Олен Стейнхауър
Туристът (44)

38.

По обратния път към града Айнър му довери, че Женева е един от любимите му градове.

— Държиш ли си очите отворени? Тук има страхотни момичета. Постоянно съм надървен.

— Аха — отвърна Майло, загледан в дърветата край пътя.

— Ще ти покажа. Освен ако не възнамеряваш да проникнем с взлом в нечия къща. Нямаш подобни планове, нали?

Майло поклати отрицателно глава.

— Чудесно. Тогава ще се порадваме на нощния живот. Е, можеш да ми разкажеш какво стана там. Все пак работим заедно, нали?

Но Майло не проговори. Туризмът го бе научил да не издава много факти. А и все още не бе стигнал до следващото ниво на разбиране. Затова излъга.

— Угримов се оказа задънена улица. Е, трябваше да очакваме и такива.

— Ами „Угритек“?

— Ако някой е използвал Управлението му да пере пари, той не знае за това.

Айнър се намръщи на провала му.

— Е, поне сме в Женева. А ти разполагаш с най-добрия екскурзовод. Ще се позабавляваме ли довечера?

— Разбира се — отговори Майло. — Но първо трябва да подремна.

— Е, вече не си млад.

Стигнаха до „Бо Риваж“ в четири. Айнър реши, че докато Майло спи, той самият ще да си почине в публичния дом, който никога не пропускаше да посети, когато посещаваше града.

— Много изискано място — обясни той. — Чисто. Отнасят се с теб като с цар. Сигурен ли си, че не искаш да опиташ?

Майло му пожела приятно прекарване, взе си „Хералд Трибюн“ и се отправи към асансьора. Докато се изкачваше към стаята си, забеляза в долния край на първа страница снимката на възрастен мъж с бяла коса и мека усмивка. Статията съобщаваше, че господин Едуард Стилман от Франкфурт, член на борда на директорите на „Дойче Банк“, бил намерен пребит до смърт в кабинета си на двадесет и осмия етаж. Полицията още не разполагала със следи. Майло знаеше, че никога нямаше да открият следи.

По време на дните му като турист сънят понякога идваше по този начин. Сблъскваше се със стена от информация, която го изтощаваше физически и психически. Дори туристите не можеха да направят толкова много връзки за толкова малко време. Нужни бяха време и размисъл, също като в изкуството. Майло не превъзхождаше в това отношение средностатистическия турист, когато се събуди, изкъпа и облече, мозъкът му все още бе прегрян от прекалено много новини.

И дори не изпита подозрения, когато Айнър каза:

— Трябва да изчезна утре сутрин.

— Така ли?

— Обадиха ми се. Нови задачи. Мислиш ли, че ще се оправиш сам?

— Ще опитам.

Майло издържа само час в клуб „Платинум“, лъскав бар с гърмяща музика, който гледаше към река Рона. След петнадесет минути вече оглуша от техномузиката и крясъците на швейцарските младежи, натъпкани около него. Проблясваха шарени светлини, лазери изписваха стените и Майло скоро изгуби Айнър в тълпата към дансинга. Кувертът му осигуряваше безплатно питие, но щеше да му струва прекалено много усилия да се добере до бара, където мускулести младежи с изрусени коси размятаха бутилки в ритъма на музиката. Той се отдръпна назад, блъскайки се в красиви момичета с шарени напитки в ръка и къси поли, които се преструваха, че не го виждат, и се опита да стигне до канапетата покрай стените. Когато стигна дотам обаче, вече нямаше нито едно свободно място. Нямаше представа защо въобще бе тук, затова си проправи път към изхода.

Видя вратата, но в същия миг, момиче с черен бретон и къса рокля от сребристо ламе препречи пътя му. Усмихна му се широко и извика нещо. Майло докосна ухото си, за да покаже, че не е чул. Момичето го прегърна през врата и доближи уста до ухото му.

— Искаш ли да танцуваме?

Майло докосна голото й рамо, за да не я обиди, но отказа.

— Приятелят ти казва, че искаш! — изръмжа момичето, сякаш го бе хванало в лъжа.

В отговор на изненаданото му изражение, тя посочи зад него. Над поле от фризирани глави, Майло видя Айнър с друго младо момиче — блондинка, висока колкото него. Двамата се мятаха енергично по дансинга. Туристът махна на Майло.

— Той вече плати! — извика тъмнокосото момиче.

Майло се обърка за миг — реакциите му все още бяха прекалено забавени — но накрая загря. Наведе се, целуна момичето по бузата и каза:

— Друг път.

Тя го хвана за ръката.

— Ами парите?

— Задръж ги.

Освободи се от нея, пребори се с влизащата група млади мъже в сиви костюми и вратовръзки и най-после се изкатери по стълбите до прохладната улица. Ушите му пулсираха. Тълпата пред клуба беше не по-малка от онази вътре. Някои от недопуснатите в бара посетители изглеждаха доволни да стоят на улицата, да пушат и да пият бира. Пияно момиче се завъртя насред на улицата. Приятелките му, стиснали кутии с „Ред бул“, се засмяха. Минаващ мерцедес забибипка ядосано. Момичето отскочи настрани весело, а Майло потегли към хотела.

Беше забравил колко празен и кух го караше да се чувства всичко това. Айнър беше още млад. За него градовете в Европа бяха прекрасни места с музика, насилие и секс. Навремето бе така и за Майло, но интересът му бързо изчезна. Осъзна, че градовете в Европа бяха един град. Град с много потенциал, но без различия. Никога не оставаше в тях достатъчно дълго, за да открие нюансите. За него всичките бяха част от ярките светлини и местоположението им беше без значение.

Той разтърка очи и тръгна покрай езерото. Вече всичко му бе ясно и се примири с факта, който отказваше да приеме досега. Трипълхорн бе един от туристите на Грейнджър. И Том контролираше всичко от самото начало.

Купи си бутилка „Абсолют“ от денонощен магазин, взе ключа си от рецепцията, изкачи се до стаята си с асансьора и се съблече. Зачуди се дали да намери хотелски компютър, за да напише кратко съобщение на Тина. Просто да й съобщи, че беше добре. Но знаеше, че Управлението, или поне Джанет Симънс, вече наблюдават електронната й поща. Затова си сипа чаша водка и я изпи на екс.

В тила си усещаше тъпо упорито пулсиране, което му напомни, че основното му чувство бе отчаяние. Принуждаваш човек да бяга, отнемаш го от семейството му, а после му показваш, че единственият, но когото се е доверявал, го е използвал. И човекът започва да се скапва. Същото се бе случило и с Анджела през 2001 г. Предателството те кара да желаеш отчаяно нещо стабилно, а единственото стабилно бяха жена му и дъщеря му, които не можеше да види. А без семейството му, сегашното положение бе като през 2001, когато стоеше на ръба на венецианския канал и обмисляше самоубийството си. Без семейството му, нямаше причина да не скочи.

Въпреки мрачните мисли, Майло изпи само една чаша. Спомни си промяната в заповедите на Айнър и осъзна какво трябва да направи.

 

 

Джеймс Айнър се прибра в хотела чак в три часа. Дотогава Майло вече бе отворил вратата между своята стая и тази на туриста, бе опаковал раницата си и я бе прибрал в гардероба, бе проверил разписанието на полетите и лежеше на леглото си, но не спеше. Чу как туристът влезе в стаята си, спъна се в нещо и изруга, после се пъхна в банята. Майло се вмъкна в стаята, стиснал зад гърба си рулото лепенка.

— Отвори ли ти се парашутът? — извика Майло.

— Какво — чу се изненаданият глас на Айнър през открехнатата врата на банята. — А, не. Мислех, че вече спиш.

— Не — отвърна Майло и застана до леглото на Айнър.

Можеше да свърши работата още сега, докато колегата му седеше на тоалетната чиния, но харесваше Айнър и не искаше да го унижава.

— Хей — каза туристът.

— Какво?

— Как влезе в стаята ми?

Мамка му!

Майло забърза към вратата, отвори я и срита ръката на Айнър, насочила малкия „Макаров“ към него. Пистолетът изгърмя и куршумът се заби в плочките над ваната. Айнър се надигна. Панталонът му бе смъкнат около глезените. Майло го удари с лакът по рамото и го стовари обратно върху чинията. После го халоса по брадичката и главата на Айнър се удари в стената. Пистолетът изтрака на пода.

Майло шибна главата му в стената за втори път. Айнър ококори зачервените си очи и отвори уста, но Майло притисна лакът към гърлото му. Туристът вече не можеше да проговори, Майло взе оръжието му.

Съзнаваше, че наранява колега, но трябваше да го зашемети за няколко минути. Дръпна завесата на душа и я просна на пода.

Айнър се замъчи да се изправи, като хъркаше измъчено.

— Недей — посъветва го Майло и му показа пистолета.

Туристът се успокои, тъй като знаеше, че щеше да е вече мъртъв, ако това бе планът. Паникьоса се отново, когато Майло сграбчи усукания около глезените му панталон и го издърпа вън от банята. Айнър размаха ръце и изстена. Воняща кафява следа отбеляза пътя му.

Това бе най-унизителната част, помисли си Майло, като завърза ръцете на Айнър с дебелата лепенка, а после и краката му.

После го завлече върху завесата от душа.

— Какво… — изхъхри Айнър.

— Не се тревожи — успокои го Майло, като покри тялото и лицето му с единия край на завесата.

— Какво!

Майло дръпна крайчеца на завесата и откри лицето му, което вече бе червено като домат. Това бе нормалната реакция на идеята да бъдеш удушен с найлон.

— Всичко ще е наред — каза Майло, като усука и другия край на завесата около него и откъсна парче лепенка. — Чуй ме, Джеймс. Трябва да изчезна. Но искам да се уверя, че няма да потеглиш по следите ми. Защото си добър турист. Не мисля, че ще успея да се отърва от теб. Затова трябва да те извадя вън от строя. Разбираш ли?

Айнър заговори измъчено.

— Разбирам.

— Добре. Не искам да го правя, но не мога да си позволя да те оставя да ме проследиш.

— Какво ти каза Угримов? — попита Айнър.

Майло едва не му отговори, но бързо осъзна, че не бива.

— Не, Джеймс, не искам да докладваш на Фицхю. Поне не още.

Айнър примигна.

Майло залепи лепенката върху устата му. Надигна се и залепи остатъка от лепенката върху завесата, така че Айнър да не може да достигне нищо с пръсти. Наложи му се да го търколи няколко пъти и да вдигне краката и рамената му. Опита се да действа нежно, но знаеше, че в найлона и лепенката няма нищо нежно. Нямаше нищо нежно и във факта, че бе оставил панталона му смъкнат, а изпражненията му омазваха завесата и бедрата му. Айнър със сигурност копнееше да го убие.

Когато свърши, търколи туриста до леглото. Айнър се вторачи разгневено в него. Майло му показа пистолета и го прибра в чекмеджето, на нощното шкафче, после издърпа матрака от леглото и го разположи под ъгъл, покривайки Айнър и оставяйки го в пълна тъмнина. Ако се опиташе да издаде звук, нямаше кой да го чуе. Можеше само да очаква с нетърпение появата на чистачката.

В портфейла му Майло намери шестстотин долара в швейцарски франкове, които пъхна в джоба си. Зачуди се дали да вземе ключовете от колата, но се отказа. Затвори вратата, без да промълви и дума, взе раницата си и напусна хотела.

Пристигна на международното летище, след като се огледа внимателно за опашки, но не видя никой да го следи, и прегледа полетите. Беше тъкмо навреме за полета на „Еър Франс“ в седем и половина. Купи билета с кредитната карта на Долан и плати почти три хиляди долара. По време на едночасовия престой на „Шарл де Гол“ се паникьоса отново и затърси жена с подути очи. Даян Морел обаче не го очакваше.

След като се качи в следващия самолет, си припомни един от афоризмите на Айнър: „Том ми се обажда и това е всичко, което трябва да знам. Том е Господ, когато е на онази линия“.

Туристите никога не задаваха въпроси относно получените нареждания. Господ бе заповядал на Трипълхорн да следи Анджела Йейтс из Париж, докато Айнър невинно я снимаше. Господ бе наредил на Трипълхорн да се запознае с полковник Лиен — до колкото Майло знаеше, той само бе помолил китаеца за цигара. Господ бе накарал Трипълхорн да сключи сделка с коварен руски бизнесмен и да доставя пари за различни банкови сметки. Господ му бе наредил да ръководи прочут наемен убиец и го бе насочил към различни хора, които представляваха интерес. Господ му бе заповядал да подмени приспивателните на Анджела с барбитурати. Господ дори бе накарал Трипълхорн да сложи скрита игла в стол в миланско кафене, така че Тигъра, ръководен от вярата си в Християнска наука, да умре бавно, вместо да открие самоличността на Трипълхорн.

Трипълхорн не беше виновен за всичко това. Той бе просто Йов, а Господ бе първопричината за всичко.