Олен Стейнхауър
Туристът (18)

12.

Заболя го, когато видя колко горда бе Анджела докато му разказваше шепнешком за разследването, което провеждаше от осем месеца.

— От ноември. След като Тигъра очисти Мишел Бушар, министъра на външните работи. Помниш ли случая?

Майло го помнеше. Грейнджър бе изпратил Трипълхорн в Марсилия, за да разследва убийството внимателно, но французите бързо се бяха изморили от въпросите му.

— Изпратихме човек там — каза той, — но се натъкна на непреодолими пречки.

Анджела вдигна ръце безпомощно.

— Мой приятел на име Пол работеше по случая. Познавам го от консулството в Марсилия. За разлика от повечето си колеги, той прие помощта ми с удоволствие. Знаех, че Тигъра е отговорен за убийството. Просто го знаех.

— Чух само, че след няколко месеца французите потвърдили, че е бил той.

— Французите, друг път. Аз го направих. С помощта на Пол, разбира се.

Анджела му намигна, отпи от виното си и добави:

— Бушар бил с любовницата си в хотел „Софител“. Малка ваканция далеч от жена си. Съвсем по европейски.

Майло се усмихна.

— Както и да е, били на някакъв купон — тези хора дори не се опитват да крият извънбрачните си връзки — и се прибрали пияни. Върнали се в хотела и телохранителят отвел министъра в стаята му. Преди това я претърсили, разбира се, и го оставили сам. Последвало обичайното, а на сутринта момичето се събудило с писъци. Не била чула нищо. Съдебният лекар каза, че гърлото му било прерязано около три сутринта. Убиецът влязъл през балкона, свършил си работата и се измъкнал. Намериха следи по покрива, откъдето се смъкнал с въже.

— А момичето?

— Направо откачило. И тя, и леглото били подгизнали от кръв. Пол ми каза как сънувала, че се била напикала.

Майло доля чашите им, изпразвайки каната.

— Няма основания да заподозрем Тигъра. Човек като Мишел Бушар има много врагове. По дяволите, дори ние щяхме да се зарадваме на липсата му. Чу ли речта му за годишнината от края на Първата световна война?

Майло поклати глава отрицателно.

— Обвини ни, че сме се опитали да превземем Африка. Французите смятат, че те са отговорни за този континент, а той лобираше пред нас да започнем да раздаваме лекарства за СПИН безразборно на всекиго.

— Нещо нередно ли има в това?

Анджела се вторачи в него, но той не успя да разчете погледа й.

— Може и да няма, но той, както и останалата част от Европа, видя в отказа ни заговор да обезлюдим континента, за да можем да се нанесем там и да изсмучем нефта. Или нещо такова — каза тя и отпи. — Както и да е, беше убит десет дни след речта си.

— Мислиш, че ние сме виновни?

Тя се засмя с половин уста.

— Моля те. Френски външен министър? Дай ми някой по-важен. Не, изглеждаше най-старата причина — пари. Бушар беше затънал до гуша в спекулации с недвижими имоти и бе натрупал прекалено много дългове. А част от тях бе получил от сенчести източници. Инвестира милиони в Уганда и Конго, докато преговаряше за заемите за развитието им. Ако беше оцелял, щяха да го съдят. За негов късмет, някой от кредиторите му се погрижи за проблема. И той умря като герой.

— Ами Тигъра?

Анджела си пое дъх и очите й проблеснаха.

— Всъщност, беше си чист късмет. Както ти казах, бях убедена, че е той. Методът на действие не отговаряше на неговия, но кой друг прочут наемен убиец би проявил наглостта да извърши това? Никой. Затова поразпитах наоколо и се оказа, че Том Грейнджър… той все още ти е шеф, нали?

Майло кимна.

— Та Том разполагал с три негови снимки. От Милано, Франкфурт и Арабските емирства. Пол и аз прегледахме записите от охранителните камери в хотела. Отне ни безкрайно дълго време, но аз проявих упорство. Знаеш, че съм ужасно упорита, нали? Хей, какъв е този поглед?

Майло нямаше представа, че гледа странно и й го каза. Всъщност се чудеше защо Грейнджър не му бе казал за молбата за снимките. Анджела го остави на мира.

— Решихме да се обърнем към обществеността. Вече беше януари и това бе единственият ни изход. Разпечатах снимката от Милано и я разпратих из Марсилия. Магазини, банки, хотели. Навсякъде. И никъде нищо. Пълна суша. Минаха седмици. Върнах се в Париж. После, през февруари, Пол ми се обади. Някаква чиновничка в „Юнион Банк“ в Швейцария познала лицето от снимката.

— И как така паметта й е проработила внезапно?

— Забравяш колко дълги са френските ваканции. Жената била на ски.

— Аха.

— Тогава се върнах в Марсилия и прегледахме записите от банката. И бинго! Тигъра беше там. Осемнадесети ноември, три дни преди убийството. Опразни и затвори банкова сметка за триста хиляди долара. Самюъл Рот беше вписан като съсобственик на сметката. Това е едно от имената на Тигъра. Разбира се, показал паспорта си, за да го идентифицират, и ние се сдобихме с копието, което бяха направили. Но най-важното бе, че вече разполагахме със сметката.

Майло сложи ръце на масата до чашата си.

— И?

Анджела отново отпи, за да засили напрежението. Определено се наслаждаваше на разказа си.

— Сметката бе открита на шестнадесети ноември под името Ролф Винтенберг.

Майло се облегна назад, впечатлен, че само за месеци, Анджела бе открила следата, по която той самият вървеше от шест години.

— Е, и? Кой е Ролф Винтенберг?

— Трудно е да се каже. Адресът му се оказа само врата в една малка уличка в Цюрих. Сметката била отворена с пари в брой. Камерата на банката уловила само мъж с шапка. Висок. Името, разбира се, е фалшиво.

— Как така никога не чух нищо по въпроса? Не докладваше ли на Лангли?

Анджела го погледна притеснено и поклати глава.

Възхищението му се смеси с раздразнение. Ако не бе проявила такава параноя, можеха да си сътрудничат. Но Анджела не искаше да дели славата. Подобен случай можеше напрано да те изстреля нагоре в кариерата.

— Следя го от години — каза той. — Знаеше ли?

Нямаше причина Анджела да знае това. Тя погледна чашата си и сви рамене.

— Съжалявам.

Разбира се, не съжаляваше.

— Срещнах се с него в сряда. В Щатите.

— С Тигъра?

Той кимна.

Розовите й бузи пребледняха.

— Шегуваш се.

— Той е мъртъв, Анджела. Погълна цианкалий. Оказа се, че един от работодателите му го убол със заразена игла. За разлика от нас, работодателят му знаел, че Тигъра е последовател на християнска наука.

— Християнска… какво? — обърка се тя. — Какъв бил?

— Отказва да взима лекарства и болестта го убиваше.

Анджела занемя. Отпи от виното си и се вторачи в него. Беше посветила последните осем месеца на разследването на този случай — при това доста впечатляващ случай, който щеше да я отнесе нависоко в кариерата й, а с няколко думи Майло бе смазал мечтите й.

Но тя беше практична жена. Беше се сблъсквала с достатъчно разочарования в живота си, за да не си позволи да затъне в новото. Тя вдигна чаша към него.

— Поздравления, Майло.

— Не ме поздравявай — спря я той. — Просто действах според указанията на Тигъра. Той ми остави следа, за да мога да чуя последното му желание.

— И какво беше то?

— Да открия човека, който го заразил.

Анджела не отговори и Майло добави:

— А това означава, че ти още си в играта. Бих искал да узная кой го е очистил.

Тя отпи от виното си.

— Добре, Майло. Говори.

През следващите петнадесет минути той й разказа историята на Тигъра. Изражението й премина през безброй емоции докато надеждата й бавно се завръщаше.

— Салих Ахмад? — прекъсна го тя. — В Судан? Той го е убил?

Новината сякаш я оживи, макар Майло да не знаеше защо.

— Това бе неговото признание — отговори той. — Защо? Знаеш ли нещо по въпроса?

— Не — прекалено бързо отговори тя. — Продължавай.

Докато й разказваше за Ян Клаузнер, познат и под името Хърбърт Уилямс, той си спомни нещо.

— Разполагаш с неговата снимка. Той е човекът с Тигъра в Милано.

Анджела се намръщи.

— Твоите хора го бяха изрязали от снимката.

— Ще ти дам цялата снимка.

— Благодаря.

Когато Майло приключи разказа си, Анджела вече седеше изправена и хапеше долната си устна в очакване. Той се зарадва, задето бе оправил настроението й, но остана с чувството, че тя крие нещо от него.

— Не мога да водя случая от Щатите, затова ти трябва да се заемеш с него — каза той, за да я накара да се почувства незаменима. Ще действам според твоите указания. Добре ли ти звучи?

— Да, капитане — усмихна се тя, но не проговори.

Каквото и да криеше, щеше да си остане тайна, поне засега. Анджела вдигна тънката си ръка.

— Е, достатъчно за работата. Да си побъбрим за семейството. На колко стана Стефани? Седем?

— Шест — поправи я той, като се протегна към каната, но си припомни, че бе празна. — Ръси мръсотии като моряк, но не съм готов да я сменя за друго хлапе.

— Тина все още ли е зашеметяваща?

— Все така. Вероятно постъпих добре като не я доведох.

— Внимавай — намигна му Анджела, после се усмихна накриво, което му напомни, че никак не бе глупава. — Е, кажи ми какво искаш.

— Защо мислиш, че искам нещо?

— Защото прекара цял час пред посолството да ме чакаш. Не си направи труда да се обадиш, защото не искаш да остане запис на разговора ни. И, както каза, имаш семейство. Сериозно се съмнявам, че Тина би те оставила да отидеш на почивка в Париж без нея.

Анджела замълча за миг и доби сериозно изражение.

— Разбираш ли накъде бия?

Кафенето бе пълно с обядващи французи, но много малко американци. През прозореца Майло забеляза високия хубав мъж, когото бе видял по-рано, да чака на улицата за маса. Зачуди се къде ли бе отишла приятелката му с подутите очи.

Майло подпря брадичката си с ръка.

— Права си. Имам нужда от дребна услуга.

— С големи неприятности?

— Въобще няма неприятности. Просто неудобство. Трябва да пазиш нещо до следващата седмица. В понеделник един човек ще поиска да му го предадеш.

— Голямо? Малко?

— Съвсем малко. Флаш драйв.

Анджела се огледа наоколо и прошепна:

— Трябва да знам повече.

— Добре.

— Какво има на него?

— Просто един доклад. Не мога да го изпратя, защото комуникациите на контакта ми са компрометирани.

— Той в града ли е?

— В Бейрут, но ще долети до Париж в понеделник сутрин и ще дойде в посолството. След като получи флаш драйва, няма да има повече нужда от интрига.

— Защо сега има интрига?

Майло знаеше, че Анджела му има доверие. Или поне се доверяваше на лондонския агент, когото навремето бе познавала добре. Но през последните години приятелството им, въпреки срещите от време на време, бе станало по-отдалечено. Сега той нямаше представа дали тя щеше да повярва на историята му. Майло въздъхна.

— Истината е, че трябва да го предам лично. Но не мога да остана във Франция.

— Защо?

Майло потърка носа си и се престори на засрамен.

— Ами… става дума за почивката ми. Тина вече резервира хотела ни във Флорида. Дисниуърлд. Самолетните билети също са купени и не могат да бъдат сменени.

Е, това поне бе вярно.

Анджела се засмя.

— Не ми казвай, че се страхуваш от жена си!

— Просто искам да прекарам ваканцията си спокойно и без разправии.

— Вече не си човека, който беше преди, а? — намигна му тя. — Защо не изпрати някого от Ню Йорк да го достави?

— Няма подходящ човек — отговори той. — Работя по този доклад от цял месец. Не искам никой друг да го чете.

— И тогава се сети за мен?

— Сетих се за Анджела Йейтс, най-старата ми приятелка.

— Предполагам, че не си споделил това с Том, нали?

— Я каква си хитруша!

Анджела огледа тълпата в заведението.

— Ще ми кажеш ли какво има на него?

Майло се канеше да й каже това, което Грейнджър му бе наредил да сподели — анализ за китайските петролни интереси в Казахстан — но си промени мнението. Недостатъкът на Анджела бе любопитството.

— Дивотии с азиатския петрол. Не е нужно да знаеш подробностите, нали?

— Предполагам, че не — кимна тя, после добави. — Добре, Майло, готова съм на всичко за теб.

— Благодаря, спаси ми задника.

Келнерът мина покрай тях и Майло го хвана за ръката и помоли за бутилка шампанско. После се наведе към Анджела и каза:

— Дай ми ръката си.

Тя се озадачи, но изпълни молбата му. Имаше дълги пръсти. Ноктите й бяха идеално оформени, но без лак. Майло хвана сухата й ръка в своята нежно, сякаш бяха любовници. Анджела ококори очи, когато усети флаш драйва на дланта си. Майло целуна леко кокалчетата на пръстите й.