Олен Стейнхауър
Туристът (62)

13.

Таксито си проправи път през натовареното движение по Първо авеню и я остави до парк „Раул Валенберг“. Тя забърза по тревата, минавайки покрай нюйоркски полицаи и цивилни охранители. Пререди дългата опашка туристи, които чакаха пред металдетекторите, и показа служебната си карта от министерството на пазача. Той я предаде на две униформени жени, които я претърсиха и прокараха детектор за бомби по цялото й тяло.

Сградата на ООН има дълго фоайе в стила на шестдесетте години, обсипано с портрети на бившите генерални секретари, ниски кожени канапета, плакати и списъци с предстоящи събития. Симънс застана под окаченото на една от стените махало на Фуко, знаейки, че Евгени Примаков ще да я намери, защото тя не разполагаше със снимката му. Той очевидно имаше нейната — мястото за срещата бе негова идея според Орбах.

Докато стоеше и чакаше, тя разглеждаше лицата на хората от различни националности, които работеха за ООН. Припомни си последното си посещение тук, малко след развода й, когато си помисли, че в това място има нещо специално. Топлината на интернационализма я бе изпълнила за момент и тя дори се бе зачудила дали да не започне работа тук. Но като повечето американци, през следващите години бе чула повече за провалите на ООН, отколкото за успехите му и, когато й се обадиха от Министерството на вътрешната сигурност и й обясниха как новото министерство няма да е обременено с тежката бюрокрация, която тормозеше толкова много институции, тя се поддаде на патриотизма си.

— Погледнете нагоре — каза усмихнат възрастен мъж с руски акцент.

Симънс вдигна очи към позлатеното кълбо над нея.

— Хубаво е да виждаш подобно нещо наоколо — каза Примаков, като сключи ръце зад гърба си и се загледа нагоре заедно с нея. — Физическо доказателство, че планетата се върти, независимо как стоят нещата там, където сме ние. Напомня ни, че това, което виждаме или чувстваме, невинаги е истина.

Тя се загледа в кълбото още за секунда, просто от любезност, после протегна ръка.

— Аз съм Джанет Симънс, Министерство на вътрешната сигурност.

Вместо да се ръкува с нея, Примаков поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Евгени Александрович Примаков, ООН, на вашите услуги.

Когато пусна ръката й, тя я прибра в джоба на сакото си.

— Исках да ви разпитам за сина ви, Майло Уийвър.

— Майло Уийвър? — попита той и замълча за миг. — Имам две прекрасни дъщери. Мисля, че са на вашата възраст. Едната е педиатър в Берлин, а другата — адвокат в Лондон. Но син? — той поклати глава усмихнато. — Нямам син.

— Говоря за сина; който сте създали заедно с Елън Пъркинс през 1970 г.

Широката му усмивка не изчезна.

— Гладна ли сте? — попита той. — Пропуснах закуската си, което в Америка е престъпление. А закуските в малките квартални ресторантчета са най-значимият принос на Америка към световната кухня.

Симънс едва сдържа усмивката си.

— Разбира се. Да отидем да закусим.

Двамата прекосиха моравата, като Примаков кимаше понякога на хора, които вървяха в противоположната посока с куфарчета в ръка. Беше в стихията си, човек, който се чувства чудесно и удобно в света, въпреки заплахата, че агентка от Министерството на вътрешната сигурност щеше да се зарови в старите му тайни. Примаков имаше един нервен тик обаче: от време на време вдигаше пръст към бузата си и го размахваше, сякаш пропъждаше муха. Но иначе бе въплъщение на изискаността от Стария свят в елегантния си сив костюм, синя вратовръзка и безукорно бели и равни зъби.

Кварталното ресторантче, което й бе обещал, се оказа модерно парвенюшко заведение със специално меню за закуска. Когато келнерката им предложи маса до витрината, Примаков облиза устни, махна към бузата си и предложи сепаре в задната част на ресторанта.

Поръча си порция „Гладен мъж“, която се състоеше от бъркани яйца, препечени филийки, наденица, шунка и пържени картофи, а Симънс — само кафе. Той я обвини игриво, че се опитва да отслабне.

— А това е озадачаващо, агент Симънс, тъй като имате идеална фигура. Дори бихте могли да качите няколко килограма.

Тя се зачуди кога ли за последен път някой мъж й бе говорил по този начин. Не, определено не беше скоро. Тя повика келнерката и си поръча английска кифла.

Преди храната да пристигне, те обсъдиха някои подробности за Примаков. Той си призна открито, че се бе издигнал до полковник в КГБ и бе останал след промяната във ФСБ, макар да бе загубил илюзиите си.

— Убиваме собствените си журналисти, знаете ли това? — попита той.

— Чувала съм.

Той поклати глава.

— Жалка работа. Но, когато си в системата, не можеш да направиш абсолютно нищо. Затова обмислих възможностите си и през 2000 г., реших да заработя за света, а не за дребнавите интереси на собствената ми страна.

— Звучи похвално — каза тя, като си припомни собствените си идеи в това отношение. — Но работата в ООН трябва да е доста разочароваща на моменти.

Той повдигна гъстите си вежди и кимна утвърдително.

— Провалите са това, което достига до вестниците. А успехите звучат досадно, нали?

Келнерката се върна с две топли чинии. След като Примаков започна да се храни, Симънс каза:

— Искам да ми разкажете цялата история. Не възнамерявам да разчоплям стари рани. Просто искам да знам кой наистина е Майло Уийвър.

Примаков се вторачи в нея.

— Точно така. Онзи Майло, когото споменахте.

Тя му се усмихна мило.

— Моля ви, Евгени. Да започнем с Елън Пъркинс.

Примаков я изгледа внимателно, после погледна храната си и накрая сви рамене пресилено и остави приборите си на масата.

— Елън Пъркинс?

— Да. Разкажете ми за нея.

Старецът почисти нещо от ревера си — приличаше на женски косъм — после махна към бузата си.

— Тъй като сте толкова чаровна и красива, нямам избор. Руснаците са такива. Прекалено романтични сме за свое собствено добро.

Още една мила усмивка.

— Благодаря ви, Евгени.

И той започна.

— Елън беше специална. Трябва да знаете това. Майката на Майло не беше просто обикновена красавица, както казвате в Америка. Всъщност, дори не беше чак толкова красива. През шестдесетте революционните групи в света бяха пълни с дългокоси ангелчета. Хипита, които спряха да вярват в мира, макар все още да вярваха в любовта. Повечето нямаха представа какво въобще правят. Подобно на Елън те бяха от проблемни семейства. И просто искаха да се сдобият с ново семейство. Ако се налагаше да умрат заради това, нямаха нищо против. Поне щяха да имат кауза, за разлика от горките момчета във Виетнам. Елън обаче прозря истината, скрита отвъд романтиката. Тя беше интелектуална, преминала на другата страна.

— Къде се запознахте?

— В Йордания. Един от тренировъчните лагери на Арафат. Елън беше прекарала последните няколко години в радикални среди в Щатите, а когато се запознахме, бе вдъхновена от Черните пантери и Организацията за освобождение на Палестина. Беше изпреварила времето си. В онези години — шестдесет и седма — в Америка нямаше човек, с когото можеше да говори. И така, заедно с няколко разочаровани приятели като нея, тя се появи в Йордания. Запозна се със самия Арафат, както и с мен. Но беше много по-силно впечатлена от Арафат.

Той замълча за миг и Симънс осъзна, че тя би трябвало да запълни мълчанието.

— Какво правехте там?

— Разпространявах международния мир, разбира се — сухо се усмихна той. — КГБ искаше да знае колко пари да харчи за тези борци и кого да вербува. Не ни пукаше особено за палестинците, просто искахме да забучим трън в съюзника на САЩ в Близкия Изток, Израел.

— И Елън Пъркинс се превърна в човек на КГБ?

Той махна към бузата си.

— Това беше планът. Но Елън схвана истината веднага. Разбра, че не се интересувам от световната революция толкова, колкото от запазването на работата си. Колкото повече имена добавях към списъка с приятелски настроени към нас бойци, толкова по-сигурна ставаше пенсията ми. Елън го разбра и ме нарече „лицемер“. Не се шегувам. Започна да ми изброява зловещите дела, извършени от Съветския съюз. Гладът в Украйна, опитите за блокада на Западен Берлин, Унгария през 1956 г. Какво можех да отговоря? Оправдах се, че Украйна бе грешка на луд човек — Сталин. За Берлин и Унгария, дадох за пример контрареволюционерите от Запада, но Елън не искаше да слуша оправданията ми.

— И не искаше да работи с вас — разбра Симънс.

— Точно обратното! Както казах, Елън беше умна. Йордания бе само началото за нея. Малката й група щеше да се научи да стреля и да взривява, но после щяха да имат нужда от подкрепа. А по онова време, Москва беше щедра. Елън искаше да ме използва. А аз вече се провалях в работата. Нали разбирате, бях се влюбил в нея.

Симънс кимна, сякаш цялата история й звучеше съвсем логична, макар да не бе така. Беше прекалено млада, за да познава подробностите на Студената война, а историите на родителите й за революционните години — шестдесетте — звучаха банално. За нея влюбването в революционер означаваше влюбване в бомбаджия — самоубиец, който крещи несвързани цитати от Корана.

— Баща й Уилям — каза тя. — Елън не говореше с него, нали?

Усмивката напусна лицето на Примаков.

— Не. И никога не бих я окуражил да го направи. Този човек е истинско лайно. Знаете ли какво бе направил на Елън? И на сестра й, Уилма?

Симънс поклати глава отрицателно.

— Дефлорирал ги. На тринадесетгодишна възраст. Като подарък за рождените им дни.

Въпреки десетките изминали години, гневът не бе напуснал Примаков.

— Когато си помисля за всички добри хора, които загинаха, убити от моите и вашите хора през последните шестдесет години, намирам за крайно несправедливо и унизително, че подобен човек продължава да диша.

— Е, не живее добре.

— Самият живот е прекалено добър за него.