Олен Стейнхауър
Туристът (3)

3.

Пътят им минаваше край италианската граница, а когато наближиха крайбрежието, магистралата се разшири, а растителността се разреди. Топлото сутрешно слънце блестеше над пътя, когато подминаха Копер и Изола. Чарлз се загледа в ниските храсти, средиземноморската архитектура и рекламите на хотели по всеки завой. Гледката му припомни колко красива бе тази част от крайбрежието. По-малко от петдесет километра, за които Италия, Югославия и Словения бяха воювали през вековете.

Вдясно от тях се виждаше Адриатическо море, а през отворения прозорец нахлувате мирис на сол. Той се зачуди дали собственото му спасение не се крие в подобно място. Да изчезне и да прекара остатъка от дните си под жаркото слънце край морето. В климат, който пресушава и изгаря неуравновесеността ти. Но Чарлз прогони тези мисли, тъй като вече знаете истината: географията не решава проблемите.

— Не можем да се справим с този случай, ако не ми разкажеш останалото — каза той.

— Какво останало? — попита Анджела, сякаш нямаше представа.

— Защо Франк бе изпратен тук с три милиона долара?

— Военнопрестъпник. Босненски сърбин. Важна клечка.

Минаха покрай малък розов хотел и пред тях се разкри заливът на Порторож, огрян от слънцето.

— Кой по-точно?

— Наистина ли има значение?

Чарлз предположи, че всъщност няма. Караджич, Младич или някой друг, историята винаги бе една и съща. Те, както и хърватските фанатици от другата страна на бойното поле, бяха участвали в босненския геноцид, който превърна уважаваната навремето мултиетническа страна в международен парий. От 1996 г., с помощта на симпатизанти и подкупни правителствени чиновници, тези типове се криеха от международния съд. Престъпления срещу човечеството, срещу живота и здравето, геноцид, нарушение на Женевската конвенция, убийство, плячкосване и мародерство. Чарлз се вгледа в морето и подуши въздуха.

— ООН предлага пет милиона за тези хора — отбеляза той.

— О, този искаше пет — отвърна Анджела, като намали зад колоната от коли със словенски, немски и италиански номера. — Но разполагаше само с адрес и нищо друго. Настоя да получи парите предварително, за да може да изчезне. От ООН не му повярвали и някакъв хитрец в Лангли решил, че ние трябва да го купим за три милиона. Страхотен удар. Купуваме си слава и отново изтъкваме некомпетентността на ООН. Но пет или три, пак ставаш милионер.

— Какво знаем за него?

— Не ни разказа нищо, но Лангли разкри туй-онуй. Душан Маскович, сараевски сърбин, присъединил се към бойните им отряди в самото начало на войната. Част от антуража, който укрива едрите риби в сръбските планини. Преди две седмици ги напуснал и се свързал с представителството на службата на ООН за правата на човека в Сараево. Очевидно, те виждат хора като него всеки ден. Затова Душан се обадил в нашето посолство във Виена и открил, че там са по-склонни да го изслушат.

— Защо не уредихте работата в Сараево?

— Не искаше да прибере парите в Босна. Дори не искаше да действаме чрез посолството в Сараево. И не искаше никой от агентите им в бившите югославски републики, да участва.

— Не е глупав.

— Доколкото разбрахме, Душан се бе сдобил с лодка в Хърватия и щеше да чака в морето до седем вечерта в събота. После щеше да дойде до брега, да направи размяната и да изчезне отново, преди да му се наложи да се регистрира на пристанището.

— Разбирам — кимна Чарлз, който вече бе получил достатъчно информация, за да си представи различните участници и връзките между тях.

— Искаш ли да се погрижа за стаята?

— Хайде първо да проверим кейовете.

Главното пристанище на Порторож лежеше в средата на залива. Зад него се издигаше строеният през шестдесетте хотел „Словения“. Името му бе изписано със светлосиньо на фона на белия цимент. Паркираха и започнаха да се шляят из магазинчетата, които продаваха макети на лодки и тениски с надписи „Обичам Словения“ и „Родителите ми бяха в Словения и ми донесоха само…“. Семейства по сандали, със сладоледи и цигари в ръце, се разхождаха лениво наоколо. Зад магазините имаше кей, където бяха закотвени множество лодки.

— Коя? — попита Чарлз.

— Четиридесет и седем.

Той я поведе напред, пъхнал ръце в джобовете си, сякаш двамата с приятелката му се наслаждаваха на гледката и жаркото слънце. Екипажите и капитаните на яхтите и моторниците не им обърнаха внимание. Беше почти обед, време за питие и сиеста. Немци и словенци дремеха на нагорещените си палуби и единствените гласове принадлежаха на деца, които не можеха да заспят.

Място номер четиридесет и седем бе празно, но на четиридесет и девет бе завързана скромна яхта с италианско знаме. На палубата й, дебела жена се опитваше да обели наденица.

— Бонджорно! — весело я поздрави Чарлз.

Жената кимна любезно.

Италианският на Чарлз бе твърде ограничен, затова той помоли Анджела да открие кога жената е пристигнала в Порторож. Анджела заговори бързо като картечница, говореше с римски акцент и звучеше така сякаш бълва купища обиди, но жената се усмихна, размаха ръце и заговори по същия начин. Накрая, Анджела й благодари сърдечно.

Чарлз й махна, после се наведе към Анджела.

— Е?

— Пристигнала тук в събота вечер. До тяхната яхта била закотвена моторница, доста мръсна, но изчезнала малко след като дошли. Жената предположи, че е отплавала към седем и половина или осем.

След още няколко стъпки, Анджела осъзна, че Чарлз бе спрял някъде зад нея. Той стоеше с ръце на кръста, вторачен в малката табелка, на която пишеше „47“.

— Мислиш ли, че водата е прекалено мръсна? — попита той.

— Виждала съм и по-мръсна.

Чарлз й подаде сакото си, после разкопча ризата и срита обувките си настрани.

— Не, не мислиш да го направиш, нали? — изуми се Анджела.

— Ако размяната въобще е станала, вероятно не е минала добре. Ако е довела до схватка, нещо може да е паднало във водата.

— Или — поправи го Анджела, — ако Душан е хитър, е изнесъл трупа на Франк в открито море и го е изхвърлил през борда.

Чарлз се канеше да й каже, че вече е изключил Душан Маскович като убиец. Сърбинът нямаше да спечели нищо, ако убие човека, който щеше да му даде огромно количество пари в замяна на простичък адрес. Но после промени решението си. Нямаше време за разправии.

Събу панталона си, като пренебрегна болката в стомаха си, когато се наведе. Не носеше фланелка, а гърдите му бяха бледи след седмицата под мрачното сиво небе на Амстердам.

— Ако не се върна…

— Не гледай към мен — прекъсна го Анджела. — Не мога да плувам.

— Тогава помоли синьора Наденица да ми помогне.

Преди Анджела да отговори, Чарлз скочи във водата. Опънатите му от лекарствата нерви потръпнаха и той едва не си пое дъх, но успя да се сдържи. Изскочи обратно на повърхността и избърса лицето си. Анджела, застанала на ръба на кея, му се усмихна весело.

— Свърши ли вече?

— Внимавай да не ми измачкаш ризата — каза той, после се потопи отново и отвори очи.

Благодарение на слънцето, което грееше точно над него, той видя ясно белите корпуси на лодките. Прокара ръце по италианската яхта и последва очертанията й към носа, откъдето се спускаше дебелото въже с котвата. Гмурна се към дъното, използвайки ръцете си вместо очи. Докосна груба мида и люспите на риба, но когато се приготви да се върне на повърхността, напипа още нещо. Тежка работна обувка с твърда подметка. Обувката го отведе до крак, обут в джинси, след което напипа и тялото. Отново си напомни да не си поема дъх. Задърпа силно, но вкочаненият студен труп почти не помръдна.

Изскочи на повърхността, за да си поеме въздух, пренебрегна закачките на Анджела и се гмурна. Най-после успя да издърпа трупа и в светлината до италианската яхта видя защо се бе мъчил толкова. Подутият труп, принадлежащ на мъж с тъмна брада, бе завързан с въже към тежка метална тръба.

Той се издигна и вдъхна дълбоко. Водата, която бе изглеждала чиста преди минути, сега беше ужасно мръсна. Чарлз избърса уста с опакото на ръката си. Над него Анджела каза:

— Аз мога да си сдържа дъха по-дълго. Гледай.

— Помогни ми.

Тя остави дрехите му на кея, коленичи и се протегна към него. След миг, Чарлз седеше на кея, повдигнал колене и разтреперан от вятъра.

— Е? — попита Анджела.

— Как изглежда Франк?

Тя бръкна в джоба на сакото си и извади малка снимка. Франк Доудъл бе идеално осветен и всичките му черти се виждаха ясно. Гладко обръснат тип, с плешиво теме и бяла коса над ушите. Около шестдесетгодишен.

— Не си е пуснал брада след тази снимка, нали?

Анджела поклати глава отрицателно и го погледна притеснено.

— Но последната снимка на Маскович…

Той се изправи.

— Освен ако в Порторож няма бум на убийствата, долу лежи вашият сърбин.

— Аз…

Чарлз я прекъсна категорично.

— Ще поговорим със словенското разузнаване, но трябва да се обадиш във Виена. Веднага. Да проверят кабинета на Франк. Да видят какво липсва. Да открият какво е имало в компютъра му, преди да изчезне.

Чарлз облече ризата си и белият памук потъмня от влагата. Анджела извади мобилния си телефон, но пръстите й затрепериха и не можаха да наберат номера. Чарлз хвана ръцете й и я погледна в очите.

— Това е сериозна работа. Ясно ли е? Но не избързвай с изводите, преди да разберем всичко. И да не съобщаваме на словенците за трупа. Не искаме да ни задържат за разпит.

Анджела кимна послушно.

Чарлз я пусна, грабна сакото, панталона и обувките си и тръгна по кея. От яхтата си дебелата италианка подсвирна весело.

— Хубавец! — извика тя.