Олен Стейнхауър
Туристът (34)

28.

Той се качи на чист, полупразен влак до Хауптбанхоф, където преметна раницата през рамо и тръгна пеша към „Фриденсбрюке“. Вместо да прекоси моста, зави наляво покрай река Майн. Всичките добре облечени бизнесмени, тийнейджъри и пенсионери му напомниха за Париж. Само преди седмица.

Грабна сандвич с шницел от уличен продавач и тръгна към парка до площад „Вили Бранд“, където седна на пейка и се загледа в стъклената модерна фасада на операта. Въпреки увереността на Айнър, че може да говори свободно пред пленника си, Майло държеше под око минувачите. Това бе навик, който бе загубил през последните шест години, но трябваше да възстанови, ако искаше да остане на свобода.

Всички туристи знаеха колко важно е да бъдат постоянно нащрек. Когато влизаш в стая или в парк, незабавно оглеждаш изходите за бягство. Преценяваш и потенциалните оръжия — стол, химикалка, нож за писма и дори ниско увисналия клон на дървото зад пейката. В същото време се вглеждаш внимателно в лицата наоколо. Наблюдават ли те? Или се преструват на абсолютно незаинтересувани, както е присъщо на туристите? Защото туристите рядко са активни — най-добрите довеждат теб при себе си.

Тук в слънчевия парк, той забеляза близо до бордюра жена, която имаше проблеми с колата си. Типичен капан. Преструваш се на изтощен и раздразнен, докато мишената реши да ти помогне. После е в ръцете ти.

Две деца на около дванадесет години играеха до основата на огромен осветен билборд. Друг потенциален капан, тъй като туристите понякога използваха и деца за целите си. Едното дете пада и се преструва на наранено и ти отиваш да му помогнеш. Тогава „родителят“ пристъпва към теб. Проста работа.

А там, в източния край на парка, студент правеше снимки на небостъргача на Европейската централна банка. Фотографите се мотаеха навсякъде из подобен град и лесно можеха да те заснемат от всички посоки.

— Горе ръцете, каубой!

Майло едва не падна от пейката, когато подскочи и се завъртя стреснато. Айнър стоеше, насочил пръста си към него и се хилеше весело.

— Господи!

— Загубил си форма — отбеляза Айнър и прибра ръка в джоба си. — Продължавай така, старче, и ще умреш преди залез-слънце.

Майло си пое дъх и пренебрегна опасното биене на сърцето си. Ръкуваха се.

— Разкажи ми какво знаеш — каза той.

Айнър кимна към операта.

— Да се поразходим.

Тръгнаха бавно натам.

— Не е каквото си мислиш — каза Айнър. — Не са призовали на помощ туристите. Още не си толкова важен. Том ми каза да те очаквам.

Ако това бе вярно, Майло можеше да си позволи да почувства облекчение. Започваше да вярва, че ако Айнър бе по петите му, можеше да му създаде сериозен проблем.

— Том каза ли ти защо да ме очакваш?

— Научих това от другаде. Закусвах с приятелка от консулството. Тя не е…

Той замълча, когато стигнаха до улицата, и се замисли как да се изрази по-добре.

— Тя не е риск за сигурността, но не и светица. Съобщи ми, че са получили съобщение до всички посолства и консулства да следят за появата на Майло Уийвър.

— Съобщение от Управлението?

— От Държавния департамент.

— Търсят ли ме?

— Ами тези съобщения не се получават често. Търсят те. Доколкото разбрах, следата, водеща към теб, е изстинала в Истанбул.

Прекосиха улицата и Майло изпита леко съжаление към холандеца, чийто телефон бе послужил като магнит за всички агенти на Управлението в Турция. Съжалението му премина обаче, когато осъзна, че проучвайки холандеца и откраднатата му карта, те със сигурност бяха разбрали, че Майло е излетял от „Кенеди“, а след няколко часа щяха да знаят и кога.

— Приключи ли тук? — попита той.

Туристът погледна часовника си.

— Приключих още преди осемнадесет минути. Целият съм твой.

Майло отвори вратата и я задържа за него.

— Имаш ли кола?

— Винаги мога да намеря кола.

— Добре.

Влязоха в просторното модерно фоайе. Айнър зави към кафенето на операта, но Майло го хвана за ръка и го поведе по страничния коридор към тоалетните.

— Знаеш ли по-добро място за пиене? — попита туристът.

— Знам друг изход. Ела.

— Господи, Майло, наистина страдаш от параноя.

Майло можеше да отвори вратите само на по-стари модели коли, но Айнър разполагаше с по-добър инструмент — малко дистанционно. Насочи го към един мерцедес, натисна червен бутон и зачака дистанционното да провери възможните комбинации. След четиридесет секунди чуха изключването на алармата, после вратите се отключиха с леко изщракване. Айнър стартира колата за по-малко от минута. Потеглиха извън града и Айнър попита:

— Накъде?

— Париж.

Туристът не се впечатли.

— Ще трябва да внимаваме няколко часа, докато стигнем до Франция. В случай че собственикът на колата съобщи за изчезването й.

— Карай по-бързо тогава.

Айнър се подчини. Изфучаха от града и се понесоха по магистрала А3, която ги отведе до Висбаден. Там се качиха на широката А6, която щеше да ги заведе до Франция.

— Ще споделиш ли? — попита Айнър.

Майло се вторачи през прозореца в околния пейзаж.

— Искам да поговоря с Даян Морел, наречена още Рене Берние.

— Писателката комунистка?

— Същата.

— Какво очакваш от нея?

— Яснота. Китайският полковник бе причината да започнем да проучваме Анджела.

— И?

— И какво?

— Има ли причина да се нуждаеш от помощта ми? Господи, Майло, очакваш хората да ти повярват ей така.

Майло не отговори.

— Знаеш ли защо съм добър в работата? — попита Айнър.

— Защото си толкова красив?

— Защото мисля колкото се може по-малко. Нямам претенции, че разбирам всичко. Том ми се обажда и това е достатъчно за мен. Том е Господ, когато е на онази линия. Но ти, приятелю, не си Том.

Беше прав, затова Майло му разказа набързо за случилото се, включително за неочаквания край на ваканцията му и тайното съобщение на Грейнджър.

— Всичко тук в Европа е започнало с полковника и Рене Берние. Трябва да си изясня фактите, преди да продължа.

— Добре — кимна туристът. — Какво ще стане, след като Даян Морел те осветли?

— Ще реша какъв ще е следващият ми ход.

Макар Грейнджър да бе наредил на Айнър да помогне на Майло, всички туристи изпълняваха заповедите си до пристигането на следващата заповед. Съвсем възможно бе на сутринта Айнър да получи нареждане да убие спътника си, но за момента изглеждаше задоволен от обясненията.

Майло забеляза, че собственикът на мерцедеса имаше адаптор за айпод. Бръкна в раницата си, извади своя и го включи. Гласът на Франс Гал изпълни колата.

— Това пък какво е? — раздразнено попита Айнър.

— Най-хубавата музика в света.

Около четири и половина прекосиха несъществуващата вече граница с Франция. Видяха три полицейски коли, но никой не ги спря. Слънцето започваше да се спуска надолу, закривано от време на време от сивите облаци около Париж.

— Ще задържим колата до утре — каза Айнър. — Мисля да намерим някое рено. Опитвам се да изпробвам всички европейски марки, преди да си купя собствена кола.

— Том не би ти позволил да си купиш собствена кола, нали? Заради формалностите или регистрацията.

Айнър сви рамене небрежно, сякаш това бе грижа за начинаещите туристи.

— Изградих си легенда за всеки случай. Разумно е да направя няколко покупки с нея.

Майло се замисли за легендата на Долан, която бе изграждал с години.

— Апартамент?

— Малък. На юг.

Предположи, че всички туристи действат по този начин. Поне по-умните.

— Е, какъв беше проблемът във Франкфурт? Преподаваше добри маниери на банкери?

Айнър задъвка долната си устна, чудейки се каква част да сподели.

— Банкерството е мръсна работа. Но задачата бе лесна. Сдобий се с отговори и се отърви от уликите.

— Успешно ли мина?

— Винаги успявам — отговори Айнър.

— Разбира се.

— Не ми вярваш!

След секунда, Майло отговори:

— За туриста успехът и провалът са еднакви — изпълнени задачи.

— Господи. Пак ли цитираш Черната книга?

— Наистина трябва да я откриеш, Айнър. Определено улеснява живота.

Измъченото изражение на туриста зарадва Майло. Той си припомни собствената си кариера в Туризма. Един ден бе склонен на самоубийство, на следващия се чувстваше непобедим. Забелязваше много от второто чувство у Айнър, което можеше да доведе до преждевременната му смърт. Ако единственият начин да го накара да се вслуша, бе да излъже за източника на уроците, бе готов на това.

— Къде я намери? — попита най-после Айнър, приковал очи в тъмния път.

— Болоня — отвърна небрежно Майло. — В една книжарница.

— Шегуваш се.

— Вехто прашно магазинче с рафтове до тавана.

— И как се озова там?

— По следите. Няма да те отегчавам с всички стъпки, но последната следа бе в испанска джамия. Скрита в корицата на корана на имама. Можеш ли да повярваш?

— Уха! — възкликна Айнър. — Каква беше последната следа?

— Адресът на книжарничката и местонахождението на Черната книга. На върха, разбира се, така че никой да не я вземе погрешка.

— Голяма ли е?

Майло поклати глава.

— Малко по-голяма от брошура.

— И колко време ти отне?

— Да я намеря?

— От самото начало. Още от първия път, когато положи усилия да я откриеш.

Майло искаше да го увери, че издирването не бе лесно, но също така искаше да му вдъхне надежда.

— Шест-седем месеца. След като веднъж тръгнеш по следата, издирването набира инерция. Който и да е нагласил следите, е знаел какво прави.

— Той? Защо не тя?

— Намери книгата — отговори Майло. — Тогава ще разбереш.