Олен Стейнхауър
Туристът (61)

12.

Фицхю обядва в същия китайски ресторант на Тридесет и трета улица, откъдето бяха поръчали храната на Уийвър. Избра си маса в задната част на заведението, за да не го притесняват и за да обмисли съобщението, получено от Сал.

Дж. Симънс изпрати молба в 6:15 до директора. Настоява да получи достъп до банковите сметки и телефонни разговори на Терънс А. Фицхю. В момента разглеждат молбата й.

Фицхю потъна в размисъл. Новината доказваше това, което вече бе усетил. Симънс изобщо не му се доверяваше. Личеше си и по тона й, и по начина, по който се държеше с него. Съперничеството между агенциите беше едно, но подобно напрежение… тя се отнасяше с него, сякаш той бе враг. А сега искаше достъп до документите му.

Той пресече начинанието й с едно телефонно обаждане. Увериха го, че молбата й няма да бъде изпълнена.

Но все пак се чувстваше готов за отбрана, а в момента не се нуждаеше от това. Трябваше да предвожда нападението, което да контролира възможните последствия като тикне Майло Уийвър зад решетките и приключи разследването.

Паспортът. Това беше козът му. Все още не знаеше кой го бе изпратил. Криминолозите намериха само един бял косъм: бял мъж, на възраст от петдесет до осемдесет години, богата на белтъчини диета. Но това бе валидно поне за половината от разузнавачите по света. Фицхю вече не се интересуваше кой е благодетелят му. Единствената му грижа бе да приключи случая преди Симънс да намери начин да съсипе усърдната му работа.

Мислите му бяха прекъснати от непознат, който се приближи до масата и каза на френски:

— Не сме се виждали толкова отдавна.

После му протегна ръка.

Фицхю се стресна. Вторачи се в хубавото лице на шестдесет и няколкогодишен мъж с вълниста бяла коса и пое ръката му. Откъде го познаваше?

— Извинете ме — каза Фицхю докато се ръкуваха.

В лицето имаше нещо познато, но не бе съвсем сигурен.

— Познавам ли ви? — попита той.

Усмивката на мъжа се изпари и той заговори на английски.

— Бърнард, нали?

Фицхю поклати глава.

— Припознали сте се. Съжалявам.

Мъжът вдигна ръце.

— Не, аз съжалявам. Не исках да ви притеснявам.

Мъжът си тръгна и, макар Фицхю да очакваше да го види как се връща на масата си, той излезе от ресторанта. Бе толкова убеден, че Фицхю е приятелят му, Бърнард, че бе влязъл от улицата. Французин? Не. В акцента му се долавяше следа от славянски език. Чех?

На единадесет пресечки от ресторанта на двадесет и третия етаж на „Гранд Хаят“, Симънс седеше на леглото си и проверяваше базата данни на Министерството на вътрешната сигурност. Търсеше досието на човек от Управлението, Джим Пиърсън. Издирването не даде резултат. Опита с различни варианти на името, после изпрати съобщение до Матю, човека й в Туризма, и го помоли да провери в компютрите на Лангли, в случай че досието на Джим Пиърсън не бе стигнало до министерството.

Докато чакаше отговора му, тя потърси информация за Евгени Примаков. На сутринта, щеше да се срещне с него във фоайето на сградата на ООН, което, както се изрази Джордж, бе: „адски невероятно“.

Наистина бе невероятно. От това, което прочете в страницата на ООН, научи, че Евгени Примаков работи във финансовия отдел на военния щаб на Съвета по сигурност. Офисът му бе в Брюксел. Счетоводител? Едва ли. Дали присъствието му в Ню Йорк бе удобно съвпадение? Или бе пожелал да е тук, в случай че Щатите го призоват да отговаря на въпроси, свързани със сина му?

Симънс влезе в поверителна страница в сайта на Министерството на вътрешната сигурност и издирването й показа биографията на Евгени Александрович Примаков, бивш полковник. Постъпил в КГБ през 1959 г., а в средата на шестдесетте започнал да пътува. Египет, Йордания, Западна и Източна Германия, Франция и Англия. Когато след разпадането на Съветския съюз КГБ се превърнало във ФСБ, Примаков останал там и оглавил отдела по военно контраразузнаване до 2000 г., когато се пенсионирал и започнал нова кариера в ООН.

Разполагаха с много малко друга информация за него, макар че през 2002 г. американският представител в ООН бе изискал Примаков да бъде проверен. Причината не бе обяснена, а последвалият доклал липсваше. През последните години Министерството на вътрешната сигурност бе иззело досиетата на ФБР, свързани с тероризма. В този раздел, Симънс намери кратко досие на Елън Пъркинс, осъдена задочно като съучастница в две престъпления: въоръжен обир на клон на банка „Харис“ в Чикаго през 1968 г. и опит за подпалване на полицейски участък в началото на 1969 г., в Милуоки. Забелязана за последен път в Оукланд, Калифорния, преди да изчезне безследно.

Като се имаше предвид онова, което Уилям Пъркинс й бе разказал за Елън — как бе обирала банки в Германия, Симънс се изненада, когато не откри нищо друго под собственото й име или под името Елза Пъркинс. Зарови се из „Гугъл“ и откри сайт, посветен на историята на немските терористични групи от седемдесетте години. „Баадер-Майнхоф“, Фракция Червена армия и Движение Втори юни, в което един от членовете бе американката Елза Пъркинс.

Пъркинс се присъединила към Движение Втори юни през октомври 1972 г. Според повечето свидетелства, тя била привлечена в Движението от чаровния Фриц Тойфел. Издържала по-дълго от повечето членове, но била арестувана през 1979 г. и изпратена в затвора „Щамхайм — Щутгарт“. През декември същата година се самоубила в килията си.

Вратата на Майло се отвори. Трима портиери влязоха вътре и той забеляза, че подутините около очите на Лорънс бяха започнали да изчезват. Лорънс държеше оковите, които окачи на китките и глезените на Майло. После тримата, придружени от затворника си, тръгнаха по коридора към асансьорите. Използваха специална карта ключ за асансьора, който ги отведе до паркинга на третото подземно ниво.

Отведоха Майло в бял ван, който приличаше на бронираните полицейски микробуси от филмите. В задната му част имаше две стоманени пейки с пробити в тях дупки, към които Лорънс закачи оковите му. След като излязоха на улицата и потеглиха на юг, Майло видя през затъмнения заден прозорец, че бе нощ и попита дали бе петък или събота. Седнал срещу него, Лорънс погледна часовника си.

— Все още е петък, но вече свършва.

— Как е окото ти? Изглежда по-добре.

Лорънс го докосна предпазливо.

— Ще оцелея.

Ванът пристигна на площад „Фоули“, отби към Центъра за задържане и влезе в обезопасения подземен паркинг. Шофьорът показа картата си и заповедта за прехвърляне на затворника на пазачите, които вдигнаха бариерата. Паркираха до стоманен асансьор и изчакаха вратата да се отвори, преди да свалят оковите на Майло и да го набутат вътре.

— Тук има ли румсървис? — невинно попита Майло.

Другите двама портиери се вторачиха тъпо в него, но Лорънс се ухили.

— Е, поне има единични килии.

— Да бе, като че ли преди не разполагах с такава.

— Хайде, човече.

Имейлът на Симънс бипна и тя прочете отговора на Матю. Последното досие на агент на Управлението на име Джим Пиърсън бе закрито през 1998 г., когато четиридесетгодишният агент умрял от инфаркт.

Значи Джим Пиърсън не беше агент на Управлението. Е, това не бе кой знае каква изненада. Просто бе показал фалшива карта. В Министерството на вътрешната сигурност също нямаше Джим Пиърсън. С какво въобще разполагаше? Разбира се: запалката, която Стефани намери в стаята си. Бар „Раунд Робин“. Свърталище на вашингтонски политици.

Симънс отвори две прозорчета, едното за Камарата на представителите, другото — за щатския сенат. Във всяко от тях намери указателите за персонала и написа „Джим Пиърсън“. В Камарата нямаше такъв, но в сената имаше Джим Пиърсън, който работеше като „помощник по изготвяне на графици“ за републиканеца от Минесота, Нейтън Ървин. Нямаше снимка, само името му. Тя влезе в страницата на Нейтън Ървин и проучи списъка с двадесетте му служители. Джим Пиърсън се появяваше отново, а няколко реда над него бе Максимилиян Гржибовски. Едно от онези сложни полски имена, които измъчена жена лесно би забравила.

В десет, когато телефонът му звънна, Фицхю се бе прибрал в хотел „Мансфийлд“. Беше си донесъл бутилка скоч в стаята, но се опитваше да не пие прекалено много.

— Карлос? — каза сенаторът с напрегнат глас.

Фицхю се прокашля.

— Уреди ли работата?

Кратка пауза.

— Никой никога не е подавал подобно искане.

— Чакай малко. Я повтори.

— Казвам, Карлос, че ти ме накара да приличам на глупак. Говорих с главния и той ми се обади по-късно и ми каза, че никой никога не е разпитвал за теб. Абсолютно нищо. Може и да не разбираш това, но тези хора рядко правят услуги. И аз току-що пропилях една от моите възможности.

— Ако не е имало нищо… — започна Фицхю, но сенаторът вече бе затворил.

Прилоша му. Не заради гнева на Нейтън Ървин — беше работил във Вашингтон достатъчно дълго и знаеше, че гневът на един сенатор продължава само до следващата услуга, която му направиш. Притесняваше го съобщението на Сал, което се оказа невярно. През последните шест години Сал бе най-добрия източник на Туризма в Министерството на вътрешната сигурност. Информацията му винаги бе вярна и точна. Но този път бе допуснал грешка.

Или, разтревожи се Фицхю, като допълни чашата си, Министерството бе разкрило Сал и сега го използваше, за да предава дезинформация на Туризма. Възможно ли бе това?

Той остави скоча настрани и извади лаптопа си. Отвори имейла си и написа бързо съобщение до Сал:

Информацията се оказа погрешна. Грешка или плановете се промениха? Да не си компрометиран?

Изпрати писмото и едва тогава осъзна грешката си. Ако Сал беше компрометиран, тогава Министерството сигурно наблюдаваше имейла му. Как ли щяха да постъпят? Да му отговорят? Вероятно. А в такъв случай, какъв отговор щеше да докаже, че Сал е компрометиран? И какво ли точно Министерството искаше да го накара да вярва?