Фридрих Незнански
Грешката на президента (60)

Глава седемнадесета
Фондацията за демократизация на икономиката

1.

— Александра Ивановна, викала си ме. — На вратата се появи Шведов.

Той доволно се усмихваше и изведнъж й се стори толкова противен, дори лигав, на началничката на МУР, че й струваше големи усилия да се сдържи и да не му изтресе всичко, което мислеше за него. Александра Ивановна Романова беше прям човек и всякакви игри, преструвки, интриги й бяха противни. Но сега нямаше друг изход.

— Сядай, Анатолий Фьодорович — промърмори тя, като се стараеше да не гледа Шведов.

— Шура, случило ли се е нещо? — загрижено се заинтересува той.

— Да — махна с ръка Романова, — пак някаква глупост. Но да го оставим настрани. Извиках те по съвсем друг повод. Обадиха се от Питер. При тях се е развихрил някакъв наемник. Казват, че някои следи водят към Москва. Въобще задачата е за теб — спешно отпътуваш за там и изясняваш кой и какво. Още днес.

— Но, Александра Ивановна — обърка се Шведов, — някак не съм готов…

— Милиционерът трябва да бъде готов всяка минута! — от сърце кресна Романова. — Ако ще се занимаваме с работата, когато ни е удобно или когато имаме време, знаеш какво ще стане тогава… Това е заповед. Разбра ли?

— Разбрах — сви рамене Шведов.

— Ще държиш постоянно връзка с мен — добави Романова и внезапно, някак по вдъхновение добави: — Има версия, че питерският наемник е свързан с убийството на Дегтяр.

— Убили ли са го? — престори се на учуден Шведов.

— Да — мрачно процеди през зъби Романова. — Организирали са засада при конспиративната квартира, където го водели, и го разстреляли с автомат. Там дежурели и наши, но го проспали. Винаги става така…

— А беше такъв свидетел… — поклати глава Шведов.

Присъствието му стана непоносимо за Романова. За да завърши колкото се може по-бързо, тя каза:

— Въобще така, Анатолий Фьодорович. Свободен си. Отиваш вкъщи, стягаш си багажа и пердашиш към летището. Полетът е четиридесет минути, така че привечер ще бъдеш в Питер. През цялото време ме дръж в течение на нещата. Разбра ли?

— Разбрах — кимна Шведов. — Макар че Ленинград през късната есен не е най-приятното място.

— А ти къде би искал? — мрачно се поинтересува Романова. — В Сочи сладкият сезон също свърши. Върви!

Когато Шведов излизаше, тя не се сдържа и попита:

— Слушай, когато си бил в училище, не си ли мечтал случайно да станеш артист?

— Не… — учуди се Шведов. — А защо питаш?

— Просто така — махна с ръка Романова.

Щом вратата след Шведов се затвори, Александра Ивановна вдигна слушалката и се свърза с Питер — там трябваше да са готови за посрещането на московския гост.

„Фондацията за съдействие на демократизацията в икономиката“ беше солидна организация, заемаща красива сграда в стил модерн на улица „Воровски“, недалеч от Дома на литераторите. Преди тази сграда принадлежеше на някакво посолство, но преди около година то получи друга, по-просторна, макар и не толкова красива, а тази бе заета от фондацията. Зад витата чугунена ограда се виждаха красиви коли, с руската реч се смесваше и чуждестранна. Вътре всичко бе оборудвано по последна дума на техниката — компютри, факсове, модеми, радиотелефони. Мнозина знаеха, че фондацията се намира под крилото на правителството, и не само на висши чиновници от министерствата, но и на самия руски президент. Това стана особено очевидно след посещението на президента във фондацията.

Влиянието на тази организация върху руската икономика отбелязваха и чуждестранните наблюдатели. Така „Файненшъл Таймс“ в голяма статия, посветена на развитието на пазарните отношения в Русия и другите републики от бившия СССР, специално посочваше важната роля, която играе тази фондация в развитието на здравите икономически връзки.

На всички беше известно, че като акумулира немалки средства, фондацията поддържа прогресивни икономически проекти, а също дейността на отделни учени и цели политически движения. Наистина някои икономисти, такива като Ясински и Тимуров, се изказваха неласкаво за фондацията, наричайки я „псевдодемократическа“, но тези изказвания потъваха в общия фон от дитирамби, към които наскоро се присъедини и президентът.

Освен сградата на улица „Воровски“ фондацията разполагаше и с още някои недвижими имоти — складови помещения, няколко луксозни апартамента за служителите, неголям, но много уютен хотел със сауна, бар, и казваха — дори казино. Имаше и извънградски резиденции в Московска област, и неголям вилен парцел на Черно море, в Дагомис.

Но не това бе най-интересното. Покрай всички тия къщи и парцели „Фондацията за демократизация на икономиката“ владееше доста обширна територия в чертите на Москва — в района на така наречения Сребърен бор, където още от предвоенно време се разполагаха близките вили на различната номенклатура. Официално тази територия се наричаше „Лечебно-оздравителен комплекс“, обаче да се разбере какво точно става там, не се оказа по силите не само на частната детективска агенция на Грязнов, но и на МУР и на самата Главна прокуратура. Като че ли тук се намираше неголяма, но добре охранявана държава в държавата. Територията се пазеше от собствени командоси, обучени не по-зле от момчетата от знаменитата „Алфа“, които може би бяха въоръжени и по-добре.

2.

„Тук“ — помисли Турецки.

Защо реши, че руският президент е скрит именно тук, Турецки така и никога не можа да обясни. Но веднага след като Слава Грязнов разгърна пред него картата, на която с тлъсти червени точки бяха отбелязани владенията на фондацията, той усети интуитивно, че тайникът се намира тук и никъде другаде.

— Време е да действаме, Саша — каза Грязнов. — Трябва да съберем всички сили. Свържи се с Дроздов.

Лесно е да се каже — свържи се. Турецки от известно време престана да се доверява стопроцентово на телефонната мрежа. Защото едно е да воюваш дори с КГБ, могъща, всесилна, вездесъща сила, но все пак отделна организация, макар и да е пуснала пипалата си във всички слоеве и структури на обществото. Сега той и шепата негови другари се канеха да излязат лице в лице срещу хората, които фактически бяха узурпирали властта в страната, като извършиха тих и от никого незабелязан държавен преврат.

И чичото Григорий Иванович ги устройваше далеч повече от Яблоков.

Но Турецки разбираше, че те не могат да държат чичото на Грязнов постоянно в ролята на президента — нали имаше хора, които добре познават истинския държавен глава, да вземем само собствената му жена, децата, внуците, тези, които са работили преди с него. Измамата рано или късно щеше да се разкрие. Значи най-вероятно те обработват истинския президент, за да стане толкова послушен в ръцете им, колкото е сега Грязнов-старши.

Щом тези хора са успели да отвлекат истинския президент, то къде е гаранцията, че не подслушват всички интересуващи ги телефони, че не следят движението на неугодните им лица? За другите не се знае, но от известно време насам следователят Турецки явно ги дразнеше. Неслучайно оня човек идва при него…

И все пак Турецки не разбираше напълно тактиката им. Те се въздържаха да нанесат сериозен контраудар. Защо? Най-вероятно именно защото не знаят колко далеч са стигнали той и неговите другари в догадките си. Нито Шилов, нито Корсунски, нито Сотников биха могли да знаят за феноменалната памет на гардеробиерката Галя и за това, че пак ще изплува историята на изчезналия агент от ЩАЗИ. Разбира се, те вероятно се досещаха, че снимката е попаднала в ръцете на милицията, иначе би било невъзможно да се обясни изчезването на учителката по руски език от Князев. Но кой можеше да знае, че Турецки ще открие бившето ченге „Сельодкин“, а Тимофеев-Пръдлето ще разпознае в солидния „прогресивен“ бизнесмен Аркадий Сотников някогашния Льоха-Алай? Явно, те продължаваха да смятат старши следователя от Московската градска прокуратура само за дребна риба, способна да разкрие най-много Дегтяр. Къде ти ще се добере той до фондацията и нейния изпълнителен директор!

Вадим Дроздов излезе от служебната кола и се вмъкна във входа. По стар навик бързо се огледа, а преди да тръгне по тъмното стълбище, за миг се ослуша. Отгоре се разнесе някакво слабо шумолене. Дроздов разбра, че между втория и третия етаж някой стои, като се опитва да не привлича вниманието. Без да намалява ход, той бръкна с дясната си ръка в джоба. В последните дни вече беше готов за всякакви случайности.

Каква беше изненадата му, когато, след като мина една площадка, той се сблъска със слабичко момиче. Като го видя, то трепна и едва чуто прошепна:

— Вадим Евгениевич?

Дроздов кимна, като гледаше учудено непознатата.

— Праща ме Турецки — още по-тихо каза момичето. — Той помоли да ви предам: днес в шест часа на същото място.

Момичето още един път погледна Вадим — въпросително или очакващо, после се обърна и започна бързо да слиза по стълбището.

Вадим отдавна беше свикнал да не се учудва на нищо. По време на краткия им разговор, ако това може да се нарече разговор, той практически не спря. И ако някой страничен човек беше видял тази сцена, той не би й придал никакво значение, дори не би я забелязал — мъж и момиче случайно се сблъскаха на стълбището и се разминаха.

Лидочка Меркулова излезе с нормална крачка от входа, пресече, без да бърза двора, и едва когато се озова на улицата, си позволи да се забърза. И чак като мина два квартала, си позволи да се затича. Тя би побягнала още от самото начало, но баща й и чичо Саша Турецки я накараха да даде честна дума, че ще върви, без да бърза — така, сякаш никого не е видяла и на никого нищо не е предала.