Олен Стейнхауър
Туристът (13)

7.

Последните година и половина бяха лоши за Управлението. Никой не можеше да определи къде точно бе започнала серията от лош късмет, а това означаваше, че, в зависимост от общественото настроение, вината бе прехвърляна нагоре-надолу из йерархията, съсипвайки доста кариери. Репортерските екипи редовно пристигаха да отразят ранни пенсионирания и неочаквани оставки.

Преди да продължат живота си на ново място, тези унизени служители се появяваха по сутрешните предавания в неделя, за да разпространят вината още по-нататък. Бивш заместник-директор, разузнавач от кариерата с тих, приятен глас, сега изключително враждебен, изрази ясно всеобщото мнение.

— Ирак, разбира се. Първо, президентът ни обвини, задето сме предоставили невярна информация. После ни обвини, че не сме убили Осама Бин Ладен. След това се нахвърли върху нас, защото сме свързали тези два провала в безкрайна злополучна война, сякаш ние го насочихме към Ирак. Защитихме се с факти и изведнъж съюзниците на президента в Конгреса започнаха да ни разкъсват на парчета. Ама че съвпадение! Специални анкетни комисии. Ако похарчиш достатъчно пари и се поровиш достатъчно добре, всички организации се оказват мръсни. Това също е факт.

Републиканецът от Джорджия Харлан Плезънс пусна бомбата през април 2006 г. Той оглави втората анкетна комисия, която, въз основа на резултатите от разследването на първата, завършило предишния месец, се съсредоточи върху парите. Получил достъп до бюджета на ЦРУ (поверителен още от 1949 г.), сенатор Плезънс се зачуди на глас как Управлението предоставила десет милиона на Младежката лига, военизирана китайска демократична група, действаща в планинската провинция Гуиджоу, която иронично бе приела името на комунистическата младежка организация. След три месеца сенатор Плезънс се появи по CNN и съобщи, че подаръкът, направен на китайците, се дължал на продажбата във Франкфурт на афгански хероин на стойност осемнадесет милиона евро, приготвен от талибански затворници, охранявани от американската армия.

В Лангли бяха убедени, че макар това да е вярно, е абсолютно невъзможно да го откриеш, проследявайки съществуващата документация. Друга агенция захранваше сенатор Плезънс с информация. Повечето хора вярваха, че е Министерството на вътрешната сигурност. Други, сред които бе Майло, смятаха, че е Агенцията за национална сигурност. Но това беше без значение, тъй като обществеността не се интересуваше откъде идва информацията. Просто фактите бяха прекалено съблазнителни.

Но каквото и да бе положило началото на провала, откритието на сенатор Плезънс го превърна в обществен и международен скандал. Първо, притеснените немци оттеглиха подкрепата си и прекратиха съвместните операции. После, нови комисии, оглавявани от дребни политици, устремили се към върха, изискаха финансовата документация. В Лангли започнаха да унищожават хард дисковете. Луиз Уокър, обикновена машинописка, бе арестувана заради това и след дълга среща с адвоката си бе убедена, че единственият начин да се отърве, бе да съобщи нечие име. Това име бе Харълд Ъндъруд, бюрократ на ниско ниво. Харълд също получи убедителен адвокат.

И нещата продължиха по същия начин. Осемнадесетте месеца от началото до края доведоха до тридесет и два ареста: седемнадесет оправдани, дванадесет в затвора, две самоубийства и един изчезнал. Новият директор на ЦРУ, одобрен набързо на гласуванията в комисиите на Конгреса, бе дребен, но гръмогласен тексасец на име Куентин Аскът. Той обясни методите си на действие пред Сената. Вече нямаше да се харчат пари за потайни сделки. Нямаше да се провеждат операции, които не са били одобрени от сенатската комисия по правителствени дела и вътрешна сигурност. Обещанията му завършиха с думите:

— Вече няма да има тайни. Ние служим на американския народ, който плаща сметките ни. Трябва да действаме напълно открито.

Стонът на служителите на Управлението може да бъде чут из целия свят.

Четирите тайни етажа в сградата на Авеню на Америките, претъпкани с туристически агенти, които обработваха информацията, събрана от туристите по света, бяха считани за главната мишена на неизбежните съкращения. Носеше се слух, че директор Аскът иска да премахне Туризма напълно. Той твърдеше, че туристите, които разполагаха с огромни средства и не бяха задължени да се отчитат за тях, ще да съсипят Управлението. Но тъй като му липсваше достатъчно вътрешна подкрепа да премахне отдела, той започна да го съкращава постепенно.

Майло научи за действията на Аскът, когато пристигна на летище „Ла Гуардия“ от Тенеси и се срещна с Том Грейнджър в офиса на охраната. Старецът бе отпратил някъде „наемните ченгета“, както наричаше повечето хора, които не служеха в Управлението, и през еднопосочното огледало двамата се загледаха в тълпите около лентата за багаж и опашките пред металдетекторите и рентгеновите машини, превърнали се през последните години в национални центрове по сигурност. И двамата мъже си припомниха с носталгия за времето, когато пътуванията бяха начин да стигнеш на ново място, а не досадно преминаване през смотаните мерки на закона за борба с тероризма.

— Клането започва — каза Грейнджър измъчено.

Дори според стандартите на ЦРУ, Том Грейнджър бе стар — седемдесет и една годишен. Бялата му коса бе оредяла, а шкафчето му бе пълно с хапчета. Но никога не се появяваше на обществено място без вратовръзка.

— Великият инквизитор изпрати меморандум чрез подчинените си, по-точно чрез Терънс Фицхю. Трябвало да се подготвя за екзекуции. Аскът предвижда война на изтощение и иска от мен да се нахвърля върху собствените си хора. Бавно харакири.

Майло познаваше Грейнджър от 1990 г., когато бе поканен да стане част от тайния свят на Управлението в Лондон. Знаеше, че старецът е мелодраматичен, когато ставате дума за Лангли. Тайният му отдел в Манхатън бе царството му и сега беснееше, че хора в друг щат дърпат конците. Може би затова бе решил да се появи на летището, вместо да изчака срещата в кабинета му — тук никой нямаше да забележи гнева му.

— Бил си и в по-лошо положение, Том. Всички сме били.

— Едва ли — възрази Грейнджър. — Една четвърт. Това са хората, които трябва да съкратим. Аскът ме предупреди. Следващата година ще работим с една четвърт от досегашния ни бюджет, който едва ще покрие оперативните разходи. Аз трябва да реша кои туристически агенти ще бъдат уволнени и кои ще бъдат прехвърлени в други отдели.

— Ами туристите?

— Ха! Прекалено много. Дванадесет за цяла Европа, които работят денонощно, а аз трябва да се отърва от трима от тях. Копеле! За кого, по дяволите, се мисли?

— За шефа ти.

— Шефът ми не беше там, когато се появиха самолетите, нали? — попита старецът; като удари стъклото с юмрук и привлече вниманието на застанало наблизо момченце. — Мисля, че и ти не беше, нали? Никога не идваше в стария офис — отбеляза той, потънал в спомените си. — Беше турист, а ние седяхме зад бюрата си, пиехме кафе и не очаквахме, че светът ще експлодира.

Майло беше чувал историята и преди, безкрайните повторения на Грейнджър на събитията от единадесети септември, когато се бе сринал бившият офис на ЦРУ, настанен в една от сградите на Световния търговски център. За негов късмет, деветнадесетте младежи, отвлекли четирите самолета, не знаеха, че ако ударят една от по-ниските постройки, ще да унищожат цял отдел на Управлението. Вместо това, те се устремиха към огромните кули близнаци, което даде време на Грейнджър и персонала му да избягат панически преди основните мишени да се срутят, смазвайки и тяхната сграда.

— Петдесет пъти по-страшно отколкото в Бейрут — каза Грейнджър. — Първата вълна варвари, идващи да съсипят Рим.

— Не беше нищо подобно. За това ли искаше да говориш с мен?

Грейнджър се извърна от прозореца и се намръщи.

— Изгорял си от слънцето.

Майло се облегна на разхвърляното бюро на шефа на охраната и погледна надолу. Лявата му ръка, която бе облегната на прозореца на колата докато пътуваше, определено бе с различен цвят.

— Искаш ли просто да изчакаш доклада ми? — попита той.

— Не спират да ми звънят — каза Грейнджър, без да обърне внимание на въпроса му. — Коя е тази кучка Симънс?

— Просто е ядосана. И аз щях да съм, ако бях на нейно място.

Майло предаде разговора си с Тигъра.

— Той искаше да открия хората, които са го заразили със СПИН. Смята, че са терористи. Направи връзка със Судан.

— Судан. Страхотно. Но ти е дал само едно име. Хърбърт Уилямс. Или Ян Клаузнер. Не е много.

— И клиника „Хирсланден“ в Швейцария. Лежал е там под името Ал Абари.

— Ще проучим въпроса.

Майло задъвка вътрешността на бузата си.

— Изпрати Трипълхорн. Той е още в Ница, нали?

— Ти си по-добър от Трипълхорн.

— Вече не съм турист. Освен това, трябва да съм във Флорида в понеделник.

— Да бе.

— Наистина — каза Майло. — Аз, семейството и Мики Маус.

— Да, спомена ми го вече.

Загледаха как пътниците се доближиха до лентата за багаж и се забутаха енергично. За раздразнение на Майло, шефът му въздъхна тежко. Знаеше какво означава това и осъзна защо Грейнджър си бе направил труда да дойде до „Ла Гуардия“ — искаше да го убеди да тръгне на ново пътешествие.

— Не, Том.

Грейнджър се вторачи в пътниците и не отговори. Майло реши да го изчака. Щеше да запази мълчание и дори нямаше да сподели новината, че Тигъра беше бивш турист. Ако бе вярно, Том вече го знаеше и не му бе доверил информацията по някаква си негова причина.

Грейнджър попита почти натъжено:

— Можеш ли да потеглиш утре следобед?

— В никакъв случай.

— Попитай ме накъде.

— Няма значение. Тина бездруго ми е ядосана. Пропуснах рецитала на Стефани.

— Не се тревожи. Обадих й се преди един час и лично й се извиних задето се налага да те изпратя на път. Поех отговорността на собствените си рамене.

— Истински светец си.

— Разбира се, че съм. Уведомих я, че спасяваш свободния свят.

— Тя престана да вярва в това преди дълго време.

— Библиотекарки — промърмори Грейнджър. — Трябваше да ме послушаш. Не е разумно да се жениш за умна жена.

Истината бе, че Грейнджър му бе дал този съвет седмица преди да се ожени за Тина. И това го бе накарало да се замисли за Тери, починалата съпруга на Грейнджър.

— Е, можеш да ми разкажеш за пътуването — каза Майло. — Но не давам обещания.

Грейнджър го потупа по гърба.

— Виждаш ли? Не беше толкова трудно.