Олен Стейнхауър
Туристът (20)

14.

Той се върна в парка след четири. Беше се преоблякъл в по-незабележими дрехи — тениска и джинси, а слушалките на айпода му се виждаха ясно под шапката, която бе купил от магазин близо до хотела. Слънчевите очила допълваха дегизировката му достатъчно, за да избегне лесното разпознаване от камерите в посолството. Маскировката му не би издържала обстоен преглед, но Майло не смяташе, че се нуждае от нещо повече.

Старицата на Айнър бе заменена от старец в мърляво яке, седнал на същата пейка, оставил пластмасова торба до краката си. Цветарският ван на Айнър все още бе паркиран на авеню „Габриел“.

Майло нямаше с какво да се занимава до пет часа, затова се заслуша в музиката от айпода — отново песни от шестдесетте години. Франс Гал, Джейн Бъркин, Франсоа Харди, Ана Карина и Брижит Бардо в дует със Серж Генсбур.

В пет и десет паркът се изпълни с хора, които се прибираха у дома. Дори старецът седна по-изправено и се извъртя да погледне към посолството.

От мястото си, Майло не виждаше портата на посолството, затова тръгна бавно към авеню „Габриел“ и поднесе айпода близо към лицето си, сякаш имаше някакъв проблем с него. Но всъщност наблюдаваше внимателно стареца, който се надигна от пейката и се наведе да завърже връзките на обувките си.

Майло също трябваше да скрие лицето си, тъй като Анджела подмина цветарския ван и тръгна към тях. Вървеше на изток през парка към метро станцията на „Плас дьо ла Конкорд“. Майло, невидим в тълпата, се извърна небрежно настрани. Старецът последва Анджела.

Майло забърза към авеню „Габриел“ и стигна до вана, който тъкмо маневрираше да се измъкне от мястото за паркиране. Почука на затъмнения заден прозорец и зачака.

Айнър не реагира веднага. Вероятно гледаше лицето на Майло и се чудеше дали досадникът ще се разкара. Най-после взе решение и отвори вратата. Устните му бяха в ужасно състояние и изглеждаха сякаш ги бе дъвкал ожесточено.

— Какво, по дяволите, правиш тук, Уийвър? — попита той.

— Ще ме закараш ли?

— Разкарай се. Прибирай се у дома.

Айнър се опита да затвори вратата, но Майло му попречи.

— Моля те, Джеймс. Трябва да дойда с теб.

— Това, което трябва да направиш, е да се прибереш у дома.

— Хайде де — дружелюбно се усмихна Майло. — Ако се наложи да прибереш Анджела, ще ти бъде по-лесно с мен. Тя няма да побегне, ако и аз съм с теб.

Айнър се замисли.

— Честно — добави Майло. — Просто искам да помогна.

— Обясни ли това на Том?

— Обади му се, ако искаш.

Айнър отвори вратата и се ухили, за да покаже, че не е толкова лош.

— Приличаш на застарял тийнейджър — отбеляза той.

Майло не си направи труда да му каже на какво прилича той самият.

Мобилният контролен център на Айнър се състоеше от два лаптопа, два плоски монитора, генератор, микрофон и колони. Седалките бяха преместени плътно до дясната стена срещу оборудването. Возенето не беше много приятно, тъй като шофьорът непрестанно скачаше нервно на педалите. По целия път до апартамента на Анджела в единадесети арондисман, Айнър поддържаше радиовръзка с агентите си. Те докладваха, че Анджела се е качила в метрото и е слязла на „Плас дьо ла Насион“. Оттам е поела пеша по авеню „Филип Опост“ към апартамента си на „Рю Александър Дюма“.

— Чудесно е, че контролираш всичко — каза Майло.

Айнър бе съсредоточен върху монитора, който показваше кооперацията на Анджела. Видяха как тя мина през стъклената врата.

— Ако ролята ти тук е да се държиш саркастично, ще те закараме до летището — каза Айнър.

— Съжалявам, Джеймс.

Продължиха безмълвно и скоро стигнаха до квартала на Анджела. Някои членове на дипломатическия корпус в Париж, който бе достатъчно голям, за да образува собствен град, живееха в същата източна част на единадесети арондисман. По улиците бяха паркирани мерцедеси и беемвета.

Откъм колоната се чу изщракване и набиране на номер.

— Подслушваш телефона й? — попита Майло, загледан в монитора, който показваше набрания от Анджела номер: 825030030.

— А ти какво си мислиш, Уийвър? Не сме аматьори.

— Тя също не е. Обзалагам се, че ви е усетила.

— Шшт.

Женски глас каза:

— Пица „Хът“.

Компютърният указател потвърди, че това е вярно.

Анджела си поръча хавайска пица с гръцка салата и шест бири „Стела Артоа“.

— Добре похапва — отбеляза Айнър, после затрака по лаптопа.

Вторият монитор оживя и показа всекидневната на Анджела. Тя се отдалечаваше от телефона и се прозяваше. Майло си помисли, че следобедното шампанско я бе приспало. Анджела намери дистанционното, просна се на канапето и пусна телевизора. Не виждаха екрана, но чуха смях. Анджела дръпна ципа на ботушите си, събу ги и ги остави до масичката за кафе.

Ванът намали и шофьорът извика:

— Пристигнахме.

— Благодаря, Бил — отвърна Айнър и погледна бързо Майло, преди да върне очи към екрана. — Това може да отнеме дни. Ще ти се обадя, когато тя направи нещо.

— Ако направи нещо.

— Както и да е.

— Ще ти правя компания.

След половин час слънцето започна да залязва и освети задните прозорци. Хората се завръщаха у дома, изпълнени с нетърпение да съблекат костюмите си. Улицата беше красива и напомни на Майло за дома му в Бруклин. Мястото започваше да му липсва. Все още не бе сигурен защо в момента не седи в самолета. Какво въобще можеше да направи, за да помогне на Анджела? Айнър бе арогантно копеле, но нямаше да я накисне. А ако Майло грешеше и тя наистина продаваше тайни, тогава бездруго не можеше да й помогне.

— Как въобще започна всичко това? — попита той.

Айнър се облегна назад, но продължи да наблюдава Анджела, която се усмихваше на нещо от телевизора.

— Знаеш как. Лаптопът на полковник Лиен.

— Но защо МИ6 е наблюдавало полковника?

Айнър сви рамене.

— Следили са го. Двучленен екип. Стандартна процедура. Просто държат врага под око.

— Те ли ти казаха това?

Айнър го изгледа почти презрително.

— Да не мислиш, че говорят с туристите? А стига бе. Само ушите на Том са достойни за тайните им.

— Продължавай.

— Всеки втори уикенд полковникът взима ферибота от Англия до Франция. Малка вила на север от Лавал. Реномирана ферма.

— Ами приятелката му?

— Рене Берние. Французойка.

— Чух, че била обещаваща писателка.

Айнър се почеса по бузата.

— Прочетох част от творбата й. Не беше лоша.

Анджела се надигна и Айнър натрака нещо на клавиатурата. На монитора се показа банята. Анджела влезе вътре и започна да разкопчава полата си.

— Няма ли да изключиш монитора? — попита Майло.

Айнър го изгледа мрачно.

— Не се кефя на това, Уийвър.

— Ами Рене Берние? Възможно ли е тя да е виновницата?

Айнър поклати глава, сякаш изумен от тъпотата на Майло.

— Наистина мислиш, че сме пълни некадърници, а? Следим Берние. Да, тя е запалена комунистка. Романът й е претъпкан с антикапиталистически дрънканици.

— Каза, че бил добър.

— Не съм малоумен. Мога да забележа добър автор, дори ако политическите му възгледи са детински.

— Имаш широк мироглед.

— Нали? — изръмжа Айнър, после смени образа от камерите.

Анджела пусна водата в тоалетната и се върна на канапето, облечена в пухкава бяла хавлия.

— Както и да е, знаеш историята — каза Айнър. — Полковник Лиен се качва на ферибота след поредния си забавен уикенд. На половината път припада. Двамата агенти на МИ6 го съживяват и се възползват от възможността да копират хард драйва му.

— Защо Анджела?

Айнър примигна.

— Какво?

— Защо всички са убедени, че тя е източникът? Всичко това са косвени доказателства.

— Не знаеш?

Майло поклати глава и Айнър се ухили.

— Затова си толкова твърдоглав — каза той и затрака на втория лаптоп.

Появи се файл с име „Лястовичка“. Имена на птици, помисли си Майло презрително. „Досието Ипкрес^[1]“ с Майкъл Кейн, 1965 година.

Айнър започна да му обяснява случая. Показа му снимки, копия от документи, аудио и видеозаписи, от последните два месеца, резултат от наблюдението, ръководено от него. Някои доклади съобщаваха за присъствието на Анджела на приеми в китайското посолство, но дори Айнър призна, че само̀ по себе си това не означава нищо. Беше отбелязал дори, че Анджела взима приспивателни повечето нощи, сякаш това бе знак за гузна съвест. После стигна до важната част.

— Виждаш ли този човек? — попита той, като посочи към мъж на тридесет и няколко години с червена брада.

Мъжът стоеше на кръстовището до Триумфалната арка, точно зад Анджела. Двамата чакаха да пресекат улицата. Бузите на Майло пламнаха — познаваше човека. Айнър каза:

— Това беше на девети май.

Той затрака на клавиатурата и на екрана се появи нова снимка. Същият човек седеше зад волана на такси, а Анджела — на задната седалка.

— Това е на четиринадесети май. А сега виж шестнадесети.

Появи се снимка на бистрото, където Майло бе обядвал с Анджела. Тя и мъжът отново бяха тук, но седяха на различни, макар и близко разположени маси. Но Анджела не бе сама. Срещу нея седеше млад чернокож, който й говореше настойчиво.

— Двадесети юни — каза Айнър и показа на Майло ново кръстовище, на което стояха Анджела и мъжът с червената брада. — Всичко, което знаем за този тип…

— Кое е хлапето? — прекъсна го Майло.

— Какво? — попита Айнър, раздразнен от прекъсването.

— Върни назад — каза Майло.

Айнър върна снимката от бистрото.

— Този тип — Майло посочи чернокожия.

— Рахман някой си… — отговори Айнър и присви очи. — Гаранг. Точно така. Рахман Гаранг. Подозиран в тероризъм.

— Така ли?

— Анджела докладва за него — обясни Айнър. — Опитвала се да получи информация от него.

— На обществено място?

— Очевидно, това била негова идея. Не много професионална, но Анджела не спорила.

— Научила ли нещо?

Айнър поклати глава.

— Смятаме, че се е върнал в Судан.

— Судан — повтори Майло, като се опита да си придаде незаинтересуван вид.

— Преди да попиташ — каза Айнър, — не, не смятаме, че Анджела помага на терористи. Не е толкова ужасна.

— Радвам се, че го знаеш.

Айнър се върна на последната снимка, където Анджела пресичаше улицата в Управлението на червенобрадия мъж.

— Както и да е, този човек тук…

— Хърбърт Уилямс — отново го прекъсна Майло.

— Мамка му, Уийвър! Ще престанеш ли да ме прекъсваш?

— Той е, нали?

— Да — промърмори Айнър. — Това е името, с което е регистриран във френската полиция. Откъде, по дяволите, го знаеш?

— Разполагаш ли с още нещо за него?

Айнър искаше първо да получи отговор на собствения си въпрос, но лицето на Майло му показа ясно, че това нямаше да стане.

— Ами той дал на полицията адрес в трети арондисман. Проверихме го и се оказа приют за бездомни. Твърди, че бил от Канзас Сити. Помолихме ФБР да провери. Документацията на Хърбърт Уилямс датира от 1991 г., когато подал молба за паспорт.

— Трябвало е да използва номера на социалната си осигуровка, нали?

— Класическа измама. Номерът принадлежи на Хърбърт Уилямс, чернокож мъж, умрял на тригодишна възраст през 1971 г.

— С нищо друго ли не разполагаме?

— Този тип е хитър. Сложихме двама души да го наблюдават след две от срещите през юни, но той се измъкна. Истински професионалист е. Но виж това.

Той отново затрака по клавиатурата. Появи се панорамна снимка от провинцията. Широко открито пространство, синьо небе и малка вила вляво. После Майло забеляза кола. Курсорът на Айнър увеличи образа. До колата стояха двама мъже. Единият беше Хърбърт Уилямс, или Ян Клаузнер. Другият — дебел китаец, полковник Лиен.

— Откъде се сдоби с това?

— Стар материал на Управлението. От миналата година. Том го издири, когато научи за полковника.

Майло разтърка устните си. Бяха сухи като тези на Айнър. Започваше да намразва представата на Грейнджър за сигурност.

— Следиш я от два месеца. Защо започна?

От бюрото ни във Франция изтича информация от години. Лангли искаше да проучи положението, но извън обичайните канали. Решихме да започнем с Анджела Йейтс.

— Ние решихме?

— Аз и Том.

Майло бе наясно, че не знаеше за всички операции, които службата му провежда. Опита се да си припомни дали бе забелязал нещо, което да сочи, че Анджела е разследвана. Най-доброто, което успя да си спомни, бе, че преди месец поиска да използва Айнър да уреди подслушването на среща между сицилианската мафия и заподозрени ислямски фанатици в Рим. Грейнджър му спомена само, че Айнър не е на разположение и му предложи да използва Лейси.

— Е — каза той, — смяташ ли, че всичко това е достатъчно, за да я обвиним?

— Разбира се, че не, Уийвър. Затова седя тук с теб, вместо да я арестувам и да се прибера у дома при приятелката ми. А сега ти ми кажи откъде познаваш господин Уилямс.

— Мотоциклет — съобщи им Бил и се скова зад волана.

Наведоха се към прозореца. Слънцето бе почти залязло и едва различиха силуета на облечен в кожени дрехи мотоциклетист, който караше към тях. Айнър също се скова и измъкна малка берета от презраменния си кобур.

— Не се прави на каубой — посъветва го Майло.

Мотоциклетът се промуши между две коли и скочи на тротоара. На червената кутия в багажника му пишеше „Пица Хът“.

След като доставчикът се отправи към вратата на Анджела, Айнър прибра пистолета си и каза:

— Хайде. Разправяй.

Майло му разказа за Клаузнер/Уилямс и Тигъра. Новината зашемети Айнър. От колоните чуха нежната мелодия на звънеца на Анджела. Айнър отпусна ръце в скута си.

— Аз… ами… Тигъра. Това променя всичко, нали?

— Не мисля така.

— Ако Анджела е свързана с човек, който контролира действията на Тигъра, тогава не става дума само за продаване на тайни на китайците. Очевидно тя е ръководена от човек със сериозни връзки. Може да е на свободна практика.

— Планът си остава същия — каза Майло. — Идентифицираме контакта й и го прибираме. Не пипаме Анджела, преди да го хванем.

— Да — призна Айнър едва ли не тъжно. — Прав си.

Майло отвори задната врата и скочи на улицата.

— Отивам да вечерям. Обади ми се, ако смениш позицията.

— Разбира се — отговори Айнър и затвори вратата.

Парижкият въздух ухаеше на шунка и топъл ананас.