Олен Стейнхауър
Туристът (65)

16.

Още преди да влезе в стаята за разпити до площад „Фоули“, той знаеше, че нещата вървят зле. Бележката от Сал го притесняваше.

Не съм компрометиран. Последното ми съобщение беше за пътуването на Дж. С. до Вашингтон. Какво не е наред?

Отговорът беше трагичен, независимо как го разглеждаше. Имаше три възможности:

Сал не беше на линия. Беше компрометиран, а някой от Министерството на вътрешната сигурност изпращаше подвеждащи имейли, използвайки името му.

Сал си беше там, но бе компрометиран и новите му господари му нареждаха какво да пише.

Сал беше там, но не знаеше, че е компрометиран. Някой бе решил да изпрати съобщението на Фицхю и да го наблюдава как се поти.

И трите варианта бяха лоша новина.

Но Фицхю се стегна преди разпита. Истината беше, че нищо не го свързваше с Тигъра, смъртта на Анджела Йейтс и на Грейнджър. Цялата операция беше проведена чрез Грейнджър, който вече бе мъртъв. А това означаваше, че не бе останал никой, освен Майло Уийвър, който да го заплашва. Случаят беше приключен. Трябваше да е приключен.

Но самонадеяността му се изчерпи в даден момент. Първо Симънс го втрещи с новината за бащата на Уийвър — как така не бяха открили този факт преди? После тя го извика навън в коридора.

— Кажи ми защо двама от помощниците на сенатор Нейтън Ървин са разпитвали Тина Уийвър за теб. Можеш ли да го направиш?

— Какво? — учуди се той, тъй като не бе чул нищо подобно. — Не знам за какво говориш.

Бузите на Джанет Симънс се зачервиха силно, сякаш я бяха шамаросали.

— Преди ми каза, че не знаеш нищо за Роман Угримов. Така ли е?

Фицхю кимна.

— Предполагам, това означава, че никога не си го срещал?

— Точно това означава. За какво става дума?

— Какво тогава е това?

Симънс го остави да отвори плика и той измъкна три снимки. Китайски ресторант, сниман от скрита камера, насочена към малка задна маса.

— Чакай малко — започна той.

— Ти и Угримов изглеждате доста близки приятели — отбеляза Симънс.

Зрението му се замъгли, когато си припомни предишната вечер. Просто грешка, човек, който се бе припознал в него. Фицхю се опита да фокусира Джанет Симънс.

— Кой ти ги даде?

— Няма значение.

— Разбира се, че има! — изкрещя той. — Това е капан, не виждаш ли? Снимката беше направена снощи. Мъжът мислеше, че аз съм някой друг… Така ми каза. Ръкува се с мен, после се извини, защото мислеше, че съм някой на име… — той се опита да си спомни. — Бърнард! Точно така! Каза Бърнард!

— Снимките са направени миналата година в Женева — възрази Симънс, а спокойният й глас контрастираше с истерията му.

Накрая, Фицхю разбра. Тя беше. През цялото време е била тя. Джанет Симънс и Министерството на вътрешната сигурност се бяха втурнали по петите му. Не знаеше защо. Може би искаха да си отмъстят заради Сал. Всичко това — преструвката й, че иска да види Майло Уийвър зад решетките, или гнева й към Том Грейнджър — бяха просто уловки, целящи да отвлекат вниманието му от истинската й цел, която бе да съсипе Терънс Албърт Фицхю. Господи, помисли си той. Те дори не се интересуваха от Тигъра или от Роман Угримов. Всичко бе заради самия него.

Най-после успя да проговори.

— Каквото и да си мислиш, че знаеш, е само фантазия. Не познавам Роман Угримов. Не съм виновен — каза той и посочи вратата. — Той е виновният, Джанет, а ти можеш да фалшифицираш колкото си искаш доказателства. Това няма да промени нищо.

Фицхю изфуча навън и влезе в пълен с туристи бар, недалеч от хотела му. Скочът винаги бе любимото му питие, защото и баща му, и дядо му се кълняха в него, но около него идиоти от Южните щати се наливаха с бира докато простоватите им жени пиеха вино с газирана вода и се смееха на историите на съпрузите си.

Как всичко се обърка толкова бързо? Къде беше сгрешил?

Опита се да огледа положението безстрастно, но не беше лесно. Знаеше, че няколко добре изиграни действия могат да бъдат тълкувани по безброй различни начини. Дали ги тълкуваше правилно? Дали осъзнаваше истината на доказателствата пред него?

Шест часа по-късно, някой пусна джубокса, което го накара да избяга от бара. Смеси се с туристите, които отиваха към театрите по Бродуей. Ужасно му се искаше да е част от анонимните групи, но на следващия ъгъл забеляза обществен телефон и осъзна, че това не бе възможно. Имаше нужда от помощ.

Той пусна монетите в телефона и набра номера, който се опитваше да не използва често. Сенатор Ървин отговори на петото позвъняване.

— Ало? — каза той изморено.

— Аз съм — каза Фицхю, после си спомни, че трябваше да се представи като Карлос. — Карлос е.

— Как си, Карлос?

— Не добре. Мисля, че жена ми ме разкри. Знае за момичето.

— Казах ти да приключиш с това, Карлос. Не помага на никого.

— И е чула за теб.

Настъпи мълчание.

— Всичко ще е наред — увери го Фицхю. — Но може да се нуждая от помощ. От човек, който да ме покрие.

— Искаш да изпратя някого?

— Да. Това ще е чудесно.

— Все още ли възнамеряваш да се срещнеш с нея в хотела?

— Да — отговори Фицхю, зарадван от търпението на сенатора. — Ще се срещна с нея… — той погледна часовника си на светлината на залязващото слънце. — Тя ще е там довечера в десет.

— По-добре го направи единадесет — посъветва го сенаторът.

— Разбира се. Единадесет.

Сенаторът затвори първи. Фицхю остави мърлявата слушалка и избърса ръце в панталона си. Портиерът на хотела го поздрави усмихнато и той отвърна на поздрава му. Разполагаше с около пет часа, за да изтрезнее, затова влезе в бара на хотела и си поръча кафе. Но след половин час и няколко думи с двадесетгодишната барманка, красива начинаеща актриса, той си промени решението. Леко замайване нямаше да му навреди. Още три скоча и той се завлече в стаята си.

Какво да прави относно Симънс? Сенаторът имаше достатъчно власт, за да я изпрати в някой забутан провинциален офис на Министерството на вътрешната сигурност. Може би някъде в Южна Дакота. Просто да я задържи настрани, докато разследването приключи, а Уийвър бъде изпратен в затвора за убийството на Грейнджър. Фицхю вече не залагаше на това, че Майло е руски шпионин. Умряла работа. Важното бе убийството и признанието му. Уийвър можеше да промени историята си в последната минута, разбира се, но ако Симънс бе вън от играта, Фицхю можеше да се измъкне чист. Наистина, повтори си той, като намери останалия скоч до леглото и си наля поредната чаша, просто трябваше да разкара Симънс и всички, дори раздразнителният сенатор, щяха да са доволни.

Точно в единадесет го събуди почукване по вратата. Фицхю бе задрямал неволно. През шпионката видя мъж на своята възраст, с посивяла коса. Един от помощниците на сенатора. Той отвори вратата и му протегна ръка, но мъжът не каза името си. Тези специални типове бяха такива — не използваха имена. Фицхю заключи вратата, пусна телевизора и предложи на мъжа питие, но той му отказа любезно.

— Да се заловим за работа — предложи мъжът. — Разкажи ми всичко.