш нови зъби. Всичките тридесет и два. Може без бързане да обсъдиш с хирурга ескизите и да си скроиш от безформената пържола напълно прилична външност. Много хубави неща можеш да направиш.

Оттогава ти неведнъж гостува на мавади. Първият път се спомина правителствен чиновник, който беше намислил да прибере в джоба си лекарствата от хуманитарната помощ, предназначена за номадите. Откриха крадливеца чиновник без никакви признаци за насилствена смърт в личния му кабинет, където не беше влизал никой външен човек. Втория път умряха двама полицаи-атси, които бяха задигнали кошница фурми от един млад мавади. Някой ги причака в една задънена уличка и размаза стражите на реда по глинената стена.

Струва ли кошница фурми два човешки живота?

Да попитаме иначе. Струва ли си повече да живеят хора, които са способни заради кошница фурми да унижат човек?

Определено не си струва.

Но този път мавади не успяха да ти връчат никакъв подарък. „Работя за пари за другите — каза ти на Майката на племето. — А тук си изпълнявам дълга. Синовният си дълг.“

Тогава ти вече имаше нелоша репутация в определени кръгове, както се казва. И клиенти по целия свят. Ако ти приемеше договора, обектът можеше да си поръча китката. Но понякога ти казваше „не“ и твоят отказ се приемаше с разбиране и уважение.

Въпросът за кошницата с фурми ти всеки път решаваше сам.

Наемните убийци от твоята класа имат право на известни капризи…

Много е хубаво, когато услугите ти се заплащат не само с пари, но и с информация. Добре е, когато длъжници ти стават не само отделни граждани, но и някои държави.

Последното — от времето, когато на летище „Бен Гурион“ се приземи без голямо закъснение самолетът, с който ти летеше на почивка, а четирима мустакати мургави красавци слязоха по стълбичката, внимателно крепейки пред себе си счупените си ръце. Първоначално те бяха петима, но петия, тоест петата, ти я уби. По принцип ти нямаше нищо против арабското освободително движение. Но все пак човек трябва да има и съвест.

Изобщо ти си изясни, че на благословените Канарски острови, потънали, както е известно, в цветя и в океански лазур, се кани да пристигне някой си Антон Андреевич Меншов. Перспективен млад бизнесмен, направил състояние от търговия с компютри.

Ти беше пресметнал всичко предварително, знаеше как, къде и кога ще се случи това. „Здрасти, Санка“ — ще му кажеш ти. А той на теб… Е, това вече ще видим.

Може би първо ще поговорим.

Някога вие с него бяхте примерно еднакво добри. Сега той не беше противник за теб. И навярно веднага ще го разбере. Защото самият той е професионалист.

Санка обаче се задържа за два дни в Москва по работа и жена му долетя първа. Ти се мотаеше сред посрещачите и веднага я позна по снимките. Тя държеше в ръка листче с предварително приготвените чужди думички и се озърташе с радостно-объркан вид, явно сравнявайки с детските си впечатления от Сочи.

По-малката дъщеря, която малко неуверено стъпваше с крачетата си, бдително пазеше куфарите. По-голямата жадуваше да пробва училищния си английски и се обиждаше, че мама не я приема на сериозно.

Ти се приближи…

Точно това се нарича на руски — дяволът обърка всичко.

Ти се приближи, весело поздрави сънародничките и предложи да им помогнеш.

За два дни Лена Меншова искрено се привърза към теб. Тя предвкусваше как ще те запознае с Антон. Вие непременно трябваше да се харесате с него. Съпругът се беше паднал на Леночка като небесен дар и тя можеше да говори безкрай за него. Първият й посерко-мъж я захвърлил, когато малката Танюшка заболяла тежко. Лена се съсредоточила върху децата и вече съвсем забравила да мисли за каквото и да е лично щастие, което, както е известно, дори не съществува на света. И точно тогава в живота й влязъл на сиво БМВ принцът от приказките. В една дъждовна вечер, когато тя се промъквала през локвите към къщи с провиснали от чантите ръце (взела от химическото чистене своето палто и двете детски, за чадър не й стигали ръцете), до нея меко спряла разкошна кола. Оттам надзърнал симпатичен мъж и предложил да я откара до къщи.

Отначало тя изплашено отказала. После седнала в колата.

Красивият млад мъж я докарал до дома й и рицарски помогнал да внесе чантите. Запознал се с момичетата. Подържал на коленете си Танюшка. След месец немските лекари вече оперирали момиченцето. А след още половин година нейната мама се омъжила за втори път.

Колко жалко, съкрушаваше се ти, че твоят самолет излита точно час преди да кацне този на Санка.

Всъщност ти, разбира се, никъде не отлетя.

Ти го причака, когато той се разхождаше сам по плажа. Антон Антонович не те позна и замислено премина край теб. „Санка“ — хрипкаво каза ти зад гърба му. Той направи още две крачки, после трепна, сякаш го удари ток, и се обърна. Ти свали слънчевите си очила и го гледаше, седейки на бялата пластмасова скамейка. Ти имаше ново лице. И променени, обезцветени очи.

„Альошка! — каза бившият ти другар. — Альошка! Скунксик…“ Пристъпи към теб, сякаш се канеше да те прегърне. Спря. Извърна очи. И заплака.

Самият той бе почти същият. Дори не беше напълнял.

Ти плесна с ръка на мястото до себе си. Санка седна, изсекна се и въздъхна. „Хайде — каза той. — Аз въобще си знаех, че си жив и ще дойдеш. Вече съм им оформил документите за всичко. На тях.“ — И той кимна с глава към розовеещата от вечерното слънце фасада на хотела.

Ти можеше да направиш едно премерено движение с показалеца и щяха да намерят Антон Андреевич Меншов, скоропостижно починал от сърдечен пристъп. Той го разбираше не по-зле от теб.

„Как я караш, как са нашите? — попита ти. — Как е Дрозда?“ Санка започна да разказва. Говореше кратко, без да се опитва да печели време. „Ти самият как си?“ — попита той, след като изложи нещата, повечето от което ти знаеше и без него. Ти се усмихна: „А аз, Санка, се писах килър. Чу ли за дъщерята на Тарантино?“

Санка искаше да се възхити, после сведе глава и каза: „Няма да се опъвам. Само направи ми тая добрина… въобще… Ленка да не се досети. Става ли?“

„Един въпрос — каза ти. — Тогава нарочно ли не ме улучи?“

Той поклати глава:

„Не. Ти мръдна.“

Да, Санка беше получил отделна задача. От самия Шилов. Лично. Какво да прави…

Ти почувства как те заболя отвътре, там, където на сантиметри от сърцето беше минал някога Санкиният куршум.

„Лъжеш! — каза ти, давайки му шанс. — От такова разстояние ти прострелваше задниците на мухите!“

Той попита:

„Аз какво — да стана? Или да легна?“

Ти каза:

„Върви си, Санка.“

Той те погледна с неразбиращи очи и ти търпеливо повтори:

„Върви, Санка. Момичетата те чакат.“

Десет крачки той не се оглеждаше, чакаше кога ще се случи това. После се огледа, но теб вече те нямаше на бялата пластмасова пейка. И въобще никъде на пустия, открит от всички страни плаж.

Ти се шля по брега, докато слънцето не докосна водата. Тогава се съблече, влезе в океана и заплува. Без да бързаш, гребеше далеч от брега. Просто напред и напред. Ти беше много добър плувец, но всеки плувец рано или късно се уморява. Или, което е по-вероятно, ще се появи някоя акула, излязла на вечеря. Интересно, дали ще усетиш приближаването и?… Или ще забележиш едва когато ти отхапе половината тяло…

Ти гледаше надолу в топлата дълбина и съвсем спокойно мислеше как ще се гмурнеш и на пределна дълбочина ще вдъхнеш вода. Обръщаше се по гръб и съзерцаваше ярките тропически звезди, които бавно въртяха своя кръговрат в небето. Нещо беше умряло в теб. Навярно животът.

За кой ли път ти се опитваше да мислиш какво би се случило, ако на теб ти беше провървяло по-малко и отделната заповед беше получил не нещастният Санка, а ти самият.

Дали би могъл да я изпълниш?

А ако беше могъл, дали после би ти стигнало мъжество да живееш?

Може и да ти беше стигнало. Може би също би прибрал жена с две чужди деца.

Макар че кому ли е интересно сега, какво би било, ако…

Акулата така и не се появи. Акулите усещат страха и плуват към него, а ти не се страхуваше. Небето бе тържествено и чудно. Земята спеше в синьо сияние. А на теб така ти бе опротивяло всичко, че постепенно ти се отщя дори да се давиш.

После изсветля и по бисерния сутрешен океан при теб доплуваха делфините. Те бяха много по-добри от хората. И много по-разумни. Две гладки еластични тела мощно се съединиха под теб, избутвайки те от водата. И те повлякоха към далечния бряг. До който ти беше напълно в състояние да доплуваш и сам. Но ако не бяха те, тогава ти едва ли би обърнал назад.