Олен Стейнхауър
Туристът (35)

29.

Половин час преди Париж ниското лятно слънце изчезна зад стоманеносивите облаци и от небето се изля проливен дъжд. Айнър включи чистачките и изруга бурята.

— Е, накъде? — попита той.

Майло провери часовника си. Вече беше седем. Беше се надявал да открие Даян Морел, но се съмняваше, че щеше да е в службата толкова късно в петък.

— У Анджела. Ще прекарам нощта там.

— Ами аз?

— Мислех, че ще искаш да посетиш приятелката си.

Айнър поклати глава.

— Не съм сигурен дали е свободна.

Майло се зачуди дали приятелката въобще съществува.

Туристът подкара по улицата на Анджела бавно, за да се огледа за френски агенти, които наблюдават жилището й. Не видяха никого, нито ванове по улицата, затова Айнър го остави на две пресечки разстояние и Майло се затича под дъжда към апартамента. Застана пред входа, избърса водата от лицето си и огледа звънците. В края на втората колонка до името М. Кане имаше надраскана звездичка. Той натисна звънеца.

Минаха около две минути преди М. Кане — оказа се жена — да отговори по домофона.

— Oui? — попита тя с притеснен глас.

— А, извинете — каза Майло на английски с прекалено висок глас. — Тук съм за Анджела Йейтс. Аз съм брат й.

Жената изохка, после вратата се отвори. Майло влезе в кооперацията.

Мадам Кане беше вдовица в края на шестдесетте години. Съпругът й, бившият домоуправител на сградата, починал през 2000 г., и, неизбежно, цялата работа се стоварила върху нея. Тя му разказа това в малкия си хол, който предизвикваше клаустрофобия, след като реши, че Майло наистина е брат на Анджела Йейтс, макар тя никога да не й бе споменавала нищо за него.

— Но Анджела беше мълчалива, нали? — попита мадам Кане на мелодичен английски.

Майло се съгласи, че бе така.

Обясни, че пристигнал да прибере някои семейни ценности преди останалите неща да бъдат отнесени във френската Армия на спасението следващата седмица. Извини се на жената, че не говори френски. Представи се като Лайънъл, в случай че тя пожелаеше да види документите му, но тя не го направи. След като го покани на чаша вино, стана ясно, че мадам Кане е самотна.

— Знаете ли как научих английски? — попита тя.

— Как?

— В края на войната бях малко дете. Баща ми бе убит от немците, а майка ми, казваше се Мари, бе сама с мен и брат ми, Жан. Той вече почина. Мама намери американски войник. Чернокож. Едър негър от Алабама. Той остана при нас. Обичаше мама много и бе добър с Жан и мен. Любовта им не продължи завинаги — хубавите неща винаги свършват бързо, но той остана с нас, докато станах на десет години. Научи ме на английски и джаз.

Тя се засмя на глас при спомена.

— Водеше ни по концерти, когато имаше пари. Знаете ли, че гледах Били Холидей?

— Наистина ли? — усмихна се Майло.

Мадам Кане махна с ръка, за да охлади ентусиазма му.

— Разбира се, бях малка и не разбирах нищо. Тя бе прекалено тъжна за мен. Предпочитах Чарли Паркър и Дизи Гилеспи. Да — кимна тя. — Това бе музика за мен. За едно дете. „Солени фъстъци, солени фъстъци“ — запя тя. — Знаете ли тази песен?

— Великолепна песен.

Разговорът им продължи четиридесет минути. Майло се опита да скрие притеснението си. Страхуваше се, че не бе забелязал някой наблюдаващ, или пък французите използваха полицейски камери. Зачака Даян Морел и красивият й партньор да разбият вратата и да му закопчаят белезниците. Но, както Айнър би казал, това бе само параноя. Анджела бе мъртва от цяла седмица, а ДЖСЕ не разполагаше с достатъчно пари, за да плати на някого да седи в кола толкова дълго.

Освен това, историите на мадам Кане му харесваха. Докоснаха нежно носталгията му към онова време, когато Европа се съвземаше от войната и започваше нов живот. Краткият френско-американски меден месец. Французите бяха заобичали американските джаз музиканти и холивудските филми. Майло заговори за Франс Гал, за негова изненада мадам Кане незабавно запя „Кукла от восък“. Бузите му се зачервиха, а очите му почти се просълзиха.

Мадам Кане се наведе към него и го стисна за ръката.

— Мислите за сестра си, нали? Не е лесно човек да се примири с мисълта за самоубийство. Но трябва да знаете, че не можете да направите нищо. Животът продължава. Трябва да продължи.

Каза го с убеждението на човек, който познаваше живота добре, и той се зачуди как ли бе починал съпругът й.

— Слушайте — каза Майло, — още не съм резервирал хотелска стая. Мислите ли, че мога…

— Моля ви — прекъсна го тя, като отново стисна ръката му. — Наемът е платен до края на месеца. Останете колкото искате.

Тя му отвори вратата с дълъг ключ, подаде му го, после изрази изненада, че апартаментът е толкова разхвърлян.

— Полицията е виновна — каза тя горчиво, после си припомни английските обиди. — Прасета. Кажете ми, ако са откраднали нещо. Ще подам оплакване.

— Сигурен съм, че няма да е необходимо — отвърна Майло и й благодари за помощта, после добави. — Преди сестра ми да умре, имаше ли неочаквани посетители? Приятели, които не сте виждали преди, или работници?

Мадам Кане погали ръката му…

— Виждам, че живеете с надежда. Не искате да повярвате онова, което сестра ви направи.

— Не е така… — започна той, но тя вдигна ръка.

— Прасетата ми зададоха същия въпрос. Но през деня работя в цветарския магазин на сестра ми и не виждам никого.

След като мадам Кане си тръгна, той извади бутилка шардоне от хладилника, напълни чаша, изпи я и я напълни отново. Седна на канапето и се замисли.

Не заспивай. Не сънувай Тина и Стеф.

Квартирата на Анджела имаше само една спалня, но, за разлика от повечето френски апартаменти, стаите бяха големи. Хората на Даян Морел бяха огледали мястото внимателно, груб обиск, оставил хаоса, който ченгетата по целия свят не се чувстваха задължени да оправят. Майло знаеше, че ще трябва да се съсредоточи върху места, които вероятно бяха пропуснали.

Издирването на Тигъра бе любимият проект на Анджела. Не беше поискала финансиране за него и не бе докладвала напредъка си в посолството. Следователно, надали бе държала бележките си по случая там. Трябваше да са някъде тук, освен ако не се бе постарала да запамети абсолютно всичко. Майло се надяваше, че не го бе направила.

Започна с кухнята. Кухните предлагат най-много възможности за скривалища. Тръби за вода и газ, уреди, шкафове с чекмеджета. За да прикрие движенията си, той пусна радиото на станция с класически рок. Извади всички чинии и чаши от шкафовете и дръпна хартията, с която бяха застлани. Провери тръбите. Опипа долните повърхности на чекмеджетата и масата, после прегледа всичко в хладилника. Натопи пръсти в мармалад, меки сирена и вмирисана кайма. Провери ръбовете на хладилника, после го издърпа, за да огледа тръбите в задната му част. Намери отвертка, разглоби микровълновата, телефона и кухненския комбайн. След два часа, докато радиото свиреше „Хероин“ на „Велвет ъндърграунд“, призна поражението си и започна да разтребва.

Нямаше нужда да го прави, но си спомни колко чист и подреден бе апартаментът на Анджела миналата седмица. Макар да бе изморен и мръсен, нямаше желание да остави хаоса. Все пак, разполагаше с цяла нощ. Захвана се за работа и почисти кухнята идеално.

Айнър звънна докато Майло ровеше из банята и, когато влезе в апартамента му подаде мазна кесия с гирос и пържени картофи. Туристът бе изял собствената си вечеря на улицата, наблюдавайки за френски агенти.

— Няма абсолютно никой — съобщи му той. — Ще имаме спокойствие, поне до сутринта.

Майло не искаше да прекарва много време на мястото, където Анджела бе умряла, затова възложи претърсването на спалнята на Айнър. Не беше сигурен колко още може да продължи с това — бе скапан от умора, но се напрегна, клекна до клозета и разтърси тръбите, които водеха към бойлера, после ги опипа внимателно. Ето. Пръстът му докосна ъгълчето на малка алуминиева кутия, закрепена с магнит към тръбата.

Капакът на кутията бе украсен с репродукция на стара френска реклама за алкохол, от онези, които влюбените в Европа нюйоркчани купуваха като плакати, за да украсят дневните си. Брюнетка в червена викторианска рокля пляскаше с ръце развълнувано, вторачена в табла с чаши и бутилка „Мари Бризар“. Надписът гласеше: „Летни удоволствия“.

Вътре имаше ключ без отличителни белези. Майло го прибра и върна кутийката зад тръбата.

Не каза на Айнър за ключа. Нямаше смисъл да го прави, преди да намереха следващото парченце от мозайката, но не откриха нищо повече. Накрая просто останаха в почистения апартамент.