Фридрих Незнански
Грешката на президента (44)

Глава първа
„В нашето пристанище доплаваха кораби“

1.

Когато Турецки се събуди в неделя сутринта, дъщеря му още сладко похъркваше в креватчето си. Ирина също спеше. Предната вечер, след като сложиха детето да спи, те дълго седяха в кухнята, разговаряха, смееха се. Турецки разиграваше сценки за персонала в болницата, където лежа, после описа схватката, смалявайки броя на противниците до един. Той се опитваше да придаде шеговит характер на разказа, но Ирина така пребледняваше и се вълнуваше, че Саша реши да не я травматизира повече и в края на краищата сведе работата до просто сблъскване.

Рамото, което слава богу, не подведе Турецки по време на битката, сега съвсем взе да капризничи. Ирина прегледа раната, превърза я и взе дума от мъжа си, че утре целия ден ще прекара вкъщи.

— Внимавай, накрая ще вземат да ти ампутират ръката, какво ще правиш тогава? — опитваше се тя да го сплаши, макар да разбираше, че е почти безполезно.

Те решиха, че ще прекарат спокойно неделята вкъщи, Саша ще прочете нещо на дъщеря си, ще поиграе с нея, после ще обядват заедно. Такива тихи почивни дни отдавна не бяха им се случвали.

Заседяха се до среднощ. Момиченцето въобще не искаше да си ляга и в края на краищата заспа на креслото.

Сутринта първа се събуди дъщеричката, прехвърли се на родителското легло и разбута баща си. Саша я помоли да полежи тихо и да не буди мама.

— А аз ще ида да приготвя закуската.

Той влезе в кухнята. Утрото, за разлика от вчерашното, беше слънчево и ясно. В унисон с времето беше и настроението му. В кухнята бе светло и уютно, светло и радостно беше в душата на Турецки. Тягостните проблеми останаха някъде там, във външния свят. Дори раната почти не го болеше, макар че се налагаше да работи главно със здравата дясна ръка. Докато „неговите жени“ станат, Турецки сложи на печката чайника и като си подсвиркваше нещо весело, измъкна от хладилника кашкавал за печени филийки.

По стар ергенски навик, докато шеташе из кухнята, той обичаше да слуша радиото, затова и сега почти машинално врътна копчето на античната радиоточка, висяща на стената още от времето, когато получи тази квартирка на „Фрунзенска набережна“.

— В нашето „Пристанище“ днес постоянни участници са Юрий Чернов и Григорий Гладков, техния грубоват мъжки хумор облагородява обаятелната и симпатична Ирина Муравьова — разнесе се от радиото познатият глас на Едуард Успенски.

Турецки се усмихна — хвана го точно навреме. Започваше любимото му предаване „В нашето пристанище доплаваха кораби“. Той влезе в стаята, за да повика Ирка, но видя, че тя още спи, задрямала беше и дъщеричката, навряла личице в маминото рамо. Саша внимателно притвори вратата и на пръсти се върна в кухнята.

— А ето и едно писмо от Калужка област, от град Сухиничи — говореше в това време Едуард Успенски. — Иван Петрович Бакланов, който живее там, ни праща много интересен вариант на песента „Момичето от Нагасаки“. Ние вече неведнъж сме я изпълнявали, но тук има още един цял куплет.

— Колко интересно, Едуард Николаевич.

— Сега ще я изпеем. Но ето какво още ни пише Иван Петрович: „Драги водещи. Много ви моля да изпеете тази песен така добре, както я пееше моят брат Николай.“ Скъпи Иван Петрович! За съжаление ние не сме чували как пее вашият брат, но ще се опитаме да я изпълним колкото се може по-добре.

— Аз съм готова, Едуард Николаевич.

Турецки не можа да сдържи усмивката си, когато Едуард Успенски подкара:

И толкова малка е нейната гръд,

а устните й като ален мак са.

Отплава капитанът на далечен път,

остана тук момичето от Нагасаки.

Тази песен го накара да си спомни блока на „Трета Мешчанска“, момчешката банда от двора, играта на челик, разбитите от футболната топка стъкла на първите етажи. Той дори започна да си тананика под носа песента, пригласяйки на Успенски.

— А ето още едно писмо, този път от град Князев, Владимирска област. Пише ни учителка по руски език и литература. Да-да, Ирина Владимировна, не се учудвайте. Между впрочем много трогателно писмо. Просто не мога да се удържа да не го прочета цялото.

— Прочетете го, Едуард Николаевич.

— „Скъпи, Едуард Николаевич.“ Е, от себе си ще добавя — и Ирина Владимировна. „Аз много обичам вашето предаване. Винаги ще си спомням лятото, което прекарах в Москва. Това беше в годината на Световния фестивал на младежта и студентите. Гостувах при своя роднина и се запознахме с две момчета. Наричаха ги много необичайно — Скронц и Пъпа. Тогава още не беше минала модата на разните смешни прякори. Аз тогава бях притеснителна (такава си останах цял живот) и не можах да призная на Костя (същият Скронц), че съм се влюбила в него. Той, разбира се, така и не се досети. А аз го сънувах после много години. Но нали не знаех нито адреса му, нито фамилията, и всичко, което ми остана, е една стара фотография, на която сме снимани всички ние.

Изпращам ви думите на тази песен, която пеехме някога заедно (помня за съжаление само два куплета).

На улицата кал и дъжд по булеварда.

Душата с остри шипове боде.

А там едно момиче в рокля бяла

пантофки бели из калта плете.

И ето ви сега лежите заболяла.

 

Пантофките летни тъгуват до вас.

Бели обувчици, рокличка бяла.

И лицето бяло — като елмаз.

Вие сигурно няма да ми повярвате, но аз никога не успях да забравя Костя. Той беше толкова благороден, умен, добър, приличаше на рицар или мускетар.

Неотдавна пак ми попадна пред очите тази снимка и отново си спомних всичко. Костя, с прякор Скронц, или неговите приятели, ако ме чувате, отзовете се. Валентина Андреевна Лисицина, град Князев.“

Успенски говореше още нещо, после зазвуча песента. Турецки продължаваше да чува с края на ухото си нещо жалостиво за новите обувчици, които богатият търговец купил на бедното момиче. Но прекрасното му настроение се изпари мигновено и в главата му пулсираше само: „Скронц и Пъпа“, „Скронц и Пъпа“ и още: „Стара снимка, а на нея — всички ние. Валентина Андреевна Лисицина, град Князев.“

Филийките започнаха да прегарят, но Саша се сепна не от миризмата. От коридора се разнесе някакво настойчиво писукане. „Пейджърът!“ — съобрази Турецки и като изтриваше в движение ръцете си, се хвърли към якето си, в джоба на което, както и преди си лежеше електронното чудо. На екрана се появи зловещо съобщение: „Пъпа вика Скронц.“

„Нима и те са го чули?“ — помисли Турецки.

За миг той превъртя в главата си цялата картина: „Има снимка, където са запечатани Скронц и Пъпа преди почти четиридесет години, отдавна естествено, но все пак много важна следа. Второ: престъпниците също са чули съобщението по радиото и то също им се е сторило важно. Трето: животът на учителката по руски език от Князев е в опасност.“

Какво да прави?

— Предаването водеха както винаги нашият постоянен редактор Елеонора Филина… — продължаваше да се носи от радиоточката.

— И писателят Едуард Успенски — като ехо подхвана женски глас.

Турецки скочи към телефона и започна да набира номера на радиото. Там дълго не вдигаха слушалката — неделя, дявол да я вземе! Накрая женски глас не много любезно, но все пак без озлобление обясни, че предаването „В нашето пристанище доплаваха кораби“ върви на запис и никакъв Едуард Успенски няма сега в студиото. Когато Турецки помоли за домашния телефон, му обясниха значително по-нелюбезно, че това не влиза в компетенцията на радиото.

По-нататък започна истинска лента на успеха. Турецки успя да набере закритата адресна служба на милицията, там имаше дежурен и в почивните дни, който съобщи на Турецки интересуващия го телефон. После се оказа, че Едуард Николаевич си е вкъщи и писмото му е подръка. Така Турецки успя да изясни, че учителката по руски език Валентина Андреевна Лисицина живее на улица „Алексей Фатиянов“ 15.

— Разбирате ли — каза Турецки, — това е много важна информация. Преди известно време попаднахме по следите на престъпници с такива прякори, но никой никога не ги е виждал. Доста вероятно е те да се обадят и също да се заинтересуват от старата снимка. Много ви моля, не давайте повече на никого този адрес.

В отговор се разнесе добре известният от радиопредаванията насмешлив глас на Едуард Успенски:

— Но нали вие не можете да ми докажете по телефона, че сте действително знаменитият Саша Турецки от прокуратурата! Налага се да ви повярвам на дума. Ами ако случайно вие сте този същият Скронц или Пъпа и не искате адресът да попадне в ръцете на милицията?

— Разбира се, всичко е възможно — отговори Турецки, на когото сега съвсем не му бе до шеги. — Дори да ме видехте лично и да ви бях представил служебната си карта, това също не би могло да даде пълна гаранция, че аз съм Турецки, а не Скронц. Картата може да е подправена. Така че както искате.

— В гласа ви има нещо, което внушава доверие — изсумтя Успенски, — макар че точно професионалният мошеник трябва да предразполага и да изглежда абсолютно честен, но това го казвам между другото. Ще мълча като риба дори при мен да нахълтат Скронц и Пъпа.

— Благодаря ви, Едуард Николаевич — от сърце каза Турецки.

След това той се обади на гарата и разбра, че до Князев се стига с влака за Нижни Новгород и напълно може да успее за експреса „Буревестник“, който пристига там късно вечерта. Това означаваше, че рано сутринта може да се срещне с учителката.

Той влезе в стаята и започна колкото се може по-тихо да си стяга багажа — чиста риза, чорапи, кърпа, четка за зъби.

— Ти къде, Саша? — учудено попита Ирина.

— Ирочка, мила — отвърна Турецки, — налага се спешно да пътувам.

— Но как така… Нали си ранен… Вчера не ти казах, но изглеждаш толкова изтормозен и уморен… Ти се убиваш, Саша… Нали се договорихме — прошепна жена му и миглите й ситно-ситно затрепкаха, а по бузата й се плъзна една сълза.

Това беше ужасно. Турецки чувстваше, че се държи по отношение на семейството си като последен негодник, но той помнеше, че в неизвестния му Князев е заплашена от смъртна опасност старата учителка, която знае кои са Скронц и Пъпа. И това за него беше по-важно, отколкото собственото му здраве, отколкото тихата неделя заедно със семейството, отколкото дори настроението на Ирина.

— Ира. — Той погледна часовника си. Имаше още време. — Представи си, че в един друг град има възрастна жена, която е обявила по радиото, че издирва момъка, когото е обичала някога. Тя има снимката му. А този момък е станал престъпник, когото ние търсим и никак не можем да пипнем.

— И затова трябва да се хвърлиш презглава към нея — продължи Ирина, — ранен, в неделя, захвърлил всичко, забравил за семейството си. — Тя още се сдържаше, но Саша виждаше, че ей сега ще се разплаче. Това се случваше, макар и много рядко. — А ние не влизаме в сметката. Непременно трябва да го хванете днес, а не утре.

— Аз мога и да остана. — Турецки започна да съблича сакото си. — Добре, хайде включи телевизора, ще гледаме „Раираният рейс“ или каквото там искате… Аз ще си лежа, ще се оправям, трябва ми режим на легло, ти как мислиш? Но ако убият учителката, ще си виновна само ти. Съгласна ли си?

— Защо си сигурен, че ще я убият? — шепнешком попита Ирина.

— Да не мислиш, че само аз в Москва съм слушал сутринта радио? — попита Турецки. — Е какво, съгласна ли си?

— Заминавай — кимна с глава Ирина, — ние с малката ще поседим сами.

— Не тъгувай! Вече съм си поръчал билет, ще се стегна за пет минути, така че имаме още четири часа на разположение за семеен живот.

Впрочем тих домашен празник не се получи.