Олен Стейнхауър
Туристът (55)

6.

Джанет Симънс забеляза, че шест години по-късно споменът все още кара Тина да се вълнува. Съпругата на Уийвър отмести очи от нея, сякаш не искаше да гледа жената, която й задаваше толкова много въпроси.

— Значи това беше Майло? — попита Симънс.

Тина кимна.

Агентката я подтикна колебливо.

— Какво мислиш, че е имал предвид? В подобно положение, последното, което някой би казал, е, че е турист.

Тина избърса очи и вдигна глава.

— Положението беше, че той имаше два куршума в десния си дроб и кървеше. В подобни положения, правдоподобността отива на кино.

Симънс се замисли. Думата й казваше две неща. Първо, че през 2001 г. Майло наистина е бил развалина, при това до такава степен, че бе готов да спомене пред абсолютно непознат човек за свръхсекретната си работа. Второ: Майло се бе съвзел достатъчно бързо, за да не позволи на Тина да узнае какво бе наистина неговата професия.

— Какво правеше той във Венеция? Предполагам, че ти е казал. Носил е оръжие, имало е престрелка, а мъжът, с когото си прекарала деня, изчезнал.

— Беше убит — поправи я Тина. — По онова време Майло бе действащ агент, а Франк Доудъл бе откраднал три милиона долара от правителството.

— Нашето правителство?

— Нашето. В онази нощ Майло подаде оставката си. Не заради мен, нито заради Франк. Не беше дори заради кулите близнаци, за които научихме по-късно. Животът му просто бе станал непоносим.

— И ти беше там.

— Да.

— Да се върнем назад за секунда. И двамата бяхте отведени в италианска болница и ти роди Стефани. Кога Майло се появи отново?

— Той никога не си тръгна.

— Какво имаш предвид?

— След като лекарите го оперираха, го настаниха в стая на горния етаж. Веднага щом се събуди, той се шмугна в стаята на сестрите и откри къде съм настанена.

— Не е знаел името ти.

— Пристигнахме в болницата по едно и също време. Той проверил по часа. Бях припаднала след раждането, а когато се събудих, той спеше в стола до леглото ми. Телевизорът работеше и предаваше италианските новини. Не разбирах какво говорят, но видях как изглежда Световния търговски център.

— Разбирам.

— Не, не разбираш — развълнувано възрази Тина. — Когато разбрах какво е станало, заплаках и събудих Майло. Показах му телевизора и му обясних защо плача, а когато схвана положението, той също се разплака. И двамата седяхме в болничната стая и плачехме. И оттогава станахме неразделни.

Докато Симънс размишляваше върху любовната история, Тина погледна часовника.

— Мамка му — изруга тя и се надигна. — Трябва да отида да взема Стефани. Ще обядваме заедно.

— Но аз имам още въпроси.

— По-късно — отговори Тина. — Освен ако не възнамеряваш да ме арестуваш. Планираш ли да го направиш?

— Можем ли да поговорим по-късно?

— Обади ми се.

Симънс изчака Тина да се приготви. Нужни й бяха само пет минути. Тя се появи, облечена в лятна рокля, и каза:

— Какво е другото ниво?

— Какво?

— По-рано, спомена, че разследваш Майло на две нива. Едното ниво беше убийство. Какво беше другото?

Симънс съжали, че се е изпуснала. Нуждаеше се от време, за да се сдобие с отговори преди Тина Уийвър да измисли някаква история.

— Можем да поговорим за това утре — отговори тя.

— Обясни ми накратко — настоя Тина.

Симънс й разказа за паспорта.

— Майло е руски поданик, Тина. Това е новина за всички нас.

Тина се изчерви.

— Не, това е легенда. Шпионите го правят непрекъснато. Легенда за нещо, което е трябвало да направи в Русия.

— Той ли ти каза за това?

Тина поклати глава.

— Някога споменавал ли е името Михаил Властов?

Тина отново поклати глава.

— Може и да си права и да е просто недоразумение — каза благородно Симънс.

Излязоха на улицата, но, преди да се разделят, Симънс колебливо подхвана най-важната тема на разговора им.

— Слушай, Тина. Изслушах причините, поради които не си избягала с Майло, но трябва да призная, че не ти вярвам. Това са прекалено практични. Отказала си му по друга причина.

— Знаеш защо, специален агент.

— Вече не му вярваш.

Странна гримаса изкриви лицето на Тина и тя тръгна към колата си.

Телефонът на Симънс звънна, тъкмо когато стигна до Седмо авеню.

— Дръж се здраво — каза Орбах.

— Какво? — обърка се тя.

— Уилям Т. Пъркинс.

— Кой? — учуди се тя и насочи дистанционното към колата си.

— Баща на Уилма Уийвър. Дядото на Майло. Живее в Мъртъл Бийч, Южна Каролина. В старчески дом „Обетована земя“. Роден през 1926 г. Осемдесет и една годишен.

— Благодаря за аритметиката — отвърна Симънс, без да издава вълнението си. — Поради каква причина не знаехме това преди?

— Никога не сме питали.

Да, очевидно некомпетентността бе неотделима част от разузнаването. Никой не се интересуваше дали някакъв си дядо все още диша.

— Можеш ли да ми изпратиш адреса и да предупредиш старческия дом, че отивам там?

— Кога?

Тя се замисли за миг.

— Довечера.

— Да ти резервирам ли полет?

— Да — отговори Симънс, после си погледна часовника и взе решение. — Около шест часа. Запази три места.

— Три?

Тя излезе от колата и тръгна обратно към дома на Уийвър.

— Да. Тина и Стефани ще дойдат с мен.