Олен Стейнхауър
Туристът (54)

5.

Тина не можеше да се съвземе от жегата. Дори тук, в откритото кафене до Канал Гранде, близо до грозноватия каменен мост Риалто, бе непоносимо.

Венеция, потънала във вода, би трябвало да се охлади малко, но водата само засилваше влагата, както правеше реката в Остин. Но в Остин тя не носеше осеммесечна печка в издутия си корем, който съсипваше кръста й.

Ако не бяха тълпите, може би щеше да е по-добре. Струваше й се, че всички потни туристи по света са се изсипали в Италия по едно и също време. Те правеха почти невъзможно придвижването на бременна жена из тесните улички и я караха да се блъска в африканските търговци, които продаваха ментета на „Луи Вюитон“.

Тина отпи от портокаловия сок и положи усилие да разгледа и да се възхити на минаващата моторница, претъпкана с туристи с фотоапарати. После се върна към книгата, която бе отворила на масата — „Какво да очакваш, когато очакваш“. Беше стигнала до страница в дванадесета глава, която обясняваше как да се справиш със стреса на бременността. Страхотно.

Престани, Тина.

Беше прекалено неблагодарна. Какво щяха да си помислят Маргарет, Джаки и Тревър? Те бяха събрали мизерните си спестявания, за да й подарят тази последна петдневна ваканция във Венеция преди раждането на бебето и края на светския й живот. „И за да ти напомним, че оня кретен не е единственият мъж в света“ — бе добавил Тревър.

Не, неверният Патрик определено не бе единственият мъж на света, но и тези, които виждаше, не я окуражаваха. Италианци с лениви погледи подсвиркваха и подхвърляха покани на всяка жена, която минаваше покрай тях. Не и на нея обаче. Бременните жени им напомняха прекалено много за собствените им благословени майки, жени, които не бяха шамаросвали синовете си достатъчно.

Коремът й не само я предпазваше от мъжете, но и ги караше да се държат кавалерски с нея. Отваряха й вратите, усмихваха й се, а няколко пъти възрастни мъже й посочиха интересни фасади и й изнесоха лекции по история, които тя не можеше да разбере. Започваше да си мисли, че нещата ще се оправят. Поне до снощи. До пристигането на имейла.

Оказа се, че Патрик е в Париж с Пола. Всичките тези „П“ я объркваха. Кретенът искаше да знае дали Тина би могла да мине през града, за да се запознае с Пола.

Тина бе прекосила океана, за да се отърве от проблемите си, а сега…

— Извинете.

До масата й стоеше американец на около петдесет години с плешиво теме и й се усмихваше. Той посочи празния стол и попита:

— Може ли?

Когато келнерът дойде, американецът си поръча водка с тоник и се загледа в минаващата моторница. Вероятно отегчен от водата, той впери очи в лицето й и накрая попита:

— Мога ли да ви черпя едно питие?

— Не, благодаря — отговори Тина, като му се усмихна любезно и свали слънчевите си очила.

— Съжалявам — заекна той. — Просто съм тук сам, а изглежда и с вас е така. Мога ли да ви почерпя едно питие?

Може пък и да беше прав.

— Защо не? Благодаря… — отвърна тя, като повдигна вежди.

— Франк.

— Благодаря, Франк. Аз съм Тина.

Тя протегна ръка и се ръкуваха официално.

— Шампанско?

— Не сте забелязали — разбра Тина, после бутна стола си назад и докосна огромния си корем. — Вече съм в осмия месец.

Франк ахна.

— Никога ли не сте виждали бременна? — усмихна се тя.

— Не, просто… — той почеса плешивото си теме. — Това обяснява лъчезарността ви.

А стига бе, искаше да каже тя, но се сдържа. Можеше поне да се държи учтиво.

Когато келнерът пристигна с водката му, Франк й поръча поредния портокалов сок, а тя му обясни, че дори обикновеният портокалов сок е възмутително скъп тук.

— И вижте колко ви сипват — каза тя, като посочи миниатюрната си чаша. — Възмутително.

Зачуди се дали отново се проявяваше като прекалено черногледа, но Франк се съгласи с нея и се оплака от ментетата, които продаваха по улиците. Накрая и двамата замърмориха с удоволствие за абсурдите на туризма.

В отговор на въпросите му, Тина обясни, че работи като библиотекарка в МИТ в Бостън и подметна няколко хапливи забележки, които му показаха, че бащата на бебето й я бе напуснал по особено гаден начин.

— Е, вече сте наясно с целия ми живот — каза тя. — Да не сте репортер?

— Не, недвижими имоти. Работя във Виена, но се занимавам с имоти из цяла Европа. Всъщност, сега приключвам сделка за едно палацо недалеч оттук.

— Наистина ли?

— Продадох го на руски богаташ. Направо няма да повярваш колко пари има този тип.

— Вероятно не.

— Документите трябва да бъдат подписани през следващите четиридесет и осем часа, но междувременно съм напълно свободен — каза Франк и обмисли грижливо следващите си думи. — Мога ли да те заведа на театър?

Тина сложи слънчевите си очила отново. Припомни си съвета на Маргарет преди пет месеца, когато Патрик я заряза: „Патрик е хлапе, Тина. Имаш нужда от по-възрастен мъж. От отговорен човек“. Тина не обмисляше сериозно нищо такова, но в мъдростите на Маргарет винаги имаше определена логика.

Франк се оказа приятна изненада. Остави я сама до пет часа, когато се появи в елегантен костюм с два билета за „Театро Малибран“ и оранжева лилия, която ухаеше силно.

Тина не знаеше много за операта и никога не се бе смятала за почитателка. Франк, макар да се престори на невеж, се оказа нещо като експерт. Беше успял да се снабди по някакъв начин с места в ложите и имаха чудесна гледка към принца, краля — спатия и Труфалдино в „Любовта към трите портокала“. Франк често се навеждаше към нея, за да й прошепне част от историята, която можеше да е пропуснала — изпълнението беше на френски — но сюжетът нямаше голямо значение. Беше странна опера за прокълнат принц, принуден да търси три портокала, във всеки от които спеше принцеса. Публиката се смееше по-често от Тина, но и тя се наслаждаваше на шегите, които разбираше.

След представлението Франк я заведе на вечеря в изискан ресторант и й разказа за живота си в Европа. Тя намери описанието му на имигрантския живот изключително интересно. После той настоя да закусят заедно, което тя прие погрешно за нагъл намек. Но той просто я изпрати до хотела, целуна я по бузите по европейски маниер и й пожела лека нощ. Истински джентълмен, за разлика от нахалните италианци на всеки ъгъл.

Във вторник Тина се събуди рано и започна да събира багажа си за полета си към къщи на следващия ден. Жалко, че тъкмо сега, когато се бе съвзела от умората от пътуването и се бе запознала с интересен и културен мъж, вече бе време да си тръгва. Помисли си, че последният ден щеше да мине чудесно, ако направеха пътешествие с лодка до Мурано, за да видят изработката на прочутите стъклени изделия:

Заговори за това на Франк, когато стигнаха до огромния, пренаселен с гълъби площад „Сан Марко“.

— Този път аз черпя — каза тя. — Корабчето тръгва след час.

— Ужасно ми се иска — отвърна Франк, като я поведе към открито кафене. — Но не мога заради проклетата работа. Руснакът може да ми се обади всеки момент и, ако не съм на разположение, сделката ще пропадне.

По време на закуската им, Франк замълча и се загледа напрегнато над рамото й.

— Какво има? — попита тя, като проследи погледа му и видя плешив тип с дебел врат и черен костюм, който си пробиваше път в тълпата към тях.

— Палацото — отвърна той, като прехапа долната си устна. Надявам се, че не искат да се срещаме сега.

— Няма проблеми. Ще се видим отново по-късно.

Плешивият здравеняк стигна до масата им. Темето му лъщеше от пот.

— Ти — каза той със силен руски акцент. — Готово е.

Франк избърса устата си със салфетка.

— Не може ли да почака докато довършим закуската си?

— Не.

Франк погледна Тина притеснено и остави салфетката на масата с треперещи ръце. Дали това бе страх? Или просто възбуда от голямата комисионна? После той й се усмихна.

— Искаш ли да видиш сградата? Наистина е великолепна.

Тя погледна остатъците от закуската си, после руснака.

— Може би не трябва…

— Глупости — прекъсна я Франк, после се обърна към руснака. — Разбира се, това не е проблем, нали?

Мъжът го изгледа объркано.

— Точно така — усмихна се Франк и й помогна да се надигне. — Не бързай толкова — нареди той на руснака. — Тя не е яка като теб.

Веднага след като стигнаха до предната врата на палацото и се изправиха срещу стръмните тесни стъпала, които водеха нагоре към мрачината, Тина съжали, че е дошла. Плешивият руснак приличаше на славянските бандити, които населяваха криминалните филми напоследък, а разходката от площада до тук бе измъчила краката й. А сега трябваше да изкатери кошмарните стълби.

— Може би трябва да почакам тук — каза тя.

Франк я изгледа ужасено.

— Знам, че изглежда трудно, но няма да съжаляваш. Довери ми се.

— Но моите…

— Хайде — обади се руснакът, който вече бе стигнал до първата площадка.

Франк й протегна ръка.

— Позволи ми да ти помогна.

И тя му позволи. Все пак, досега той се бе държал като идеален джентълмен. Тина се замисли за предишната вечер — операта и ресторанта — за да не мисли за болката в петите си докато Франк й помагаше да се изкачи до дъбовата врата на върха на стълбището. Тя погледна назад, но видя само мрак, който изчезна, когато руснакът отвори вратата.

След като влезе вътре, осъзна, че Фрак е прав. Наистина си струваше.

Той я поведе по паркета към модернистично дървено канапе. Руснакът влезе в друга стая.

— Не се шегуваше — каза тя, като се завъртя, за да огледа всичко.

— Какво ти казах? — попита Франк и се вторачи във вратата, която бе леко открехната. — Слушай, позволи ми да приключа документацията насаме с купувача, а после ще се погрижим за малкото ни пътешествие.

— Наистина ли? — изненада се Тина и се изчерви от удоволствие. — Това ще е чудесно.

— Няма да се бавя — обеща той, като я докосна по рамото и последва руснака в другата стая.

В МИТ Тина бе научила много за мебелите, проектирани от прочути дизайнери, но никога не ги бе виждала в действителност. В ъгъла стоеше шезлонг „Килин“, изработен от черна кожа и имбуя^[1], проектиран от Серджо Родригес. Точно срещу него бе разположено кресло от „Щрасле“, датирано от 1972 г. Самата Тина седеше на канапе от палисандрово дърво, проектирано от Жоаким Тенрейро. Тя се зачуди колко ли струва обзавеждането на стаята.

Чу звук и вдигна очи. Красиво момиче влезе откъм терасата. Девойката имаше дълга до кръста права кестенява коса, кристалночиста кожа и бляскави очи. Беше облечена в розова лятна рокля, която подчертаваше хубавата й фигура.

— Здрасти — усмихна й се Тина.

Момичето прикова очи в корема й, каза няколко възбудени немски думи и седна до нея. Протегна колебливо ръка към корема и попита:

— Мога ли?

Тина кимна и момичето погали корема й. Изчерви се и потупа собствения си корем.

— Аз имам. Също.

Усмивката на Тина се изпари.

— Бременна си?

Момичето се намръщи несигурно, после кимна въодушевено.

— Да. Имам бебе. Ще имам бебе.

— Аха…

Тина се зачуди как ли реагираха родителите на момичето.

— Ингрид — представи се то.

Тина пое малката суха ръка.

— Аз съм Тина. Тук ли живееш?

Ингрид очевидно не я разбра, но в този момент вътрешната врата се отвори и висок мъж с посивяла вълниста коса и безукорен костюм влезе при тях, последван от Франк, който имаше учудващо смирен вид.

Ингрид плесна с ръце над корема на Тина.

— Чудесна демонстрация, Роман!

Роман се приближи към тях и Тина му позволи да й целуне ръка.

— Няма нищо по-красиво от бременна жена — каза той. — Приятно ми е да се запознаем, госпожице…

— Кроу. Тина Кроу. Вие бащата на Ингрид ли сте?

— Горд чичо. Роман Угримов.

— Е, господин Угримов, домът ви е великолепен. Наистина впечатляващ.

Угримов кимна с благодарност, после каза:

— Ингрид, запознай се с господин Франк Доудъл.

Девойката стана и се ръкува любезно с Франк. Угримов, застанал зад нея, сложи ръце на рамената й, прикова очи във Франк и каза:

— Ингрид е всичко за мен, разбираш ли? Тя е целият ми свят.

Ингрид се усмихна свенливо. Угримов бе изрекъл думите си прекалено убедено.

— Тина, мисля, че трябва да тръгваме — каза Франк.

Тя се разочарова, тъй като искаше да разгледа останалата част от палата, но в гласа на Франк се долавяше притеснение, което я накара да си помисли, че вероятно бе най-разумно да си тръгнат. А и противоречието между бременността на Ингрид и вниманието на чичо й я бяха накарали да се почувства неловко.

Тя стана и се олюля леко и Ингрид се втурна да й помогне. После Тина хвана ръката на Франк, който й прошепна, че съжалява.

Плешивият главорез ги поведе обратно надолу, което бе много по-лесно от изкачването. На половината път чуха шумния смях на Ингрид.

Когато слязоха долу и руснакът отвори вратата към площада, Тина осъзна, че нещо тук не е наред. Спряха в сянката на палата, а бандитът затвори вратата.

— Не разбирам, Франк — каза тя. — Ако той подписва документите сега, как така вече се е нанесъл?

Франк не я слушаше. Стоеше с ръце на кръста и гледаше наляво. Жена на възрастта на Тина излезе от близкия вход и се затича към тях.

— Франк! — извика жената с изненадващо заплашителен глас.

Първата мисъл на Тина бе, че това е съпругата на Франк.

Отдясно, някакъв мъж също се затича към тях, стиснал пистолет в ръка. Той пък какъв беше? Но Тина нямаше време да изрече въпроса си, тъй като в същия миг чу гласа на Угримов, който им крещеше отгоре:

— Обичам я, копеле!

Тина пристъпи напред, после назад, тъй като Франк гледаше нагоре към небето. Остър писък изпълни въздуха, после се превърна във вой.

Тогава Тина видя какво падаше. Розов плат, кестенява коса. Момичето. Ингрид. А после…

В десет и двадесет и седем Ингрид Кол падна на метър от Тина. Силен удар и хрущене, размазани кости и плът. Кръв. Тишина.

Тина не можеше да си поеме дъх. Тялото й се скова. Дори не можеше да изпищи. Франк извади пистолет и стреля три пъти, после побягна. Жената — Съпруга? Любовница? Нападателка? — се втурна след него. Тина се спъна и падна на паветата. Едва сега успя да изпищи.

Другият мъж, онзи с пистолета, застана до нея. Изглеждаше объркан, вторачен в кървавата пихтия до нея. После забеляза Тина и, за миг, писъците й заглъхнаха, тъй като се страхуваше от него и пистолета му. Но след секунда виковете й избухнаха отново.

— Раждам! Имам нужда от лекар!

— Аз… — каза мъжът, като погледна към улицата, където бяха изчезнали Франк и жената, после се отпусна на земята до нея.

— Доведи лекар! — изкрещя Тина, после и двамата чуха три резки изстрела.

Мъжът я погледна отново, сякаш виждаше призрак, и извади мобифона си.

— Всичко ще е наред — каза той докато набираше.

Заговори с някого на италиански. Тина разбра думата „линейка“. Когато мъжът затвори, тя осъзна, че е прострелян в гърдите. Ризата му беше почервеняла от кръвта.

Заля я вълна от прагматизъм. Нямаше значение, че мъжът е прострелян — вече бе повикал линейка. Бебето й беше в безопасност, доколкото това бе възможно при тези обстоятелства. Тя се успокои и контракциите й се забавиха. Мъжът, вторачен в нея, я хвана за ръката и я стисна силно, сякаш не осъзнаваше какво правеше. Жената, чието име Тина научи по-късно, се приближи към тях разплакана. Мъжът загледа съучастницата си тъжно.

— Кой, по дяволите, си ти? — попита Тина.

— Какво?

Тя си пое дъх.

— Имаш пистолет.

Това май прозвуча като шокираща новина за мъжа, който пусна оръжието си. Пистолетът изтрака на паветата.

— Какво… — каза Тина измъчена от контракциите. — Какво, по дяволите, си ти?

— Аз… — той стисна ръката й още по-силно. — Аз съм турист.