Олен Стейнхауър
Туристът (60)

11.

Сутринта Тина се събуди в Мъртъл Бийч и заведе Стефани на плажа. Чувстваше се по-добре и едва ли не, бе забравила за сълзите от предишната нощ. Настани се на шезлонг и се загледа в дъщеря си, която се плискаше в океана. Осъзна, че се чувства като съпруга, на която бяха изневерили, но другата жена не можеше да бъде проследена или нападната, защото беше цяла история. Припомни си годините в гимназията, когато започна да изучава историята на собствената си страна и откри, че Покахонтас се бе превърнала в пешка в колониалните борби за надмощие и след пътешествието до Лондон с Джон Ролф бе умряла или от пневмония, или от туберкулоза по обратния път.

Но докато разбитите национални митове я бяха изпълнили с младежко негодувание, мистерията около миналото на съпруга й я унижаваше и я караше да се чувства глупава. Единственото умно, което бе направила, бе да откаже на Майло последната му молба да изчезнат с него.

Чувствата й се засилиха, когато се приземиха на „Ла Гуардия“ и взеха автобуса до Бруклин. Улиците й се сториха клаустрофобично тесни, а всяка позната витрина и напомняше за предишния й живот. Вече виждаше живота си разделен по този начин: стар и нов. Старият беше чудесен благодарение на невежеството й. Новият бе ужасен поради новопридобитото познание.

Стефани се втурна нагоре по стълбите, а тя я последва натоварена със саковете. Дъщеря й отвори вратата нетърпеливо, но след миг изскочи навън и притисна нос към парапета.

— Мамо?

— Какво, скъпа? — попита тя изморено.

— Някой е направил голяма бъркотия. Татко у дома ли си е?

Отначало, когато пусна саковете на стъпалата и се затича нагоре, тя бе обзета от неочаквана надежда. Лъжи или не, Майло се бе прибрал у дома. После обаче видя, че чекмеджетата на масата до вратата бяха издърпани и преобърнати, разпилявайки по пода монети, стари билети, менюта от ресторанти и ключове. Огледалото над масата бе свалено и обърнато с лице към стената, а хартията на гърба му бе разкъсана.

Тя нареди на Стефани да изчака в коридора докато провери всички стаи. Пълна разруха, сякаш бяха пуснали слон да вилнее из апартамента. Стига, Тина, слон не може да изкачи стълбите, помисли си тя и осъзна, че я обзема истерия.

Набра номера, който Симънс й бе оставила. Агентката я увери със спокоен глас, че не е виновна за случилото се, после обеща да пристигне веднага и я помоли да не докосва нищо.

— Не пипай нищо — извика Тина, когато затвори телефона, но Стефани не беше в коридора. — Къде си, госпожице?

— В банята — раздразнено отговори Стефани.

Колко още можеше да понесе Стефани? А и самата тя? Не бе разказала на дъщеря си за внезапно увеличеното им семейство — прадядо и дядо, с когото се бе запознала в Дисниуърлд, но Стефани не беше глупава. Сутринта в хотела я бе попитала:

— С кого говори в старческия дом?

Тина, която не можеше да продължи да лъже детето, отговори:

— С човек, който може да знае нещо за баща ти.

— Нещо, което може да му помогне?

Макар да не й бяха обяснили нищо, тя знаеше, че Майло има неприятности.

— Нещо такова.

Тина я заведе да пият кола в пицарията на Серджо и се обади на Патрик. Той звучеше трезв и буден и тя го помоли да дойде при тях.

Патрик пристигна преди Симънс и тримата заедно се върнаха в апартамента. Най-незасегнатата стая бе тази на Стефани, затова я оставиха да оправи вещите си на спокойствие, а Тина разказа всичко на Патрик. Абсолютно всичко. По времето, когато Симънс се появи, той направо бе откачил. Дори в най-ужасните си пристъпи на ревност, той не бе подозирал нищо подобно. А сега му се налагаше да успокоява Тина, която не спираше да плаче. Когато Симънс влезе вътре, той се нахвърли върху нея.

— Не ни залъгвайте, че не сте извършили това. Защото знаем, че сте виновни. Кой друг би го направил?

Симънс не му обърна внимание, а започна да оглежда апартамента, като спря за миг да се усмихне и поздрави Стефани, а после направи снимки на всяка стая с малък фотоапарат. Засне разглобения телевизор, разбитите вази, подарък от родителите на Тина, разпорените възглавници на канапето, малкия отворен сейф, който съдържаше само семейни бижута, макар нищо да не бе взето от него.

— Липсва ли нещо? — попита Симънс отново.

— Не — отговори Тина.

Това също й се стори потискащо — след цялата бъркотия, натрапникът бе решил, че вещите й не заслужават да бъдат откраднати.

— Добре — кимна Симънс. — Документирах всичко. Сега е време да почистим.

Захванаха се за работа с метла, лопата и найлонови чували за боклук. Клекнала до разбитото огледало и събираща парченцата стъкло, Симънс каза дружелюбно:

— Тина?

Тина стоеше зад телевизора и се опитваше да завинти гърба му.

— Да?

— Спомена ми, че преди няколко дни тук идвали хора от Управлението. Два дни преди аз да те посетя. Помниш ли?

— Да.

Симънс отиде до телевизора, пренебрегвайки обвинителния поглед на Патрик, който метеше съвестно.

— Откъде знаеше, че са от Управлението?

Тина остави отвертката на пода и избърса челото си.

— Какво имаш предвид?

— Те ли ти казаха, че са от Управлението или ти предположи така?

— Те ми казаха.

— Показаха ли ти документите си?

Тина се замисли и кимна.

— Да, на вратата. Единият беше Джим Пиърсън, а другият — Макс някой си. Не помня фамилията му. Мисля, че беше полска.

— И за какво те питаха?

— Знаеш за какво, агент Симънс.

— Не, всъщност не знам.

Тина излезе иззад телевизора и седна на канапето, а Патрик застана зад нея с вид на покровител и сложи ръце на раменете й.

— Наистина ли трябва да я разпитвате отново? — възмутено попита той.

— Може би — спокойно отговори Симънс, като се настани на стола срещу канапето. — Тина, може да не е важно, но наистина искам да знам какви въпроси ти зададоха.

— Мислиш, че те са извършили това?

— Може би.

Тина се замисли.

— Ами… започнаха с обичайното. Къде е Майло? После искаха да узнаят какво Майло ми бе казал в Остин.

— Когато те помоли да избягаш заедно с него — каза Симънс окуражаващо.

Тина кимна.

— Обясних им, че други хора от Управлението вече са ме разпитвали, но те отговориха, че може да съм забравила нещо, което би могло да им помогне. Всъщност, държаха се доста любезно. Като училищни съветници. Единият, Джим Пиърсън, ми изчете списък с имена, за да провери дали знам някое.

— Имаше списък?

— В малък бележник. Най-вече с имена. Имена на хора, които не познавам. С изключение на един.

— Кой?

— Угримов. Роман Угримов. Руснакът от Венеция, за когото ти разказах. Нямах представа защо говореха за него, затова им казах, че съм го виждала само веднъж, когато уби едно момиче. Добавих, че не го харесвах. Попитаха ме кога е станало това и отговорих, че през 2001 г. После казаха, че нямали нужда да чуят повече.

— Какви бяха другите имена?

— Повечето бяха на чужденци. Ролф Винтер или нещо такова.

— Винтенберг?

— Да. И някакво шотландско име. Фицхю.

— Терънс Фицхю?

Тина кимна отново. Погледът на Симънс я окуражи.

— Когато казах, че не зная нищо за него, нито дори кой е, те не ми повярваха. Не знам защо. Нямаше проблем, че не бях чувала за Винтенберг, но не ми повярваха за Фицхю — поклати глава тя. — Зададоха ми следния въпрос: „Майло не ти ли каза нищо за Фицхю и някакви пари?“ Отговорих им, че не ми е казал нищо. Но те продължиха да настояват. По едно време, Джим Пиърсън каза: „Ами нещо за Фицхю в Женева с министъра…“ Но Макс го удари по ръката и той не повтори въпроса. Накрая, след като видяха, че се ядосах, си тръгнаха.

Докато Тина говореше, Симънс отново бе извадила телефона си и пишеше енергично.

— Джим Пиърсън и Макс…

— Не знам.

— Но са представили служебни карти от Управлението?

— Да. Изглеждаха истински. Виждала съм картата на Майло безброй пъти — вечно се озовава в пералнята.

— И не ти споменаха защо те разпитват за Фицхю?

Тина поклати глава.

— Останах с впечатлението, че според Макс са казали прекалено много. Наистина ли мислиш, че те са причинили този хаос? Да, раздразниха ме, но не очаквах подобно нещо от тях.

— Както вече ти казах, Тина, това не е дело на Министерството. В противен случай щях да знам.

— Ами Управлението?

— Може би, но не съм чула нищо и от тях.

Тина се ухили.

— Още си на тъмно, а?

— Точно така — потвърди Симънс, като се надигна. — Добре, да довършим работата. Ако се натъкнете на нещо, чието място не е тук, веднага ме уведомете.

Прекараха следващите три часа в сглобяване на електрониката, разчистване на изпочупените мебели и оправяне на възглавниците. Работата беше изморителна и Патрик отвори бутилка водка. Симънс отказа, но Тина си наля във висока чаша и я изпи на екс. Стефани наблюдаваше всичко това мрачно. Тя прекара повечето време в стаята си, където подреждаше куклите, извадени от местата им. Около седем, когато вече привършваха, тя излезе от спалнята си, хванала запалка с реклама на бар във Вашингтон. „Раунд Робин“ на Пенсилвания авеню, номер 1401.

— Я виж ти — изсумтя Симънс, като нахлузи гумени ръкавици и завъртя запалката в ръка.

— Какво е това? — попита Тина, въодушевена от вида на уликата.

— Странна работа — отвърна Симънс. — Познавам мястото. Свърталище на големи политици. Но може да не се окаже важно.

— Струва ми се голяма тъпотия и некадърност да оставиш нещо зад себе си — отбеляза Тина.

Симънс прибра запалката в найлонов плик и го запечата.

— Ще се изненадаш, ако узнаеш колко смотани са повечето агенти.

— Аз няма да се изненадам — увери ги Патрик.

Тина едва не се засмя. Очевидно бившият й приятел се чувстваше пренебрегнат.

Докато Симънс се приготвяше да си ходи, телефонът й звънна. Тя влезе в кухнята. Тина дочу нетипичен за агентката радостен тон:

— Шегуваш се? Тук? Идеално!

Когато излезе от кухнята обаче, тя отново имаше делови и спокоен вид. Благодари на Патрик за помощта му и дръпна в коридора, където й съобщи, че на следващата сутрин ще се види с Евгени Примаков. Тина изтръпна.

— Той е в Ню Йорк?

— Ще бъде в щабквартирата на ООН. Имаме среща в девет часа. Искаш ли да се видиш с него?

Тина се замисли, после поклати глава.

— Трябва да отида в библиотеката и да се погрижа за някои неща.

Тя замълча за миг. Знаеше, че Симънс бе прозряла лъжата й. А истината бе, че се чувстваше ужасена.

— Но може би по-късно… не знам.

— Ще ти дам пълен отчет. Добре ли е?

— Не съвсем — отговори Тина. — Но ще трябва да свърши работа.