Фридрих Незнански
Грешката на президента (52)

Глава девета
Мастера

1.

Князев, разбира се, не е село, но не бе кой знае колко трудна задача да се изясни има ли роднини възрастната учителка по руски език, учила едва ли не половината град, и къде именно живеят те. Дори ако разпитва не местен човек, а никому неизвестен градски брадатко, изглеждащ ту като далечен роднина, ту като представител на Института за усъвършенстване на учителите, който иска да награди Валентина Андреевна като опитен педагог.

Впоследствие много съседи, живеещи на улица „Алексей Фатиянов“, в един глас потвърдиха, че тук е ходел един такъв и търсел Лисицина. Посъветваха го да иде в училището и „Хемингуей“ се появи даже там, видимо вече плюл на всякаква конспирация.

В училище след занятията, освен леличката (едновременно пазачка и чистачка) беше останала само директорката, неомъжена жена на средна възраст, която често се заседаваше тук до късно — нямаше закъде да бърза.

Брадатият вежливо се осведоми дали тя не може да му каже как да намери Валентина Андреевна.

— Лисицина? — вдигна вежди директорката. — Навярно си е вкъщи. Днес си взе болничен. Замина си още първия час.

— Болничен? — като ехо се отзова „Хемингуей“.

— Да, представете си. Значи има нещо сериозно. Ние познаваме Валентина Андреевна като много отговорен човек, тя просто така няма да си вземе болнични. Не е като младите учителки — въздъхна директорката. — Педагог от старата школа.

— И какво й има? — На брадатия дори не му се наложи да разиграва безпокойство. Тази болест на учителката хич не му харесваше.

— Не знам, но аз разговарях с нея сутринта. Направо не приличаше на себе си. — Директорката стана и се обърна към дневниците, старателно подредени на етажерката. — Сега ще погледна разписанието й за седмицата…

Тя говореше още нещо, но когато се обърна към посетителя, него вече го нямаше.

2.

Младши сержант Прохорчук явно беше доволен от новата западна кола и я караше с известен шик. Слухът, че знаменитият следовател Турецки е при шефа, вече от половин час възбуждаше дежурната стая. Затова молбата „да му покаже нашите места“ Прохорчук възприе творчески и започна „екскурзията“ дълго преди Бента:

— Музеят на коневъдството. Пред входа стояха две бронзови кончета. В натурална големина. Гепиха ги. Цветни метали — сами разбирате, дефицит.

— Намериха ли ги?

— Къде ти! Затова пък тук се реваншираха: успяха да спасят паметника на Турски. Виждате ли — той наби спирачките, — ето там, зад дърветата. При нас е пълно със статуи — не можеш ги проследи всичките. Тук сега основаха университет на името на Белогорячкин.

— На кого? — изумено попита Турецки.

— Имало такъв учен: Белогорячкин, май цветя развъждал. Тук са живели много учени, всеки има паметник. Тимирязев. Вилямс. Докучаев. Накратко — един аспирант на този университет от Естония искал да, еее… гепи Турски. И да го върне в историческата родина. Спасиха го. Национално богатство е все пак: цветен метал. А ето тук, в манежа, е живял Наполеон, тоест не той самият, а някакъв негов маршал. Ето го и Бента, тук е живял Достоевски. Какво да ви покажа още?

„Кошмар някакъв“ — помисли Турецки и неприязнено огледа патриота екскурзовод.

— Не, няма нужда от повече, да вървим в шестнайсети участък.

Впрочем голямото езеро отляво под есенния дъжд изглеждаше мрачновато, точно в духа на Достоевски.

3.

На Турецки му провървя. За по-малко от десет минути той успя да изясни, че бившият оперативен служител на шестнайсети участък Бобрецов е жив и здрав, живее буквално на съседната улица.

— Само че вие първо му се обадете по телефона — посъветва Турецки възрастна секретарка. — Той е интересен старец, но си има някои странности. Ако не му харесате, за нищо на света няма да разговаря с вас. При него идваха и от телевизията, искаха да им разкаже как е било някога тук на Бента и разни други такива, само че нещо не му угодиха и той категорично отказа да работи с тях. Хем му бяха обещали и пари за консултацията.

— Може ли да звънна от вас? — попита Турецки.

— Моля. Сега ще ви дам номера му. — Секретарката извади един доста пораздърпан бележник. — Така, Бобрецов… Не, тук има някаква грешка — телефонът е с петица. Това е областта, а той живее съвсем наблизо. Аха, ето: 154, това е друга работа.

За всеки случай Турецки записа и двата номера. Започна от по-близкия. На другия край на линията се обади възрастен женски глас:

— Ало!

— Добър ден — започна Турецки колкото се може по-ласкаво. — Може ли да извикате Пьотър Поликарпович?

— Ама той още не се е прибрал, преди празниците няма да се пренесе.

Като пришпори съобразителността си, Турецки разбра, че „празниците“ това е „Октомврийската“, тоест 7 ноември. А колкото до пренасянето…

— Извинете, за бога, не разбрах, къде трябва да се пренесе?

— Не къде, а откъде, той живее постоянно на вилата. Простете, с кого разговарям?

— Фамилията ми е Турецки, работя в прокуратурата като старши следовател…

— Ами тогава обадете му се на вилата.

Турецки пак набра номера — този път областния.

На другия край дълго не вдигаха слушалката, после се разнесе мъжки глас, съвсем не старчески:

— Бобрецов слуша.

— Здравейте, Пьотър Поликарпович, безпокои ви старши следователят от Московската градска прокуратура Турецки — отсече Саша. — Трябва ни вашата помощ.

— С какво мога да ви помогна? — разнесе се в отговор насмешлив глас. — Аз отдавна съм в пенсия.

— Интересуват ни отдавнашни работи — отговори Турецки, напипвайки, както му се струваше, верния тон. — Помните ли фестивала през петдесет и седма година?

— Какво значи дали помня? — попита го Бобрецов. — Ако смятате, че съм изпаднал в маразъм, тогава няма какво да се обръщате към мен.

— Не, простете, това не беше въпрос, а констатация — измъкна се Турецки. — Вие добре помните това лято, а нашите въпроси засягат точно този период.

— Лятото на петдесет и седма — замислено, даже замечтано произнесе пенсионерът, а после рязко каза: — Идвайте. Станция Жаворонки, „Кооперативна“ 6. По Белоруското шосе.

— Е, какво? — вдигна очи към Турецки секретарката.

— Каза „идвайте“.

— Значи ще говори с вас. Ама че опърничав старец! Аз също прекрасно го помня, на младини живеех там, на Бента.

Турецки едва я доизслуша и побърза към чакащия го пенсиониран оперативник.

4.

Известно е, че Москва не е Ню Йорк, където полицията е оборудвана по последна дума на техниката. В руската столица се бяха появили милиционерски мерцедеси, но те катастрофално не стигаха и се случваше ченгетата да отиват да задържат опасен престъпник с трамвая.

Но Владимирска област дори не е Москва. Тук и мерцедесите се броят на пръсти — и всичките са в областното управление, а местните участъци се задоволяват, както и преди със старички москвичи и волги, много от които отдавна са си изпели песента.

Затова е много трудно да се спрат появилите се в областта бандити.

Засега князевската милиция извести Владимир. Докато оттам предадат съобщението на всички контролни постове на милицията и КАТ, мина известно време. Макар и не толкова много, но достатъчно, за да оставят убийците забележима следа след себе си.

Всъщност съобщаваха се два различни факта, които самите милиционери не свързваха. Главният — издирване на тъмносин москвич с номер И56-29ВЛ, в който се намираха хората, заподозрени за убийството на Афонин. Вторият, който разглеждаха като второстепенна задача — издирването на подозрително лице с документи на името на Дмитрий Николаевич Белов, за което молеше Москва. След като разбраха, че отличителният му белег е брадата, владимирските ченгета само разпериха ръце — намерили кого да търсят. Обръснал си е брадата и върви го търси. Изобщо търсеха „Хемингуей“ между другото. Но затова пък неизвестните, убили за нищо свой, князевски човек, предизвикваха праведния им гняв.

Обаче още по тъмно, преди съпрузите Тихомирови да открият трупа на Афонин, и много преди всички постове на милицията и искат да получат данните за тъмносиния москвич, той влетя с максимална скорост в още спящото село Мстера.

По-голямата сестра на Валентина Андреевна, Наталия Андреевна, както и много жители на селото, работеше като майстор в местния художествен комбинат. Тя още спеше, когато на вратата настойчиво почукаха.

Сънената Наталия Андреевна не разбра веднага какво става и сръга мъжа си, който спеше доста по-непробудно и нищо не чуваше.

— Толя — тревожно прошепна тя, — събуди се. Чуваш ли — чукат.

— Какво има… — измърмори мъжът й, като отвори очи.

— Чуй, чука се. Иди да видиш какво искат…

Анатолий Иванович неохотно се надигна от кревата и като прекоси студения коридор, се приближи до външната врата, залостена с резе.

— Идвам, идвам! Кой е пък сега? — сърдито мърмореше той и когато се приближи към вратата пак попита: — Кой е?

— Идваме при Наталия Андреевна — отвърна непознат мъжки глас. — Трябва ни Валентина.

— Че за какво? — недоволно попита Анатолий Иванович.

— Отваряй, отваряй — отговориха отвън.

Този тон така не се хареса на Анатолий Иванович, че той с две думи каза на неканените гости какво си мисли за тях и се обърна, за да си легне пак. Но не беше направил и две крачки, когато вратата отзад изтрещя — резето изхвърча с треските. В коридора с грохот изпопадаха кофите и старецът изведнъж усети, че отзад го стиснаха нечии силни ръце.

Той захриптя, опитвайки се да се измъкне, но хватката беше желязна.

Двама други го заобиколиха и влязоха в къщата, като тропаха безцеремонно с тежките си обувки.

— Какво е това? — строго каза Наталия Андреевна, докато навличаше бързо халата си. — Хулигани!

— Трябва ни сестра ви — без да обръща внимание на думите й, процеди един от нахълталите.

— Валентина? — шепнешком повтори жената, едновременно учудено и изплашено.

Младежът кимна.

— Ами че тя навярно си е вкъщи. Тук я няма и отдавна не ни е навестя…

Наталия Андреевна не довърши, защото единият от биячите грубо я хвана за ръката и я изви зад гърба й. Жената застена от болка.

— Бързо казвай къде е сестра ти, че ще стане по-лошо — спокойно каза този, който видимо беше шефът.

— Не знам — едва не плачеше жената.

Другият изви още по-нагоре ръката й — болката стана нетърпима.

— Да започнем със стопанина, давай го!

Вкараха вътре стареца. Зрелището беше доста жалко. Дебеловрат, здрав катил го държеше за врата. Изплашеният старец беше само по долно бельо и пристъпваше с боси крака в мръсната локва, която постепенно се топеше от обувките на неговия „опекун“.

— Е, старче, и ти ли нищо не знаеш? — попита главният. Онзи, който държеше стареца, неочаквано го удари със свободната си ръка под ребрата отдясно, като продължаваше да се хили простовато и глупаво.

Старецът само охна, а жена му зави:

— Майчице мила! Какво правите, изверги такива! Не знаем нищо! Няма я тук Валентина, от лятото не е идвала!

Главният, на когото видимо му омръзнаха нейните вайкания, блъсна възрастната жена в гърдите и тя падна, като събори етажерката. Мъжът й се дръпна, за да й помогне — горилата го пусна и той бързо се наведе над жена си, но в този миг получи отзад такъв удар по ребрата, че сам се просна до съпругата си.

— Кеша, наглеждай дъртаците — заповяда главният на „добродушния“, — а ние ще се огледаме.

Двамата излязоха, подрънчаха в коридора с кофите, после гласовете им се чуха от улицата, а в стъклото на прозореца се отразиха отблясъци от джобно фенерче.

Заръмжа Полкан, голямото сиво дворно куче, което нощем пускаха от веригата. Някой от бандитите мръсно изпсува, чу се удар, после кучето жално заскимтя и замлъкна.

След като не намериха нищо нито в банята, нито в хамбара, бандитите се върнаха със злобни псувни и поискаха от Анатолий Иванович да им обясни как най-пряко да отидат до Удоли. Това село беше номер две в списъка им. Старецът, охкайки и без да се надига на крака, обясни:

— Е, за да ви е по-напряко, не трябва да излизате на шосето. Щом стигнете до камбанарията — надясно. Като излезете от Мстера, ще видите кръстопът, вземете пак надясно и все надясно. Ще минете Чулково, после веднага Глинишчи, а като излезете от него, завийте наляво и там вече е Удоли. Пътят, разбира се, не го бива, но е поне с десет километра по-кратък, отколкото по шосето.

В този момент от заемащата половината стая руска печка се чу някакъв шум.

— Аха! — победоносно възкликна главният, хвърли се към печката и дръпна завеската.

Право пред лицето му се оказа големият, страшно съскащ котарак Тришка: извил гръбнак. Козината му стърчеше, опашката бясно биеше от едната на другата страна, очите му горяха.

Бандитът се стресна и малко объркан отстъпи половин крачка назад. Котаракът, напротив, вдигна лапата си с разперени нокти, съскането му премина в истински рев, след което смело се хвърли срещу нахалника. Той не успя дори да разбере какво става, когато рязката болка го принуди да стисне с две ръце лицето си. Котаракът, без да губи собственото си достойнство, бавно заситни към вратата и изчезна. Бандитът дръпна ръцете си: от лявата му скула до брадичката минаваха три кървящи ивици, три други по-плитки се точеха от дясното ухо надолу по шията.

— Да вървим! — рязко изкомандва старшият, пак изпсува и си изкара злобата на все още лежащия насред стаята старец, като го ритна отново и избяга от стаята, трясвайки вратата. Другите двама мълчаливо го последваха.

— Толенка, ти какво… — прошепна Наталия Андреевна, когато трите чифта тежки обувки изтрополиха по стълбичките и се разнесе шумът на двигателя. — Нали те няма да открият Удоли, ще се върнат тук и ще ни убият.

— Нищо, бабо, нека се полутат малко, току-виж заседнали в блатото. А ние ще се скрием у съседите. Ставай! Ама нашият Трифон славно го подреди! — развесели се малко старецът.

Като се подкрепяха един друг, мъжът и жената, едва влачейки крака, минаха през градината към съседката. Там Анатолий Иванович остави плачещата си жена и тръгна да буди пощальонката, за да отвори пощата. Трябваше спешно да се обади в милицията.

Предвидливостта на Анатолий Иванович се оказа напразна — биячите, макар и да не намериха Удоли, и да кълняха стареца с люти псувни, не се върнаха — вече разсъмваше и всяка минута им беше скъпа.