Олен Стейнхауър
Туристът (37)

31.

Направиха няколко маневри за избягване на потенциални преследвачи, включително и рискован обратен завой в тунел, напуснаха центъра на Париж и спряха до полупразен бар в предградията. След кратки преговори Майло и Морел седнаха на маса в задната част на заведението, а Айнър и Адриан Ламбер, партньорът й, се настаниха на бара. Барманът, дебелак в мърлява престилка, донесе еспресо. Морел каза:

— Радвам се, че се върнахте в страната ни, господин Уийвър.

Майло благодари на бармана и го загледа как се отдалечава.

— Искахте да говорите с мен, нали? — попита тя.

— Имам някои въпроси.

— Какъв късмет! — отвърна тя, потропвайки по масата. — Аз също имам въпроси. Например, чухме от американските ни приятели, че ви издирват, но влизането ви в Европа не е отбелязано никъде. Моля ви, кажете ми под какво име пътувате.

— Съжалявам — отговори Майло. — Това е единственият въпрос, на който не мога да отговоря.

— Тогава вероятно ще споделите с мен защо убихте Анджела Йейтс.

— Не знам кой я уби. Точно това се опитвам да разбера.

Даян Морел кръстоса ръце пред гърдите си и го загледа над масата.

— А бихте ли ми обяснили защо се интересувате от дребен държавен служител като мен?

— Имате приятел с вила в Бретан — отговори Майло. — Когато все още е бил на служба в Лондон, сте го посещавали там през уикендите и междувременно сте работили по онова, което чух, че е чудесен роман, възхваляващ социализма. Приятелят ви е китаец и предполагам, че е пътувал от Лондон, за да се види с вас. Прав ли съм?

Даян Морел отвори уста, но я затвори бързо. Облегна се на стола си и каза:

— Интересно. Кой ви го каза?

— Приятел.

— ЦРУ знае доста неща, господин Уийвър — ухили се тя. — Честно казано, завиждаме ви. Нашият персонал е малък, а всяка година социалистите атакуват бюджета ни. За малко да ни унищожат през седемдесетте години — обясни Даян и поклати глава. — Не, не съм от жените, които биха написали новия „Комунистически манифест“.

— Значи съм получил погрешна информация.

— Не съвсем.

— Така ли?

Даян Морел забеляза интереса му.

— Ще ви разкажа всичко, господин Уийвър. Просто трябва да проявите търпение.

Майло се опита да си придаде търпелив вид.

Даян разтърка челото си.

— Миналия петък ви видяхме да обядвате с Анджела Йейтс. Същата вечер бяхте с господин Айнър и наблюдавахте апартамента й. Тръгнахте си рано, но после се върнахте и я посетихте. Няколко часа по-късно тя умря отровена. Лекарите казаха, че ставало дума за барбитурат. Всичките и приспивателни били заменени с него.

— Да — потвърди Майло.

— Господин Айнър и друг ваш служител влязоха в сградата в пет и шестнадесет сутринта в събота. После господин Айнър отиде във вашия хотел. Малко след това двамата изфучахте през задния вход.

Тя се прокашля като дългогодишен пушач и продължи:

— Открихме и двама ви на летището, където се готвехте да избягате. Помните ли?

— Айнър не отлиташе никъде — отговори Майло. — А излязохме през задния вход на хотела, защото бързах.

— Да се приберете у дома?

Той кимна.

— Всъщност, господин Айнър избяга, но не със самолет. Качи се в колата си и напусна летището. За съжаление, ние го изгубихме от поглед и той изчезна.

— Предполагам, че е трябвало да отиде някъде.

— Ако на летището знаех, че Анджела Йейтс е мъртва, нямаше да напуснете страната. За съжаление, научих това късно следобеда — каза тя, като стисна устни и се вгледа в него. — Разбирате накъде бия, нали? Всичко това ми прилича на предумишлено убийство.

— Наистина ли?

Даян Морел се вторачи в него. За разлика от Джанет Симънс, по лицето й нямаше никакви следи от безгрижие. С подутите си очи изглеждаше, сякаш цял живот е страдала.

— Освен това, твърдите, че не знаете нищо за убийството на Анджела Йейтс, но историята, която току-що ви разказах, навежда на различни мисли. И по-точно, че сте дошли в Париж и сте работили с господин Айнър, докато завършите мисията си. И си тръгнахте веднага след Анджела Йейтс умря. Ако пропускам нещо, моля ви, уведомете ме.

— Анджела беше моя приятелка — каза той след няколко секунди. — Не я убих, нито пък Айнър я уби. Ако вярвах, че той го е извършил, щях да ви го предам веднага.

— Въпрос — прекъсна го тя, като вдигна ръка. — Кой точно е господин Джеймс Айнър? Изглежда работи с персонала на посолството, но няма обществено досие за назначаването му там. Всъщност, той пристигна в Париж едва преди три месеца. Преди това е бил в Германия за три седмици. А по-рано — два месеца в Италия. А още по-рано — отново във Франция, Португалия и Испания. А преди Испания, където пристигнал преди година и половина, за него няма никакви данни в Европа. Кой е господин Айнър?

Това бе въпрос, който Майло се бе надявал да избегне. Даян Морел си беше свършила работата.

— Не знам — отговори той. — Това е истината. Но мога да ви кажа нещо, което се надявам да запазите в тайна.

— Давайте.

— Анджела Йейтс бе заподозряна в предателство. По-точно, че продава тайни.

— На кого?

— На Китай.

Морел примигна стреснато. Това бе нещо, което Управлението никога не би признала, и той се надяваше да прогони въпросите за Джеймс Айнър от главата й. Най-после тя каза:

— Интересно.

— Така ли?

— Сега ще ви помоля за същото, господин Уийвър. Да запазите тайна.

Майло кимна.

— Преди година, госпожица Йейтс и аз бяхме близки приятелки. Предполагам, че точно заради това не ви застрелях и не предадох трупа ви на американците. Аз също бих искала да узная истината.

— Радвам се.

— Мисълта ми е, че аз се опитах да я накарам да направи точно това — да продава тайни — призна Морел, като поклати глава и прехапа долната си устна. — Според мен е адски изненадващо, че Анджела би продавала тайни на китайците. Всъщност, сигурна съм, че не би го направила.

— Съгласен съм — потвърди Майло, после замълча.

Преди година.

— О…

Морел седна по-изправено.

— Какво?

Това бе жената, с която Анджела бе имала връзка. Жената, която бе разбила сърцето й. Морел очевидно й бе показала, че връзката им е била просто начин да я подмами да продава тайни.

— Нищо — каза той. — Продължавайте.

— Анджела не се съгласи да ни продава тайни, но работеше с някой друг. Забелязахме я да се среща с един мъж.

— С червена брада — допълни Майло.

Морел се намръщи и поклати глава отрицателно.

— Не. Защо мислите така?

— Просто идея. Продължавайте.

— Мъжът беше гладко обръснат. Възрастен. Оказа се, че Анджела наистина е двоен агент.

Майло се вторачи в нея.

— За кого?

— За ООН.

Той се разсмя.

— Имате предвид Интерпол. Да, звучи логично.

— Не. Имам предвид, че работеше за ООН.

— А стига бе — нервно се усмихна Майло. — ООН няма разузнавателна агенция. Може би Анджела просто е получавала информация от тях.

Морел отново поклати глава.

— И ние мислехме така отначало. Анджела се срещна с човек от централата на ЮНЕСКО тук в Париж. Името му е Евгени Примаков.

— Примаков? — повтори Майло зашеметен.

— Познавате ли го?

Той поклати глава, за да прогони внезапната паника. Не и Евгени.

— Продължавайте — помоли Майло.

— Направихме известни проучвания. Примаков е работил навремето за КГБ. Издигнал се до полковник и запазил ранга си, когато КГБ се превърна във ФСБ. После ги напуснал през 2000 г. и започнал работа за ООН в Женева. Не разполагаме с много данни за него, но през 2002 г. работил с някои представители от Германия. Опитвали се да създадат независима разузнавателна служба. Доводът им бил, че Съветът по сигурност можел да взима разумни решения само ако има независима агенция, която да му осигурява информация. Разбира се, дори не се стигнало до гласуване. Китай, Русия и вашата страна показали недвусмислено, че ще наложат вето върху идеята.

— Ами тогава е ясно — каза Майло. — ООН няма разузнавателна агенция, за която Анджела да работи.

Морел кимна, сякаш Майло най-после бе успокоил подозренията й, но каза:

— В началото на 2003 г. господин Примаков изчезна за около шест месеца. Появи се отново през юли във военния щаб на Съвета за сигурност, където работеше във финансовия отдел. Запази поста си въпреки промените в персонала. Намирам всичко това доста подозрително.

— Искате да кажете, че този човек, Евгени Примаков, ръководи тайна агенция в ООН? Невъзможно.

— Защо да е невъзможно?

— Ако в ООН имаше тайна агенция, щяхме да знаем за нея.

— Имате предвид, че вие щяхте да знаете за нея.

— Слушайте — изчерви се Майло, — през последните шест години ръководя отдел, който се занимава само с Европа. Ако нова разузнавателна агенция работеше в същата сфера, щях да разбера бързо. Не можете да скриете подобно нещо. Започват да се случват необясними събития, появяват се малки черни дупки, които трябва да бъдат запълнени. След година-две става съвсем лесно да забележиш появата на нова организация.

— Не бъдете толкова сигурен — отвърна Морел усмихнато. — През седемдесетте години Примаков ръководил успешни съветски операции в Германия. Подпомагал терористичната мрежа на „Баадер-Майнхоф“. Той знае как да пази тайна.

— Добре — съгласи се Майло.

Все още не вярваше, по причини, които не можеше да сподели с Даян Морел. Същите причини, поради които не бе споделил с Управлението, дори и с жена си.

— Моля, разкажете ми за полковник Лиен — каза той.

— Струва ми се, че вече знаете всичко, господин Уийвър. Защо вие не ми разкажете?

Майло изпълни молбата й.

— Срещали сте се с него през уикендите. Във вилата му. Но сте работили върху него, нали? Може и да сте спали с него, предполагам, че това е било неизбежно, но той е носил лаптопа си и вие сте можели да вземете от него каквото си поискате. Прав ли съм?

Тя не отговори, а зачака търпеливо.

— Знаем всичко това, защото МИ6 наблюдавало полковника. Те са хората, които му помогнали, когато получил инфаркт. И тогава копирали диска на лаптопа му. Така узнахме, че той е разполагал с някои от документите на нашето посолство, които получил във вилата от човек на име Хърбърт Уилямс или Ян Клаузнер. Подозирахме, че Уилямс е получил документите от Анджела, затова я наблюдавахме.

— Затова ли господин Айнър я уби?

Майло поклати глава.

— Не разбирате. Айнър не я уби. Не искаше да я убива. Искахме да видим на кого Анджела ще предаде информацията.

Лицето на Морел се изчерви силно. Изглеждаше бясна, но не се развика, а попита тихо:

— Имате ли цигари? Оставих моите в офиса.

Майло извади кутия „Давидоф“ и й запали цигарата. Морел дръпна силно, издиша дима и погледна цигарата.

— Не са много добри.

— Съжалявам. Говорихте ли със съседите на Анджела? Тя е взимала приспивателни редовно, така че вероятно са били подменени в петък през деня. Някой съсед може да е видял убиеца да влиза в кооперацията.

— Взимала е приспивателни всяка нощ?

— Може би. Не знам.

— Това не е много разумно — каза тя, после се вторачи в масата. — Анджела беше ли потисната?

— Не изглеждаше потисната.

— Говорихме със съседите. Няколко описания, но в град с размерите на Париж работници по поддръжката и доставчици се появяват редовно.

— Някой подозрителен?

Морел поклати глава.

— Казаха, че Анджела нямала много посетители.

— Говорихте ли някога с нея? Имам предвид през последната година.

— Понякога. Все пак бяхме в същия бизнес. Останахме нещо като приятелки.

— Тя разпитваше ли ви за информация?

— Понякога и аз го правех.

— Някога пита ли ви за Ролф Винтенберг?

Французойката примигна.

— Веднъж. Искаше да знае дали разполагаме с нещо за него.

— И?

— Не.

— Ами Рахман Гаранг?

Изражението на Морел се промени. Каквото и доверие да бе изпитвала към Майло, то се изпаряваше бързо.

— Това беше грешка. Ние допускаме грешки понякога, също като ЦРУ.

Той разбра.

— Не ми пука за това. Но Анджела работеше с него, опитвайки се да разбере кой уби молла Салих Ахмад. Помогнахте ли й с това?

Морел отново поклати глава.

— Говорихме за последен път преди две седмици. Седмица преди… — тя се размърда нервно на стола. — Анджела беше разстроена от смъртта на оня дребен терорист. Искаше да знае дали ние сме го убили.

— Какво й казахте?

— Истината. Не знаехме нищо по въпроса.

Майло не се съмняваше в това. Преди две седмици, когато бе научила за убийството на Рахман Гаранг, Анджела сигурно бе започнала да подозира всекиго. И като всеки добър следовател, бе проучила всичко възможно.

Морел погледна празната си чаша.

— Говорихте за полковник Лиен по-рано…

— Да.

— И за лаптопа му.

— Точно така.

Тя се почеса по врата.

— Господин Уийвър, Лиен нито веднъж не донесе лаптопа си във вилата. Никога дори не го изнесе от посолството в Лондон. Това би било непростим риск за сигурността.

— Вероятно не сте го видели.

— Виждах всичко, което носи със себе си.

— Но това е… — той замълча.

Искаше му се да каже „невъзможно“, но всъщност не беше. Означаваше само, че някой, между ферибота, където Лиен бе получил инфаркт, и офиса на Грейнджър в Ню Йорк, лъжеше.

Морел се вгледа в променящото се изражение на лицето му.

— Това е новина за вас, нали? — попита тя.

Нямаше смисъл да я лъже, затова не го направи.

— Мисля, че трябва да разберете защо получавате толкова недостоверна информация — посъветва го тя.

— Права сте — кимна Майло, а когато Морел не отговори, добави усмихнато. — Чух, че романът е много добър.

— Какво?

— Романът, който би трябвало да пишете.

— О, това ли — усмихна се тя и се облегна назад. — Преди няколко години една програмистка в министерство на външните работи се самоуби. Нищо подозрително, но дълго време бе предавала информация на кубинското си гадже. Оказа се запалена марксистка. Нали разбирате, във Франция, Маркс още не е мъртъв. Когато проверихме вещите й, намерихме романа, който бе написала. Не го бе показала на никого. Предполагам, се е надявала да бъде открит и публикуван след смъртта й. Вместо това, аз го използвах, за да убедя полковник Лиен, че съм не само хубава, но и литературен гений. Понякога ми става жал за момичето.

Морел зарея поглед меланхолично, затова Майло каза: Трябва да знаете, че тя наистина ви обичаше.

— Какво?

Думата сякаш я ужаси.

— Анджела. В кафенето ми каза, че била зарязана от френска аристократка. Това сте били вие.

Морел се заигра с подгъва на мърлявата покривка.

— Аристократка? — учуди се тя.

— Считайте го за комплимент.

Тя кимна.

Майло попита нежно:

— Къде се срещахте?

— Какво имате предвид?

— Анджела не се доверяваше на никого. И би искала да запази връзката си в тайна. Особено, ако любовницата й е била френски агент.

Даян Морел сви рамене, но не отговори.

— Не сте се срещали в нейния апартамент, тъй като хората щяха да знаят. Не бихте го направили и във вашия апартамент, по същата причина. Трябва да е било някъде другаде.

— Разбира се.

— Къде ходехте? Анджела имаше ли друг апартамент?

Морел се усмихна.

— Значи сте били в апартамента й и сте го претърсили. И се надявате да има друго място, където Анджела да е скрила уликата, която ще докаже невинността ви. Така ли е?

— Може да се каже.

— Е, нямате късмет. Срещахме се в апартамента на приятел в деветнадесети арондисман. Няма да намерите нищо. Ходихме там два или три пъти. След това, използвахме само хотели. Разбирате ли?

— Адресът — каза той. — Моля ви.

— „Рю Давид д’Анжер“, номер тридесет и седем, седми апартамент. Близо до метростанция „Дунав“.

Майло повтори адреса, за да го запамети. Даян помоли:

— Разкажете ми за мъжа с червената брада.

Той примигна и тя се усмихна.

— Хайде да не си играем игрички. Просто ми разкажете.

— Забелязахме го с Анджела по време на наблюдението върху нея. Хърбърт Уилямс. Смятахме, че той е свръзката й с китайците.

Морел кимна.

— Защо?

— Защото един от съседите съобщи, че в петък следобед, около четири, тя пуснала в кооперацията мъж с червена брада и странен акцент. Казал, че бил техник, дошъл да провери основите на кооперацията.

— И е била с него през цялото време?

— Тъкмо излизала.

— Мисля, че това е убиецът на Анджела.

— Аз също — каза Морел, после погледна към бара, където Айнър и Ламбер говореха оживено. — Дъждът спря. Приключихме ли?

— Предполагам, че да. Какво ще направите по въпроса?

— За кое?

— За това. Когато се върнете в службата.

Тя стисна устни и се замисли.

— Ще трябва да докладвам за срещата. Все пак, имаше свидетели.

Майло кимна.

— Но не трябва да го правя веднага. А след като напиша доклада, ще мине известно време докато стигне до вашето посолство. Поне ден-два.

— Опитайте се да ги направите два, моля ви.

— Ще опитам.

Той почти й повярва.

— Благодаря ви, че бяхте откровена с мен.

Морел се наведе към него.

— Когато най-после говорите с тях, моля, кажете на господарите си, че ако някой умре в Париж заради тяхната дезинформация, правителството ви може да забрави за привилегиите си във Франция. Ясно ли е?

— Ще предам — отговори Майло.

Чувстваше се беден, сякаш й дължеше нещо за помощта, но нямаше какво да даде. После осъзна, че макар и с малко, все пак разполагаше с нещо.

— Знаете ли, Анджела се примиряваше с края на връзката ви, като се хвърляше ожесточено в работа. Тя ми го каза. Но не е взимала приспивателните заради вас. Не сте виновна за смъртта й.

Морел закима, после спря рязко, сякаш си бе припомнила коя бе тя и кой бе той.

— Разбира се, че не съм виновна. Вие сте виновен.

Тя се изправи, отиде до бара и дръпна ръкава на Ламбер. Майло кимна на въпросителния поглед на Айнър и туристът върна мобилните телефони на агентите. Загледаха как французите излизат навън в хладния влажен следобед. Двамата мъже останаха вторачени във вратата още няколко секунди.