Олен Стейнхауър
Туристът (53)

4.

От другата страна на реката специален агент Джанет Симънс шофираше бавно в претовареното бруклинско движение, като спираше рязко, за да направи път на пешеходци и хлапета, които се втурваха смело да пресекат Седмо авеню. Проклинаше всяко едно от тях. Хората бяха идиоти — мотаеха се безгрижно наоколо, сякаш никога нищо нямаше да застане на пътя им. Нищо, нито коли, престрелки, убийци, дори неясните машинации на световните разузнавателни служби, които лесно можеха да те объркат с някой друг, да те завлекат в мрачна килия или просто да ти пръснат черепа.

Тя паркира на Седмо авеню, близо до кръстовището с „Гарфийлд“, за да не я видят през прозореца.

Беше вдигнала много шум с Терънс Фицхю, но истината бе, че нямаше право да изземе случая Майло Уийвър. Да, беше убил Том Грейнджър на американска земя, но и двамата бяха служители на ЦРУ, което налагаше проблема да бъде решен от Управлението.

Защо тогава проявяваше такова упорство? Дори самата тя не знаеше. Убийството на Анджела Йейтс, вероятно това бе причината. Преуспяваща жена, справила се чудесно в най-мъжката професия, бе убита от човека, когото Симънс бе изпуснала в Тенеси. Дали това я правеше отговорна за смъртта на Йейтс? Може би не. Но все пак се чувстваше виновна.

Старомодното чувство за отговорност не спираше да тормози живота й, макар че психоаналитичката й от министерството, кльощаво бледо момиче с нервните несръчни маниери на девственица, да бе на друго мнение. Според нея, Джанет Симънс не бе отговорна за всички хора в живота си, а просто вярваше, че трябва да носи отговорност за тях.

— Контрол — казваше девственицата. — Мислиш, че можеш да контролираш всичко. Това е сериозна грешка.

— Твърдиш, че имам проблеми с контрола? — подкачи я Симънс, но девственицата бе по-корава отколкото изглеждаше.

— Не, Джанет. Твърдя, че страдаш от мегаломания. Добрата новина е, че си избрала подходящата професия.

Следователно, желанието й да оправи безумията на Уийвър нямаше нищо общо със справедливостта, съчувствието, филантропията и дори равните права за жените. Но пък това не означаваше, че действията й не са полезни. Дори девственицата би го признала.

В продължение на седмици липсата на солидни доказателства спъваше действията й. Можеше да докаже, че Майло Уийвър е бил на местопрестъпленията, но искаше нещо повече. Искаше мотиви.

Къщата на семейство Уийвър се намираше на тиха улица. Предната врата бе отключена и тя изкачи стълбите, без да звъни по домофона. На третия етаж звънна на звънеца.

След миг чу шляпане на боси крака по дървения под и шпионката потъмня.

— Тина? — каза тя, като извади картата си и я поднесе към шпионката. — Аз съм, Джанет. Ще ти отнема само няколко минути.

Вратата се отвори и Тина Уийвър застана пред нея боса, облечена в долнище на пижама и тениска. Не носеше сутиен. Изглеждаше същата като при последната им среща в Дисниуърлд, но по-изморена.

— В неподходящ момент ли дойдох?

Тина се сви леко.

— Не съм сигурна, че трябва да говоря с теб. Ти го преследваш.

— Мисля, че Майло е убил двама души. Може би трима. Да не очакваш да забравя за това?

Тина сви рамене.

— Знаеш ли, че той се върна?

Тина не попита къде и кога, само примигна.

— Предаде се и сега е в офиса в Манхатън.

— Добре ли е?

— Има си неприятности, но е добре. Мога ли да вляза?

Съпругата на Майло Уийвър вече не я слушаше, вървеше по коридора към всекидневната. Симънс я последва в стая с нисък таван, огромен телевизор и стари евтини мебели. Тина се отпусна на канапето, сви крака към брадичката си и зачака агентката да седне.

— Стефани на училище ли е?

— Сега е лятната ваканция, специален агент. Тя е с бавачката.

— Не трябва ли да си на работа?

— Е, библиотеката не създава проблеми на директорката си.

— Библиотека по архитектура и изящни изкуства „Ейвъри“ в Колумбийския университет. Много впечатляващо.

Лицето на Тина изрази съмнението й, че някой би се впечатлил от това.

— Ще задаваш ли въпроси или не? Много ме бива в отговорите. Имам сериозен опит.

— Наскоро ли?

— Управлението изпрати тук няколко главорези. Преди два дни.

— Не знаех.

— Май комуникацията ви не е много добра.

Симънс поклати глава.

— Различните агенции си сътрудничат като брачна двойка с проблеми. Но посещаваме брачни консултанти — усмихна се тя, за да прикрие раздразнението си от поредната лъжа на Фицхю.

— Факт е, че в момента разследваме мъжа ти на различни нива с надеждата да разберем как тези нива са свързани.

Тина отново примигна.

— Какви нива?

— Ами както казах, убийство. Две убийства, за които само подозираме и едно потвърдено.

— Потвърдено? Как беше потвърдено?

— Майло призна, че е убил Том Грейнджър.

Симънс се подготви за избухване, но не последва такова. Само влажни зачервени очи и сълзи. После тихо хлипане, което разтърси цялото тяло на Тина.

— Слушай, съжалявам, но…

— Том? — извика Тина. — Проклетият Том Грейнджър? Не… — поклати глава тя. — Защо би убил Том? Той е кръстник на Стефани!

Тина плака още няколко секунди, после вдигна глава.

— Какво каза той?

— Какво?

— Майло. Каза, че бил признал. Какво е проклетото му оправдание?

Симънс се зачуди как да се изрази.

— Майло твърди, че Том го е използвал, а той го убил в прилив на гняв.

Тина избърса очите си и каза спокойно:

— Прилив на гняв?

— Да.

— Не. Майло няма приливи на гняв. Не е такъв човек.

— Трудно е да определиш какви са хората наистина.

Лека усмивка озари лицето на Тина, но не и гласа й.

— Не се дръж снизходително, специален агент. След шест години съвместен живот и отглеждане на дете, получаваш доста добра представа какъв е човекът.

— Добре — кимна Симънс. — Взимам си думите назад. Тогава ти ми кажи защо Майло би убил Том Грейнджър.

Тина стигна до извода за секунди.

— Само по две причини. Или му е било наредено от Управлението да го извърши.

— А втората?

— Ако се е налагало да предпази семейството си.

— Склонен ли е да предпазва семейството си?

— Не е вманиачен на тази тема, но да. Ако мисли, че сме в сериозна опасност, би предприел нужните стъпки да премахне опасността.

— Разбирам — отвърна Симънс замислено. — Преди седмица той те посети в Тексас. Ти, беше в дома на родителите си, нали?

— Той искаше да говори с мен.

— За какво точно?

Тина задъвка долната си устна.

— Вече знаеш. Роджър ти е казал.

— Опитвам се да не разчитам прекалено много на докладите. За какво искаше Майло да говори с теб?

— Да напуснем.

— Да напуснете Тексас?

— Не, да напуснем живота си.

— Не знам какво означава това — излъга Симънс.

— Означава, специален агент, че Майло си имаше неприятности. Ти например, го преследваш за убийства, които не е извършил. Той ми каза, че Том е мъртъв, но ми обясни, че друг човек го е убил, а той е застрелял убиеца.

— Кой е този друг човек?

Тина поклати глава.

— Майло не ми обясни подробностите. За съжаление, той е човек… — тя замълча за момент. — Винаги избягва подробности, които може да ме разстроят. Просто ми каза, че единственият начин да остане жив е да изчезне. Управлението иска да го убие, защото смятат, че той е убил Грейнджър. И искаше аз и Стефани да изчезнем заедно с него…

Тина преглътна затруднено.

— Паспортите ни бяха готови — продължи тя. — За всеки от нас. С различни имена. Долан. Това беше фамилното име. Искаше да избягаме, може би в Европа, и да започнем нов живот като семейство Долан.

— И ти какво отговори?

— Не сме в Европа, нали?

— Отказала си. По каква причина?

Тина се вторачи мрачно в Джанет Симънс, сякаш шокирана от липсата й на интуиция.

— По всички причини в света, специален агент. Как, по дяволите, откъсваш шестгодишно хлапе от живота му, даваш му ново име и не го травмираш? Как би трябвало да си изкарвам прехраната в Европа, като дори не говоря чужди езици? И какъв живот е този, в който всеки ден се оглеждаш през рамо?

От начина, по който избухнаха сериите реторични въпроси, Симънс разбра, че това бе реч, която Тина бе упражнявала непрестанно от момента, когато бе отказала да изпълни последната молба на мъжа си. Това бяха причини след факта. Причини, които използваше, за да оправдае това, че го бе зарязала. И нямаха нищо общо с първоначалния й отказ.

— Майло не е биологичният баща на Стефани, нали?

Тина поклати глава изморено.

— Това е… — Симънс се престори, че се опитваше да си припомни. — Патрик, нали? Патрик Хардеман.

— Да.

— И колко време от детството на Стефани Патрик бе с вас? Имам предвид, преди Майло.

— Нямаше такова време. Разделихме се докато бях бременна.

— И се запозна с Майло…

— В деня, когато родих.

Симънс повдигна вежди. Изненадата й беше искрена.

— Е, това вече е способност да откриеш нещо ценно случайно.

— Така е.

— Запознахте се в…

— Това наистина ли е необходимо?

— Да, Тина. Страхувам се, че е.

— Венеция.

— Венеция?

— Там се запознахме. Бях на почивка. Бременна в осмия месец и сама. И прекарах известно време с погрешния човек. Или подходящия човек. Зависи от гледната точка.

— Подходящият човек — помогна й Симънс. — Защото си се запознала с Майло.

— Да.

— Можеш ли да ми разкажеш за това? Всичко наистина ми помага.

— Помага ти да набуташ съпруга ми зад решетките?

— Казах ти и преди. Искам да ми помогнеш да стигна до истината.

Тина спусна крака на пода и прикова поглед в Симънс.

— Добре. Ако наистина искаш да знаеш.

— Искам.