Олен Стейнхауър
Туристът (45)

39.

Майло кацна на летище „Кенеди“ в понеделник следобед. Беше нащрек и се оглеждаше внимателно. Но след като изчака на безкрайната опашка пред паспортния контрол, която му напомни за Дисниуърлд, Лайънъл Долан влезе в Съединените щати без проблеми. Нае шевролет от „Херц“ от млад мъж с пъпчасало лице, застана на бордюра с ключовете в ръка и се загледа в пътниците, които се облягаха на огромните си куфари и обсъждаха цените със забързани и изнервени шофьори. Минаха безброй таксита. Полицаи се мотаеха наоколо. Но никой не се интересуваше от нервния мъж в края на тридесетте, който потъркваше челюстта си и се оглеждаше. Най-после Майло отиде да намери шевролета.

Искаше да си прибере нещата от склад „Стингър“. В малкия гараж имаше пари, кредитни карти, стари документи за самоличност и различни оръжия. Но вместо това, подкара на север по магистрала №95 към Ню Рошел, после на запад към Патерсън. Гаражът му бе необходим, но трябваше да приеме, че вече бе компрометиран. Знаеше, че е глупак и вероятно е допуснал много грешки през годините. Несъмнено сега няколко едри типове от Управлението го очакваха там, един зад гишето и неколцина други, седнали в черни джипове.

Шофираше бързо, но не уплашено. Знаеше, че докато потегли отново на юг, успоредно на Манхатън, но в Ню Джърси, разполага само с час до езерото Хопатконг. Дали Том знаеше, че той отива при него? Вероятно подозираше. Дали бе поискал помощ от Управлението? На този етап Майло можеше да признае, че всъщност не знае нищо. Можеше само да продължи напред, като внимаваше да не привлече вниманието на ченгетата в Джърси.

Скоро планини оградиха магистралата. Винаги когато потегляше с Тина и Стефани да прекара уикенда със семейство Грейнджър, той се впечатляваше от това колко близо бе природата до Манхатън. В града ти се струваше, че целият свят е от бетон, стомана и стъкло. Видът на горите винаги успяваше да го изненада. Също като преди шест години, когато шофираше към Порторож през първия етап на пътешествието, което завърши с Тина и Стефани, той си помисли, че вероятно единственото място, където човек намира равновесие, бе в планините.

Не, беше прекалено стар да вярва в обещанието за нови земи. Хората бяха това, което правеше географията. Само те придаваха характер на природата. А неговото място бе със семейството му.

Той, Тина и Стефани пътуваха насам често, за да видят Том и Тери, докато тя бе още жива. Тери Грейнджър бе обзета от шизофрения веселячка, която в един момент искаше да покани света в дома си за пиршества и хубава компания, а в други желаеше само уединение, дори от съпруга си. Но когато бе в настроение, беше една от най-прекрасните домакини и караше Тина да вярва, че във вилата на езерото можеше да намери заместителя на семейството от Тексас, което й липсваше.

Всички тези „Т“ — Том, Тери, Тина и Тексас. Майло се ухили, припомняйки си нещо, което Тина бе казала за Патрик и Пола в Париж.

Дълго време Тина придружаваше Тери на химиотерапията й. Превърна се в довереница на по-възрастната жена. После, когато ракът се влоши и дори най-запалените оптимисти осъзнаха, че битката е загубена, Тери се промени. Затвори се в себе си и започна да приключва телефонните разговори по средата на изречението. Не искаше Тина да страда до края заедно с нея.

Майло паркира под боровете по „Брейди Драйв“, недалеч от брега, на около километър от вилата на Грейнджър, преметна раницата през рамо и тръгна пеша. Покрай него профучаваха пикапи и фордове. От време на време някой шофьор му бипкаше и махаше с ръка. Майло се усмихваше и също махаше. След като се доближи достатъчно, отби от пътя и тръгна през гората към езерото.

Грейнджър бе купил мястото през седемдесетте години при разпродажба на старо имение. То датираше от тридесетте години. Дървена хижа, построена в стила на Теди Рузвелт. Според Грейнджър, по време на Голямата депресия бившият собственик се преместил тук от Манхатън заедно с жена си и слугите си, за да спести пари.

Семейство Грейнджър бяха оставили помещенията за слугите да събират паяжини и таралежи — двата етажа и трите спални на основната къща бяха предостатъчни за тях.

Майло прекара още четиридесет минути в гората, като обикаляше къщата, за да я види от различни ъгли и да провери дърветата за сенки. След като се убеди, че гората е празна, той тръгна към къщата. В далечния край, където прозорците на всекидневната гледаха към мерцедеса на Грейнджър и малкия кей, той забеляза, че лодката на Том липсва.

Къщата беше отключена. Майло влезе и се огледа. Празна. Качи се горе, мина покрай спалнята и се отправи към кабинета на Грейнджър. Беше малка стая с огромен прозорец, който гледаше към езеро Хопатконг.

Беше онова време от деня, което фотографите наричат „вълшебен час“. Времето, когато светлината на залязващото слънце се пречупваше по определен начин и лицата грееха по начин, по който хората твърдяха, че бременните греят. Езерото блестеше, а в средата му имаше лодка с малка фигурка в нея: Том Грейнджър ловеше риба.

Майло прерови чекмеджетата на бюрото. Най-долното се оказа заключено и той го отвори с отвертка. По време на отминалите уикенди, бе виждал съдържанието на бюрото: немския люгер, който Грейнджър твърдеше, че бе взел от немски войник по време на битката за Ардените, и кутия с деветмилиметрови куршуми. Майло провери пистолета и зареди пълнителя.

Ако Грейнджър се изненада да го види, прикри емоциите си добре. Тъкмо завързваше лодката за стълбчето на кея, когато Майло излезе иззад едно дърво, стиснал пистолета в ръка.

— Хвана ли нещо?

Грейнджър, който дишаше тежко, не си направи труда да вдигне очи от въжето.

— Никога не хващам. Поне не през последните години. Подозирам, че някой кретен е пуснал нещо в езерото и е изтровил рибата.

Той се изправи и най-после погледна Майло.

— От друга страна, не съм улавял нищо откак Тери умря. Така че вината може да е моя.

Грейнджър забеляза люгера и се намръщи.

— Разбил си бюрото ми, за да го вземеш, нали?

— Страхувам се, че да.

Грейнджър поклати глава.

— Ключът е в най-горното чекмедже.

— Съжалявам.

— Както и да е.

Той се накани да прибере въдицата и стръвта си от лодката, после огледа ясното небе.

— Ще ги оставя тук. Няма да вали.

— Добра идея — каза Майло и размаха пистолета. — Да вървим.

Протест — ето какво липсваше. Грейнджър не протестира срещу нищо, освен разбиването на бюрото му. Бе знаел, че Майло ще дойде. Всъщност, вероятно го бе чакал, ден след ден, запълвайки времето си с риболов.

Настаниха се във всекидневната. Грейнджър отиде до шкафа, където държеше дузина бутилки, и избра десетгодишен скоч. Сипа в кристална чаша, после напълни друга чаша с финландска водка. Подаде водката на Майло и седна на тесен кожен стол. Майло се тръшна на канапето. Ниската масичка за кафе бе между тях, а до стената стоеше старо радио от времето, когато къщата бе построена.

— Е — каза Грейнджър. — Виждам, че се прибра жив и здрав.

— Така е.

— И дойде да ме видиш. Аз ли съм първата ти спирка?

— Да.

— Добре — кимна Грейнджър и отпи от скоча. — Кажи ми какви доказателства събра.

Майло си пое дъх. Знаеше, че отговорите се криеха у стареца, но по време на пътуването си дотук не бе решил как точно да ги изтръгне. Не разполагаше с определен метод, тъй като методите, които знаеше, не се отнасяха за кръстници, стари приятели и хора на Управлението.

— Осъзнах, че няма нужда да събирам никакви доказателства за защитата си, Том — каза той накрая. — Ти ме подлъга да побягна.

— Просто се опитвах да ти помогна.

Майло изпита желание да закрещи. Грейнджър не само бе негов приятел и най-близкото нещо до семейство, с което Майло разполагаше, но и всичко това: удобните кресла, всекидневната, отрупана със старомодни украшения, и те двамата отпиващи от кристални чаши.

Той остави водката си на масичката за кафе и влезе в кухнята.

— Доказателствата — извика Грейнджър.

Вместо да отговори, Майло се върна с дебело руло лепенка.

Усмивката на Грейнджър се изпари.

— За бога, Майло. Не може ли просто да поговорим?

Майло задърпа края на лепенката.

— Не, Том. Не можем.

Грейнджър не започна да се бори, когато Майло усука лепенката около тялото му пет пъти и го прикова в стола от раменете до лактите. Майло откъсна края на лепенката със зъби и го притисна към облегалката на стола. После отстъпи назад, провери работата си и се върна на канапето.

— Ще трябва да ми наливаш скоча в устата — каза Грейнджър.

— Знам.

— Тояга и морков?

— Нещо такова — потвърди Майло и примигна.

Едва успяваше да различи лицето на Грейнджър. Слънцето вече бе изчезнало зад планините.

— Е, кажи ми — настоя Грейнджър, когато Майло запали лампата. — Какви доказателства събра? Не предположения и слухове, а истински доказателства.

Майло се върна на канапето.

— Ти ме накисна, Том. Накара ме да избягам от Дисниуърлд без основателна причина. Бях заподозрян, но това бе всичко, нали?

Грейнджър се опита безуспешно да се размърда и кимна.

— През цялото време си бил ти. Ти си предавал пари на Роман Угримов, който после е плащал на Тигъра. Ти си контролирал Трипълхорн, който е ръководил Тигъра. И точно затова скри досието на Тигъра от мен. Нямаше нищо общо с това, че е вербуван от Фицхю.

— Да — призна Грейнджър. — Скрих досието от теб по тези причини, но по-късно ти го показах, защото Терънс Фицхю го вербува.

— Да не се отклоняваме. Ти си ръководил Тигъра. Анджела, също като мен, го е издирвала. Затова си я убил. Това също е дело на Трипълхорн.

— Да.

— Полковник Лиен няма нищо общо. Просто си поставил Трипълхорн на няколко стратегически места и си оставил камерите да си свършат работата.

Грейнджър каза неохотно:

— Е, измислих историята с МИ6.

— И следователно, ти си поръчал убийството на молла Салих Ахмад в Судан.

— Да.

Тъй като Майло не реагира веднага, Грейнджър повтори предишния си въпрос:

— Доказателства? Разполагаш с доказателства за всичко това, нали?

Майло не бе сигурен дали трябваше да отговори. Ако признаеше, че няма физически доказателства, старецът можеше да млъкне. Но пък Грейнджър бе достатъчно опитен да прозре лъжата му, а и би настоял да узнае какви точно са доказателствата.

Мълчанието му беше достатъчно. Грейнджър поклати глава тъжно.

— По дяволите, Майло. Не разполагаш с никакви доказателства, нали?

— Да.

— Какво прави през последните няколко дни? Пиянства ли?

Майло се изправи, сякаш да му напомни кой провежда разпита, после взе чашата скоч и я поднесе към устата му. След като Грейнджър отпи, Майло остави чашата и каза:

— Моля те, Том. Просто ми кажи какво, по дяволите, става.

Грейнджър се замисли и кимна.

— Добре, щом не можеш да го разбереш сам. Най-старата причина в книгата. Причината, поради която вече не можем да стоим безучастни.

— Петрол — каза Майло.

Грейнджър се опита да свие рамене, но лепенката ограничаваше движенията му.

— Нещо такова. На пръв поглед. Но отговорът, който заслужава голямата награда е: „империя“. И получаваш допълнителен бонус, ако споменеш Китай.