Олен Стейнхауър
Туристът (23)

17.

Събуди се рано в събота сутрин с кошмарен махмурлук. Телевизорът крещеше прогнозата за времето на френски. Майло се опита да отвори очи, но стаята представляваше само размазано петно, затова ги затвори отново.

Такива неща се случваха, когато беше далеч от семейството си. Нямаше кой да му напомни, че е грешка да прекара нощта пред телевизора с бутилка водка и пакет цигари. Не беше такъв, когато беше турист, но сега Майло, семейният човек, пътуваше като откачен тийнейджър, измъкнал се от дома.

Нещо помръдна — чу се леко изскърцване — и той отново отвори очи. Размазани цветове. Отдръпна се назад и вдигна юмрук. Айнър се усмихна весело от стола до леглото му.

— Добре ли си?

Майло се опита да седне и да се облегне на таблата на леглото. Беше му адски трудно. Спомни си как потъна във водката, а после — от любопитство — изпи миниатюрно шише с хотелско бренди и друго с узо. Изкашля се измъчено.

Айнър вдигна бутилката и я огледа. Съдържанието й липсваше почти напълно.

— Е, поне не си изпил цялата бутилка — отбеляза той.

Майло осъзна, не за първи път, че не го бива да пие.

Айнър остави бутилката на пода.

— Събуди ли се достатъчно, за да поговорим?

— Още съм малко пиян.

— Ще поръчам кафе.

— Колко е часът?

— Шест сутринта.

— Господи — изстена Майло.

Беше спал не повече от два часа и половина.

Айнър се обади да поръча кафе, а Майло отиде да си измие лицето.

— Не е същото като на млади години, а? — ухили се Айнър, застанал до вратата на банята.

Майло изстърга езика си с четката за зъби. Страхотно му се повръщаше, но не искаше да го направи пред Айнър. Не и това.

Когато най-после излезе от банята, успя да фокусира туриста, който изглеждаше чудесно отпочинал, докато прещракваше от канал на канал, спирайки на CNN. Майло искаше да изглежда по същия начин. Един горещ душ щеше да му помогне.

— Има ли причина за посещението ти тук, Айнър? — попита той.

Айнър увеличи звука на телевизора. Изражението му беше мрачно.

— Тук съм заради Анджела.

— Какво за нея?

Айнър заговори, после огледа стаята. От джоба на сакото си извади вехта разписка и химикалка. Наведе се над масата, написа една дума и показа листчето на Майло.

МЪРТВА.

Краката на Майло се подкосиха. Той седна на леглото и разтърка лицето си.

— За какво, по дяволите, говориш?

Айнър отново се поколеба и взе химикалката, но реши, че можеше да му съобщи новината, без да издава прекалено много.

— Ти си тръгна снощи. Даде ми знак с палец, затова започнах наблюдението отново.

— Добре. И?

— Анджела си легна. Заспа веднага.

— Приспивателни — каза Майло. — Взе ги още докато бях там.

— Точно така. Заспа. След около час, излязох да купя храна. Бил пое поста ми. Върнах се след час. И тогава забелязах, че тя въобще не е помръднала. Тя…

Той замълча, погледна отново химикалката, но пак си промени решението.

— Не бе помръднала и на сантиметър в продължение на час. Дори не хъркаше. Мина още един час — абсолютно същата история.

— Потвърди ли? — прошепна Майло.

— Преди четиридесет минути. Влязох в апартамента й и проверих пулса й. Нищо. Взех флаш драйва.

— Но… — започна Майло. — Как?

— Бил смята, че в пицата й е имало нещо, но той си е такъв. Аз обвинявам приспивателните.

Стомахът на Майло се сви. Беше седял там и я бе гледал как извършва неволно самоубийство. Опита се да диша равномерно.

— Съобщи ли в полицията?

— Наистина, Уийвър, сигурно си убеден, че съм пълен идиот.

Майло нямаше желание да спори по въпроса. Не изпитваше нищо, освен пълна празнота. Знаеше, че това е шок преди бурята. Взе дистанционното от Айнър и намали звука на телевизора, където палестински хлапета подскачаха на улицата и празнуваха нещо.

— Отивам да взема душ — каза той.

Айнър отнесе дистанционното до леглото, нагласи на MTV и увеличи звука. Стаята се изпълни с френски рап.

Майло прекоси стаята и спусна щорите. Чувстваше се изтръпнал навсякъде, с изключение на кошмарното пулсиране в главата му.

— Това пък за какво е? — попита Айнър.

Майло не знаеше. Беше спуснал щорите инстинктивно.

— Параноя — отбеляза Айнър. — Тормози те параноя. И преди го забелязах, но не знаех защо. Не и до снощи. Тогава проверих подозрението. Ти… — той зашепна отново. — Бил си турист.

— Преди много дълго време.

— Каква беше легендата ти?

— Забравих.

— Хайде де.

— Последната беше Чарлз Александър.

Стаята потъна в тишина. Айнър бе намалил звука на телевизора.

— Шегуваш се.

— Защо?

— Защото — започна Айнър, после се замисли и отново увеличи звука на телевизора, — все още говорят за Чарлз Александър.

— Така ли?

— Наистина — Айнър кимна енергично, а Майло се притесни от внезапното уважение. — Оставил си неколцина приятели и множество неприятели по целия континент. Берлин, Рим, Виена, дори Белград. Всички те помнят добре.

— Вечно съобщаваш добри новини, Джеймс.

Мобилният телефон на Майло звънна. Тина. Той го отнесе в банята, за да избегне силната музика.

— Здрасти, сладурче.

— Майло? Да не си в дискотека?

— Телевизорът работи — отговори той и затвори вратата на банята. — Какво става?

— Кога се прибираш?

Тина не звучеше уплашена, а просто…

— Пияна ли си? — попита той.

Тя се засмя. Да, определено беше пияна.

— Пат донесе бутилка шампанско.

— Страхотен кавалер.

Майло не ревнуваше от Патрик. Бившият й приятел бе просто досаден факт от живота.

— Какъв е проблемът? — попита той.

Тина се поколеба.

— Нищо, нищо. Пат си отиде, Стеф си легна. Исках само да чуя гласа ти.

— Слушай, трябва да вървя. Тъкмо научих лоша новина.

— Анджела?

— Да.

— Не е… имам предвид… няма сериозни неприятности, нали?

— По-лошо е от неприятности.

Той се вслуша в мълчанието й докато Тина се опитваше да схване какво може да е по-лошо от обвинението в предателство. Накрая загря.

— О, господи!

Тя започна да хълца, както правеше често, когато бе пияна или нервна.

Италианец, когото Майло познаваше навремето, обичаше да казва:

— В мъката има нещо банално. Направо ми прилошава от всичкия този кич.

Италианецът беше наемен убиец и тази философия му служеше, за да го предпази от емоционалност.

Докато се къпеше, Майло откри, че се чувства по същия начин. Прилоша му от начина, по който си припомняше чертите на Анджела и гласа й, красивото й лице и любовта й към френската мода. Спомни си съблазнителното й ръмжене. За разлика от празнотата на шока, сега му се струваше, че е изпълнен изцяло от кича на смъртта.

Когато излезе от банята, увил хавлия около кръста си, Айнър пиеше кафе, вторачен в телевизора, където двеста или повече арабски протестиращи крещяха, вдигнали юмруци и притиснати към висока стоманена ограда.

— Къде? — попита Майло.

— Багдад. Прилича на Иран през 1979 г., нали?

Майло нахлузи раирана риза. Айнър отново увеличи звука — действие, което предвещаваше мрачни теми — но не заговори. Седеше и гледаше как Майло се облича, потънал в мисли. Най-после прошепна театрално:

— Натъквал ли си се някога на Черната книга? Или тя е само мит сред туристите?

Майло забеляза наивното очакване по лицето на младия мъж. По различни причини, най-вече защото искаше Айнър да спре да се съмнява в действията му, реши да излъже.

— Истинска е — отговори той. — Открих един екземпляр в края на деветдесетте години.

Айнър се наведе към него и примигна.

— Сега вече се шегуваш.

— Не, Джеймс, не се шегувам.

— Къде? Търсих, но никога дори не се доближих до нея.

— Значи не ти е писано да я намериш.

— А стига бе.

Майло му повтори думите, които бе чувал много пъти в младините си. Беше същата реплика, която придаваше тайнственост на Черната книга, независимо дали наистина съществуваше или не.

— Книгата намира теб, Джеймс. Ако си достоен, ще намериш начин да застанеш на пътя й. Книгата не си губи времето с аматьори.

Бузите на Айнър се зачервиха, а дишането му се ускори. После обаче си спомни кой беше, усмихна се и намали звука.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Първокласен шегаджия си, Майло Уийвър.

— Да, добре ме познаваш.

Айнър се засмя, после си промени решението. Нямаше представа в какво да вярва.