Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майло Уийвър (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tourist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Олен Стейнхауър

Заглавие: Туристът

Преводач: Елена Чизмарова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 17.01.2011

Редактор: Милко Стоименов

ISBN: 978-954-655-184-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5542

История

  1. — Добавяне

На Марго

Краят на Туризма
Понеделник, 10 септември до вторник, 11 септември 2011 г.

1.

Четири часа след неуспешния опит за самоубийство самолетът му се снижи над летището на Любляна. Чу звук на камбанка и знакът за предпазните колани над главата му светна. Швейцарската бизнесдама до него закопча колана си и се загледа през прозореца към ясното словенско небе. Още в началото на полета се бе убедила, че нервният американец до нея не изгаря от желание да води разговори.

Американецът затвори очи и се замисли за сутрешния си провал в Амстердам — стрелба, разбити прозорци и нацепено дърво, сирени.

Ако самоубийството е грях, помисли си той, какво е тогава за човек, който не вярва в греха? Какво? Ненавист към природата? Вероятно, тъй като единственият неотменим закон на природата е да продължи да съществува. Доказателства за това са хлебарките, плевелите, мравките и гълъбите. Всички същества в природата се стремят само към едно — да останат живи. И това е единственият неоспорим закон, валиден за всичко около нас.

През последните месеци толкова много беше размишлявал върху самоубийството и бе проучвал идеята от толкова ъгли, че бе загубила силата си. Мисълта „да извършиш самоубийство“ не му се струваше по-трагична отколкото „да закусиш“ или „да седнеш“, а желанието му да сложи край на живота си често бе силно като това „да поспи“.

Понякога беше неосъзнат импулс — да шофира лудо без предпазен колан, да пресече оживена улица със затворени очи, но напоследък смяташе, че трябва да поеме отговорността за собствената си смърт. „Големият глас“, както го наричаше майка му, би казал: „Ето ти ножа, знаеш какво да направиш. Отвори прозореца и се опитай да полетиш“. В четири и половина тази сутрин, легнал върху жената в Амстердам, която бе притиснал към пода, докато прозорците й се пръскаха на парченца от автоматична стрелба, бе изпитал желание да се изправи гордо и да подложи лицето си на градушката от куршуми като мъж.

Прекара цяла седмица в Холандия. Наблюдаваше шестдесетгодишна политичка, подкрепяна от Съединените щати, чийто коментари върху имиграцията бяха причина за издадената й смъртна присъда. Тази сутрин наемният убиец, познат в определени кръгове като „Тигъра“, направи третия си опит да сложи край на живота й. Ако беше успял, щеше да провали гласуването в парламента на консервативния й проектозакон за имиграцията.

Въобще не му бе ясно как съществуването на един политик, в този случай жена, която бе направила кариера, угаждайки на мрънканията на страхливи фермери и безмилостни расисти, се отразяваше на неговата страна. Грейнджър обичаше да повтаря, че „запазването на империя е десет пъти по-трудно от създаването й“.

В неговия занаят логическите обосновки нямаха значение. Действието беше достатъчно основателна причина. Но покрит с разбити стъкла, закрил с тялото си жената, която пищеше като луда, той си помисли: „Какво правя тук?“ Дори подпря ръка на мокета и понечи да се надигне, за да се изправи срещу наемния убиец. Внезапно, сред суматохата и шума, чу веселия звън на мобифона си. Погледна екрана, видя, че се обажда Грейнджър и извика в слушалката:

— Какво?

— Покрай Ева — каза Том Грейнджър.

— И Адам.

Образованият Грейнджър бе създал шифри, използвайки първите редове на романи. Дешифрирането с помощта на Джеймс Джойс[1] му каза, че се нуждаят от него на ново място. Но нищо вече не бе ново. Безспирният поток от градове, хотелски стаи и подозрителни лица, от които се състоеше животът му от много години, вече го вцепеняваше от скука. Никога ли нямаше да спре?

Той затвори телефона, нареди на пищящата жена да остане на мястото си и се изправи. Но не загина. Куршумите вече не свистяха. Бяха заменени от виещите сирени на амстердамската полиция.

— Словения — нареди му Грейнджър по-късно, докато откарваше политичката към парламента. — Град Порторож, на крайбрежието. Имаме си работа с липсващ куфар с пари на данъкоплатците и изчезнал директор на бюро. Франк Доудъл.

— Имам нужда от почивка, Том.

— Това ще е като ваканция. Връзката ти е Анджела Йейтс. Тя работи с Доудъл. Познато лице. А после, остани там и се порадвай на морето.

Докато Грейнджър му обясняваше задачата подробно, стомахът го бе заболял остро. В момента изпитваше същата болка.

Ако неотменимият закон на природата е да съществува, дали това превръща смъртта в престъпление?

Не. Това би означавало, че природата разпознава добро и лошо. А тя разпознаваше само равновесие и неравновесие.

Може би това е ключът — равновесието. А той бе изгубил своето. Беше абсурдно неуравновесен. Как бе възможно природата да му се усмихне? Тя сигурно също го искаше мъртъв.

— Господине? — каза изрусена усмихната стюардеса. — Коланът ви.

Той примигна объркано.

— Какво за колана ми?

— Трябва да го закопчаете. Приземяваме се. За вашата безопасност е.

Искаше му се да се изкикоти, но се подчини и закопча колана. После бръкна в джоба на сакото си, извади малкото бяло пликче с хапчета, които бе купил в Дюселдорф, и глътна две. Дали да живее или да умре беше едно. Засега обаче, просто искаше да е буден и нащрек.

Швейцарката го изгледа с подозрение, когато прибра хапчетата си.

 

 

Красивата брюнетка зад издрасканото бронирано стъкло го загледа как се приближава. Той предположи, че знае какво е забелязала. Например колко големи са ръцете му. Ръце на пианист. Кофеинът в таблетките ги караше да треперят леко, но ако жената бе забелязала това, вероятно се чудеше дали той не свиреше неволно някоя соната.

Подаде й овехтял американски паспорт, който бе прекосил повече граници от много дипломати. Пианист на турне, можеше да си помисли брюнетката. Леко пребледнял и изморен от дългия си полет. Зачервени очи. Вероятно подозираше, че има фобия към летенето.

Той успя да се усмихне и прогони изражението на скука и отегчение от лицето на жената. Наистина беше много красива. Искаше му се да й покаже, че лицето й бе идеалният поздрав за добре дошъл в страната.

Паспортът казваше най-важното: метър и седемдесет и осем, роден през юни 1970 г. Тридесет и една годишен. Пианист? Не, американските паспорти не отбелязваха професиите. Тя се вгледа в него и попита със силен акцент:

— Господин Чарлз Александър?

Той осъзна, че се оглежда нервно и й се усмихна.

— Точно така.

— По работа ли сте тук или на почивка?

— Турист съм.

Брюнетката вдигна печата към една от празните страници на паспорта.

— Колко дълго ще останете в Словения?

Зелените очи на господин Чарлз Александър се спряха върху хубавото й лице.

— Четири дни.

— За ваканция? Би трябвало да останете поне една седмица. Има много неща, които да разгледате.

Той се усмихна отново и поклати глава.

— Може и да сте права. Ще видя как ще тръгне.

Тя подпечата страницата и му върна паспорта.

— Приятно прекарване в Словения.

Той премина през залата за багажа, където другите пътници от полета от Амстердам стояха облегнати на празни колички до лентата. Очевидно никой не го забеляза и той се опита да не прилича толкова на обзето от параноя муле за пренасяне на дрога. Двете бели митнически гишета бяха празни и той мина през автоматичните огледални врати. Изпълнени с радостно очакване лица помръкнаха, когато осъзнаха, че той не е този, когото очакваха.

Последният път, преди много години, когато Чарлз Александър посети Словения, той носеше друго име, също така фалшиво като сегашното. Тогава страната бе все още екзалтирана от десетдневната война през 1991 г., която я бе освободила от Югославия. Долепена до Австрия, Словения бе чужда на изкуствено скалъпената федерация, смяташе се за по-близка до германските, отколкото до балканските народи. Останалите членове на Югославия обвиняваха словенците в снобизъм и не без основание.

Забеляза Анджела Йейтс, която стоеше до вратите към тротоара. Носеше панталон със строга кройка и син виенски блейзър. Беше скръстила ръце пред гърдите си и пушеше, загледана в сивата утринна светлина към паркираните пред летището коли. Той не отиде при нея, а намери тоалетна, влезе и се огледа внимателно. Бледността и потта нямаха нищо общо с фобията от летене. Той свали вратовръзката си, изми лицето си и примигна, но все още изглеждаше по същия начин.

— Съжалявам, че се наложи да ставаш толкова рано — каза той, когато излезе навън.

Анджела се завъртя, а в очите й проблесна страх. После се ухили. Изглеждаше изморена, но това не бе учудващо. Беше шофирала четири часа, за да го посрещне, което означаваше, че бе напуснала Виена към пет сутринта. Тя стъпка недопушената си цигара „Давидоф“, после го удари по рамото и го прегърна. Уханието на тютюн му подейства успокояващо.

— Напоследък не ядеш достатъчно, а? — попита тя.

— Хората надценяват яденето.

— Изглеждаш ужасно.

Той сви рамене, а Анджела се прозя сънливо.

— Добре ли си? — попита той.

— Снощи не спах.

— Имаш ли нужда от нещо?

Усмивката на Анджела се стопи.

— Още ли гълташ амфетамини?

— Само в спешни случаи — излъга той.

Беше взел последната си доза само защото изпитваше желание да го направи, а и сега му се искаше да изсипе остатъка от хапчетата в гърлото си.

— Искаш ли хапче? — попита той.

— Моля те, престани.

Пресякоха оживения път, претъпкан с таксита и автобуси, отправили се към града, после слязоха по циментовите стъпала към паркинга.

— Още Ли си Чарлз? — прошепна Анджела.

— Вече две години.

— Глупаво име. Прекалено аристократично. Отказвам да го използвам.

— Непрекъснато настоявам за ново. Преди месец пристигнах в Ница и някакъв руснак вече бе чувал за Чарлз Александър.

— Така ли?

— Проклетият руснак едва не ме уби.

Анджела се усмихна, но той не се шегуваше. Внезапно се разтревожи, да не би да се бе раздрънкал прекалено много. Анджела не знаеше нищо за работата му и не трябваше да знае.

— Разкажи ми за Доудъл. Откога работиш с него?

— От три години — отговори тя, като извади ключодържателя си и натисна бутона на дистанционното, за да отвори сивото си пежо. — Франк ми е началник, но отношенията ни са почти приятелски. Ние сме скромното присъствие на Управлението в посолството.

Анджела замълча за миг и добави.

— Доудъл си падаше по мен за известно време. Представяш ли си? Не можеше да види какво стои пред очите му.

Тя говореше с леко истеричен глас. Той се уплаши, че може да я разплаче.

— Какво мислиш? — все пак попита той. — Възможно ли е Доудъл да го е извършил?

Анджела отвори багажника на пежото.

— В никакъв случай. Франк Доудъл не беше нечестен. Малко страхлив, да. И се обличаше лошо. Но никога не е бил нечестен. Той не е откраднал парите.

Чарлз метна сака си в багажника.

— Използваш минало време, Анджела.

— Просто се страхувам.

— От какво?

Тя смръщи вежди раздразнено.

— Страхувам се, че Франк е мъртъв. Какво друго?

Бележки

[1] Цитат от първото изречение на романа „Бдение над Финеган“ от Джеймс Джойс. — Б.ред.