Олен Стейнхауър
Туристът (29)

23.

Вечерта, когато Стефани си легна, Майло извади покритата с вестник папка от чекмеджето си за бельо, където я бе скрил, след като се прибра у дома. Тина, която бе взела млякото от ръцете му, попита учудено:

— От колко вестника имаш нужда?

Сега, докато се събличаше, тя каза:

— Няма да стоиш до късно, нали?

— Просто искам да прочета някои неща.

— Добре, но не закъснявай. Трябва да сме в колата в шест. Знаеш колко време отнема да минеш през проверките.

— Разбира се.

— Не ме успокоявай, господинчо — ухили се тя, като се просна гола на леглото. — Дай ми целувка.

Той го направи.

— А сега, ела в леглото.

Половин час по-късно, когато Тина заспа, той си обу боксерките и отнесе папката във всекидневната. Наля си чаша водка, опита се да спре да мисли за цигари и зачете досието на Бенджамин Харис, бивш служител на Управлението, бивш турист, бивш Тигър. Бивше човешко същество.

Бенджамин Майкъл Харис бе роден на шести февруари 1965 година. Син на Адел и Дейвид Харис от Съмървил, Масачузетс. Религията на родителите му бе отбелязана като Християнска наука, а неговата — „без религия“. Това не беше изненадващо. Ако наистина бе искал да стане агент, би изключил всичко, което можеше да го настани зад бюрото за вечни времена.

Контактът с него бе осъществен през януари, 1990 г. от Терънс А. Фицхю, специалист по Азия, който тъкмо бе заел нов пост в Дирекцията по операциите (през 2005, дирекцията бе погълната от Националното разузнаване). Предната година Харис завършил университета в Бостън с диплома по журналистика и втора специалност по азиатски езици. Контактът с него бил осъществен в Ню Йорк, където Харис работел на свободна практика за „Ню Йорк Пост“. Първоначалният доклад на Фицхю отбелязваше следното: „Неочаквана способност да спечели нечие доверие, което, по мнението на проверяващия, би трябвало да е отличителен белег за агентите. В миналото разчитахме прекалено много на техническите умения, в резултат на което операциите оставиха прекалено много служители психологически увредени. Това може да се коригира най-добре от агенти, които си служат и с психиката, а не само с тялото. Сътрудничество, а не принуда“.

Въпреки отношението си към Фицхю, Майло бе съгласен с мнението му. Самият той бе споменал веднъж пред Грейнджър, че един от недостатъците на Туризма е, че туристите биват обучавани като чукове, а не като пера. Грейнджър намери метафората за тромава, затова Майло опита отново: „Туристите трябва да са подвижни машини за пропаганда. Лична и политическа пропаганда“. Грейнджър очевидно не бе убеден, но обеща да си отбележи идеята му.

След продължителен период на обучение във Фермата, Харис бе изпратен в Пекин да чиракува при прочутия Джак Куин, който, според аналите на Управлението, бе изнесъл голяма част от Студената война в Азия на собствените си рамене, измъквайки хора и информация от Виетнам, Камбоджа, Хонконг, Китай и Малайзия. Единствената страна, където бе претърпял неуспех, бе Япония, където от 1985 г. до смъртта му от рак през 1999 г., той бе персона нон грата.

Ранните доклади на Куин относно младото му протеже бяха изпълнени с ентусиазъм и хвалеха способността на Харис бързо да усвоява информация, идеалното му владеене на мандарин и силно развитите му умения на разузнавач. През четирите месеца от август до ноември, Харис бе създал мрежа от дванадесет агенти от чиновници в китайското правителство. Тези хора даваха информация, която водеше средно до три месечни доклада за положението в Централния комитет.

През 1992 г. обаче, в бюрото в Пекин настъпили разногласия. Ако човек сравнеше докладите, писани от Харис и Куин, проблемът ставаше очевиден. Харис, изгряващата звезда, се опитваше да се сдобие с контрол върху бюрото, докато Куин, вече преминал звездните си години, правеше всичко възможно да запази поста си. Мнението на Лангли било, че постът на Куин бил непоклатим и шефовете одобрили дисциплинарно наказание за Харис. Тримесечна принудителна отпуска, която той прекарал в Бостън със семейството си.

Тук Фицхю се появяваше отново. Посетил Бостън и изготвил оценка за младото си откритие. Макар да бе отбелязал гнева на Харис, породен от отношението към него, Фицхю бе посочил, че протежето му „развило изключителни способности в занаята и трябвало на всяка цена да продължи работата си“. Докладът свършваше с тези думи. Останалата част от текста бе плътно зачертана с черно.

Харис се завърнал в Пекин през февруари 1993 г. Последвал кратък меден месец преди неприятностите да започнат отново. Куин се оплакал от подновената атака към поста му. Шефовете от Лангли не се поколебали и отново предложили дисциплинарно наказание, но настояли, че при никакви обстоятелства Куин не трябвало да го изпраща в Щатите. Харис бил понижен, а мрежата му от информатори — превзета от Куин. Според някои написани набързо бележки, Куин се тревожел, че бил прекалил с наказанието. Харис започнал да пие, закъснявал за работа и спял с многобройни продавачки из цялата столица. Пекинската полиция го прибрала два пъти за нарушаване на обществения ред, а веднъж приятелски настроен чиновник от китайското министерство на външните работи предложил на Куин да изпрати младия размирник в страна „където подобни действия се считат по-нормални“.

Това предложение датираше от дванадесети юли 1993 г. и бе последвано от копие и превод на полицейски доклад, пет дни по-късно, за автомобилна катастрофа в провинция Гуиджоу. Дипломатическата кола на Харис паднала от 305 метра височина от моста „Лиуганг“. След като чул това, Куин настоял да изпрати американски екип, който да огледа смазаната кола. Китайците великодушно се съгласили. Екипът разчистил бъркотията и останките на Харис били изпратени в семейния гроб в Съмървил.

Папката не съдържаше нищо за превръщането на Харис в турист, нито списък на задачите му или докладите му в резултат от пътуванията му. Подобно нарушение на мерките за сигурност не бе възможно дори за Грейнджър. Той обаче бе включил и доклад за изчезването на Харис през 1996 г., макар там Тигъра да бе отбелязан с името си на турист — Ингерсол.

Последно известно местонахождение: Берлин, апартамент на „Фробенщрасе“. След седмица опита да се свърже с Харис във връзка с нова операция, Грейнджър, който тогава ръководеше отдела по Туризма едва от две години, изпратил Лейси да го издири. Апартаментът бил празен и идеално почистен. Грейнджър изпратил меморандум до Фицхю, питайки го дали се е чувал с Харис. Фицхю отговорил, че не знае нищо за него. Тогава Лейси бил изпратен да го намери.

След почти седмица, прекарана в срещи с познати на Харис, Лейси открил откраднат от Харис трабант, стигнал на изток чак до Прага и изоставен там. Грейнджър изискал полицейските доклади на чешката полиция и открил, че друга кола — мерцедес — била открадната на две преки от мястото, където бил зарязан трабантът. Това ги повело отново на запад, в Австрия, където Декър се присъединил към Лейси. Двамата намерили мерцедеса в Залцбург. И в двата случая изоставената кола била почистена от отпечатъци, което си било собствен отпечатък — подобно ниво на почистване е свойствено за Туризма.

Следата изчезнала в Милано, където огромното количество откраднати коли правело работата невъзможна.

Колегите открили следата отново по чист късмет, три месеца по-късно в Тунис, където Декър тъкмо бил приключил мисията си и си почивал в хотел „Бастия“ в залива. Докато работел с Лейси, той проучил грижливо снимката на Ингерсол/Харис и видял същото лице в ресторанта на хотела. Мъжът с лицето на Харис ядял супа и наблюдавал морето. Декър станал, отишъл до стаята си и взел пистолета си. Когато се върнал в ресторанта обаче, Харис бил изчезнал. Четири минути по-късно, Декър проникнал в стаята на Харис, която била празна.

Декър се обадил в посолството в Тунис и ги помолил да наблюдават гарите, пристанищата и летището. Млад мъж, току-що назначен в отдела по сигурност, забелязал Харис на летището и звъннал в посолството. Когато Декър пристигнал там, открил купчина полицаи около мъжката тоалетна, които оглеждали труп. Младият мъж бил удушен.

Декър огледал всички възможни дестинации, които включвали Лисабон, Марсилия, Билбао, Рим и Триполи. Грейнджър се свързал с туристите на всички тези места и им наредил да зарежат работата си и да се настанят на летищата. На следващия ден, след като открили трупа на Брамбъл на летище „Портела“, осъзнали, че Харис е пристигнал в Лисабон.

Майло приключи четенето към един и изпита раздразнение при мисълта, че ще е скапан на сутринта, а не бе получил никакви отговори.

Протегна се, сипа си чаша водка и пусна запалка в джоба си. Нахлузи сандалите си, взе папката и водката и се качи на покрива. Застана до парапета и се вгледа в съседните покриви, после сложи папката на цимента, отвори я и я поля с водката.

Запали малката си погребална клада и се загледа в пламъците. Замисли се къде бе самият той по време на издирването на Харис. Да, във Виена с Франк Доудъл, който тогава бе шеф на бюрото в Австрия и планираше екзекуцията на пенсиониран генерал от Източния блок на име Брано Сев. Доудъл бе нервен — старец, прекарал осемдесетте и деветдесетте години зад бюро — и в същото време развълнуван, че отново изпълнява оперативна задача. Трябваше да наблюдава къщата и да даде знак, когато, както всяка събота, съпругата на Сев потеглеше на пазар в града, придружена от дъщеря си. Сев винаги си оставаше у дома. Според източниците им, работеше върху мемоарите си. По-късно Грейнджър сподели с Майло, че задачата им била услуга към някои източноевропейски приятели, които искали спомените на генерала да си отидат заедно с него. Грейнджър намекна, че и американското правителство можело да пострада от историите на стареца.

Всичко мина гладко. Доудъл даде сигнала, а Майло проникна в къщата през прозорец на първия етаж. Качи се предпазливо по стълбите и откри стария военен в кабинета му. Изненада се от това колко дребен и слаб изглежда бившият генерал. Майло извади пистолета си и старецът, чул звука, се обърна. На лицето му се изписа изненада, която премина бързо. Брано Сев поклати глава и каза на немски:

— Доста се забави.

Това бяха последните му думи.

Майло разрита жаравата, изсипа последните капки водка и запали останалите парченца. Най-после всичко се превърна в пепел.