Олен Стейнхауър
Туристът (17)

11.

Американското посолство бе отделено от „Шанз-Елизе“ с дълъг красив парк. Майло паркира на авеню „Франклин Д. Рузвелт“ и тръгна пеша покрай парка, подминавайки възрастните парижани, седнали на пейките, стиснали пликове с трохи, с които хранеха безбройните гълъби. Обедното слънце печеше безмилостно.

Париж през юли не бе приятно място. Местните отлитаха на почивка, а на тяхно място японци, холандци, американци, немци и англичани се редяха на дълги опашки пред будките за билети, размахваха брошури като ветрила към изпотените си лица и крещяха на децата си, които тичаха наоколо. Възрастните туристи се движеха в групи, стиснали бастуни или борещи се с инвалидни колички, а младите спираха от време на време, за да се оплачат от прекалено високите тротоари и да прошепнат изненадано колко много чернокожи има в Париж.

Повечето от тях, точно преди да потеглят на пътешествие, бяха гледали Джин Кели и Лесли Карон да танцуват из красивите улици, изпълнени с бели хора. Сега бяха шокирани от днешните улици и булеварди. Вместо дебели старци с мустаци, предлагащи сирене и напитки, бяха изправени срещу бели момчета с мръсни плитки, свирещи на китари, нахални африканци, които се опитваха да продават миниатюрни айфелови кули и макети на пирамидата пред „Лувъра“, и орди туристи като самите тях, предвождани от строги възрастни французойки.

Разбира се, в Париж имаше много красота, но концентриран върху задачата си, Майло почти не я забелязваше.

Намери пейка в края на парка, която гледаше към авеню „Габриел“ и посолството на №2. Усмихна се на старицата до себе си, обградена от гълъби. Тя отвърна на усмивката му и метна трохи на досадните птици. Беше едва дванадесет и десет, затова той затърси цигарите в джоба си. После обаче го обзе чувство за вина и се отказа. Кръстоса ръце пред гърдите си и се вторачи в пищната бяла сграда, където стояха на пост трима морски пехотинци с автоматични пушки.

— Bonjour, monsieur — каза старицата.

Майло й се усмихна учтиво.

— Bonjour.

— Êtes-vous un Touriste?

Един от предните зъби на жената липсваше. Тя му намигна весело.

— Oui — потвърди Майло.

— Monsieur Einner voudrait savoir si vous avez la paquet. (Господин Айнър иска да знае дали пакета е у вас.)

Майло се огледа наоколо. Да, ето го. На авеню „Габриел“ бе паркиран бял ван с реклама на цветарска фирма. От ауспуха му излизаше дим. Това бе единственото превозно средство с работещ двигател наоколо.

Ван за доставка на цветя. Айнър очевидно бе гледал прекалено много стари шпионски филми.

Майло се завъртя към старицата и каза на английски.

— Кажи му да дойде да ме попита лично.

Усмивката й си остана на лицето, но жената не му отговори. Микрофонът, който носеше, вече бе предал думите му. От другата страна на парка, задната врата на белия ван се отвори и висок рус мъж тръгна по тревата към тях. Лицето на Джеймс бе силно зачервено, а устните му — стиснати ядосано. Когато се доближи до тях, Майло забеляза, че устните му се белеха. Зачуди се дали Айнър страдаше от херпес и си напомни да актуализира досието му, когато се върне в Ню Йорк.

— Здрасти, Джеймс — поздрави Майло.

— Просто отговори на шибания въпрос, Уийвър. Съсипваш всички мерки за сигурност.

Майло се ухили.

— Да, Джеймс, пакетът е у мен.

Айнър не видя нищо смешно.

— Не се намираш в офис, Уийвър. Това е истинският свят.

Майло го загледа как се върна бързо във вана. Старицата потисна смеха си и прехапа устни здраво, за да не я чуят по микрофона.

Мина дванадесет и половина и Майло започна да се тревожи. Черните камери около посолството и онези, закачени на стълбовете за осветление, несъмнено регистрираха присъствието му. Някой блед техник в мазето на посолството, седящ цял ден пред мониторите, вече сигурно го бе забелязал и бе вкарал снимката му в софтуера за разпознаване на лица. И вече знаеха кой е. Нямаше представа дали щяха да предадат информацията на Анджела Йейтс. Ако го направеха, дали тя би предпочела да остане в посолството, за да избегне срещата с него? Или пък може би подозираше, че я наблюдават и бе решила да се измъкне от него. Майло предпочиташе тази възможност.

В дванадесет и петдесет и седем Анджела най-после излезе от посолството и кимна на морския пехотинец, който й отвори вратата. Носеше тънък пъстър шал, който показваше, че се бе влюбила във френската мода. Розовата й блуза прилепваше по гърдите, а бежовата й пола свършваше под коленете, там, където започваха лачените й ботуши. Петте години в Париж й се бяха отразили чудесно.

Тя излезе през портата и продължи на запад по тротоара, после на север към „Рю де Фобурж Сен О’норе“ и спря да изтегли пари от банкомат. Майло я последва от неговата страна на улицата.

Анджела вървеше бързо и вероятно бе наясно, че я следят. Ако бе така, не си направи труда да се обърне назад, за да провери. Анджела никога не бе действала нервно. В Лондон, тя бе най-добрата.

Последният път, когато се видяха, преди цяла година, бе в ресторант „Литър Лугер“ с Тина и Стеф. В спомените на Майло имаше много смях. Анджела бе пристигнала в града за някакъв семинар и, над дебели пържоли и печени картофи, им изимитира монотонните гласове на различните лектори. Дори Стеф се бе засмяла.

Анджела зави по „Рю Дюра“ и влезе в малко претъпкано бистро с позлатени рамки на прозорците. Майло пресече улицата, застана пред изнесеното навън меню и надникна през стъклото. Анджела пристъпи към бара. Дебел мъж в престилка я поздрави с широка усмивка. Очевидно идваше тук редовно. Управителят сложи ръка на рамото й и я поведе към далечната стена и малка маса за двама. Вероятно очакваше компания, помисли си Майло.

Управителят, приключил с нея, забърза към него със съчувствено изражение.

— Съжалявам, господине. Нямаме свободни маси.

— Няма проблеми — отвърна Майло. — Аз отивам при дамата.

Управителят му кимна и забърза да прогони младата двойка, влязла след Майло, висок хубав мъж и жена с подути очи с вид на лесбийка.

Той се приближи към масата, където Анджела четеше менюто със специалитетите за деня. Черната й коса висеше елегантно около лицето й. Когато Майло се настани на другия стол, тя вдигна глава и, с изненадано изражение, каза:

— Майло! Мили боже! Какво правиш тук?

Да, беше го видяла на камерите. Да, очакваше компания. Неговата. Той се наведе и я целуна по зачервената буза.

— Бях навън на улицата и забелязах красива лесбийка да влиза тук.

Поръчаха кана червено вино и бързо се разприказваха за дреболии, както ги бяха учили в шпионското училище. Беше чудесно да я види отново. Искаше да узнае как живееше.

Анджела призна, че в живота й нямаше много интересни неща в момента. Преди година скъсала с приятелката си, някаква френска аристократка, и оттогава се съсредоточила изцяло върху работата си. Компенсираше разбитото си сърце, като се издигаше нагоре по йерархичната стълба. Не само ръководеше отдела на ЦРУ в посолството, но и надзираваше цялата дипломатическа мрежа във Франция — Париж, Бордо, Лил, Лион, Рен, Страсбург, Марсилия, Ница и Тулуза.

Гордееше се с постиженията си. Това бе очевидно. През последните девет месеца лично бе ръководила разкриването на три случая на изтичане на информация. Вълнението по лицето й, докато му разказваше за залавянето на последния, му напомни за радостта й преди шест години, когато й бе съобщил, че ще се жени. Изглеждаше същата като тогава и все още бе много по-патриотично настроена от самия него.

— Вбесяващо е — каза тя, — да слушаш как французите мрънкат, че ние сме страховития военен гигант, който прави света опасен за всички. Никой от тях не вярва, че можем да допуснем непреднамерени грешки. Разбираш ли какво имам предвид? Всеки път, когато направим нещо, което не им харесва, ни обвиняват, че се опитваме да контролираме запасите на петрол в света или да изместим Европа от световната сцена.

Анджела поклати глава раздразнено.

— Не осъзнават ли, че сме в положение, което няма прецедент? Никоя страна в историята не е имала толкова много мощ и отговорност като нас. Ние сме първата истинска световна империя. Разбира се, че ще допускаме грешки!

Интересна идея, макар Майло да не бе съгласен с нея. Въпреки любовта, която Грейнджър изпитваше към думата, Майло вече не употребяваше определението „империя“, за да опише страната си. Смяташе, че това е проява на суета от страна на американците, които искаха да видят Рим в огледалото и да се митологизират. Но той само попита:

— Французите създават ли ти неприятности?

— Зад кулисите, далеч от обществеността, са готови да сътрудничат. Всъщност, в момента ми помагат в един от проектите ми.

— Да?

Анджела се усмихна и се изчерви леко.

— Може да е страхотен успех за кариерата ми. Едрата риба.

— Хм, започва да става интересно.

Тя му намигна весело.

— Име на животно.

— Животно?

— Рррр — изръмжа тя ухилено.

Майло също се изчерви.

— Тигъра.