Олен Стейнхауър
Туристът (16)

10.

Майло винаги се бе чувствал добре на големите летища. Не защото обичаше да пътува. Летенето, особено след единадесети септември, се бе превърнало в непоносимо отегчително висене по опашки пред металдетектори и събуване на обувки. Единствените неща, на които се наслаждаваше на десет хиляди метра височина, бяха индивидуално опакованите порции и музиката от айпода му.

След като кацнеше, дори и на чудесно проектирано летище, винаги се чувстваше сякаш се луташе из малък град. „Шарл де Гол“ например бе добре проектирано летище. Зашеметяващата му архитектура от шестдесетте години и начинът, по който тогавашните архитекти си бяха представяли великолепното бъдеще, напомняха носталгично за спокойни и приятни времена. Чувството се подсилваше от мекото прозвънване на високоговорителите и нежния женски глас, който изброяваше градове по света.

„Носталгия“ бе точната дума. Фалшива носталгия за време, което той бе прекалено млад да познава. Затова обичаше да слуша изпълнителите на Евровизия от 1965 г. и да гледа филмите на Бинг Кросби, както и да се наслаждава, въпреки обещанията си, на ароматна цигара „Давидоф“ и ледена водка, поднесена в бара на летището.

Не беше идвал на „Шарл де Гол“ от години и скоро осъзна, че нещата се бяха променили. Подмина „Макдоналдс“ и няколко сладкарници и се отправи към луксозния бар „Ла Терас дьо Пари“. Но вече нямаше бар, а само кафене, където не сервираха водка. Имаше само бели и червени вина. Раздразнен, Майло избра малка чаша обикновено каберне, което струваше девет евро. Касиерът му обясни, че пластмасовата чаша е безплатна.

Майло намери маса близо до задната стена, проправяйки си път сред раници и куфари, и се настани. Шест сутринта, а мястото бе претъпкано. Мобилният му телефон иззвъня и той го извади от джоба си. Номерът, от който го търсеха, бе скрит.

— Да? — каза той.

— Майло Уийвър? — попита писклив глас.

— Аха.

— Айнър. Добре ли пътува?

— Ами да. Аз…

— Ню Йорк ми съобщи, че носиш пакета. Нали?

— Надявам се, че да.

— Отговори ми с „да“ или „не“, моля те.

— Разбира се.

— Обектът обядва точно в дванадесет и половина всеки ден. Предлагам ти да я изчакаш пред службата й.

Изпитвайки все по-силна носталгия, Майло напразно затърси пепелник. Накрая реши да изтръсква цигарата си в пластмасовата чаша и да отпива направо от малката бутилчица.

— Това ще ми даде време да подремна. Полетът беше дълъг.

— А, да — отвърна Айнър. — Забравих на колко години си.

Майло бе прекалено шокиран, за да отговори, че е едва на тридесет и седем.

— Не се тревожи, Уийвър. Ще те изкараме оттук навреме за ваканцията ти. Дори не знам защо си направиха труда да те изпратят тук.

— Свърши ли?

— Чух, че обектът е стара твоя приятелка.

— Да — отговори Майло, като дръпна от цигарата си и се раздразни, когато чу някой наблизо да кашля пресилено.

— Не позволявай на приятелските чувства да ти попречат.

Майло потисна желанието си да отвърне язвително и вместо това, затвори телефона. Млад мъж на няколко метра от него започна да кашля ожесточено, вторачен в очите му.

Внезапно той осъзна защо. Всички наоколо го наблюдаваха как тръска пепелта от цигарата си в чашата. Касиерът, забелязал престъплението му, повика портиера и му посочи Майло. Момчето избърса ръце в оранжевата си престилка и се приближи към него.

— Господине, тук не се пуши.

Майло се зачуди дали да започне разправия, но внезапно забеляза огромния знак за забрана на пушенето, окачен на стената. Вдигна ръце, усмихна се, дръпна за последен път и пусна цигарата в чашата. После наля вътре малко от скапаното вино, за да я угаси. Момчето се усмихна свенливо, доволно, че няма да му се налага да изхвърля посетителя.

Грейнджър му беше резервирал стая в хотел „Брадфорд Елизе“, една от класическите огромни сгради с надути цени на „Рю Сен Филип дю Рул“. Ако някой ревизор се добереше някога до счетоводните книги на отдела по Туризма, подобни хотели веднага щяха да бъдат забранени. Майло помоли администратора да го събуди в единадесет и половина — около четири часа по-късно — и отнесе екземпляр от „Хералд Трибюн“ в стаята си. Прочете заглавията в пищно декорирания асансьор. Не бяха приятни.

Нови коли бомби в Ирак убили осем американски и канадски войници, безредици в Хартум, Судан. Снимки на площад, изпълнен с хиляди разгневени мъже, размахващи увеличени снимки на мъртвия молла Салих Ахмад, белобрад духовник с бяла чалма. Преводът на арабските надписи обясняваше, че протестиращите искат главата на президента Омар ал Башир. На осма страница Майло откри кратка история, която съобщаваше, че Министерството на вътрешната сигурност е заловило прочут наемен убиец, чието име отказваха да съобщят.

Но най-важната новина нямаше място във вестника: Майло Уийвър бе пристигнал в Париж, за да накисне една от най-старите си приятелки.

Той си припомни сантиментално времето, когато двамата бяха млади агенти в Лондон. Сложни шифри, потайни срещи в забутани кръчми и спорове с британското разузнаване относно бъркотията, която страните им всяваха в пост комунистическия свят. Анджела беше умна и стабилна, което бе едва ли не невъзможно в работата им, а и притежаваше чувство за хумор. В разузнаването тези три неща заедно са толкова редки, че когато ги намериш, никога не позволяваш да ти се измъкнат. Като се имаше предвид количеството време, което двамата прекарваха заедно, всички предполагаха, че са двойка. Това им вършеше чудесна работа. Никой не задаваше въпроси за хомосексуалността на Анджела, а Майло се отърваваше от съпругите на дипломатите, които вечно му уреждаха срещи с племенничките си.

В продължение на два месеца след провала във Венеция, Анджела отказваше да говори с него. Фактът, че бе убила шефа си, Франк Доудъл, я измъчваше безкрайно. Но на следващата година, когато Майло стана едновременно съпруг и баща на малко момиченце, Анджела дойде на сватбата в Тексас. След това поддържаха връзка редовно, а когато Анджела идваше в града, Тина винаги настояваше да я заведат на вечеря.

Майло се просна на хотелското легло, без да се съблича и се зачуди дали да се обади на Том. Но какво да му каже? Вече бе спорил с него относно вината на Анджела. Дали трябваше да докладва, че Джеймс Айнър е тъпак, неспособен да се справи с операцията? Но пък Том не се интересуваше от мнението на Майло за Айнър.

Истината, която го притесни за миг, бе, че преди шест години като турист никога дори не би размишлявал върху всичко това. Задачата щеше да е проста и чиста. Но вече не беше турист и определено не съжаляваше за това.