Олен Стейнхауър
Туристът (63)

14.

Симънс нямаше да успее да стигне до Центъра за задържане за разпита на Уийвър в десет часа, затова се извини и се обади по телефона. Фицхю вдигна след второто позвъняване.

— Да?

— Слушай, ще закъснея малко. Може би около половин час.

— Какво става?

Тя едва не му отговори, но си промени решението.

— Моля те, просто ме изчакай във фоайето на центъра.

Докато Симънс се върна до масата, Примаков бе изял половината си закуска. Тя се извини за прекъсването на разговора им, после го подтикна да продължи.

— И вие станахте любовник на Елън.

— Да — потвърди той, като избърса устата си със салфетка. — През есента на 1968 г., в продължение на около два месеца, бяхме любовници, за моя бурна радост. После, един ден Елън изчезна. Тя и приятелите й просто се изпариха. Изпаднах в шок.

— Какво се случи?

— Самият Арафат ми разказа. Опитали да се измъкнат потайно през нощта и били заловени, разбира се, и задържани в малка стаичка в покрайнините на лагера. Извикали Арафат, за да вземе решение. Елън му обяснила, че тя и приятелите й се канели да изнесат битката от Близкия Изток и да я внесат в Америка. Щели да накажат онези, които помагали на Израел.

— Имаш предвид, канели се да убиват евреи?

— Да — кимна Примаков. — Арафат й повярвал и ги пуснал, но Елън… — той вдигна ръце, сякаш в благословия. — Каква жена! Измами един от най-големите лъжци в света. Тя не се интересуваше от избиването на евреи — не беше антисемитка.

След година в терористичен лагер, ежедневно надъхване и карти на Израел с отбелязани мишени? Симънс не беше убедена.

— Откъде знаете? — попита тя.

— Самата Елън ми каза. Шест месеца по-късно, през май 1969 г.

— И вие й повярвахте?

— Да, повярвах й — отговори Примаков и искреността му накара и Симънс да повярва. — Тогава бях изпратен в Западна Германия, за да проверя радикалните студентски групи, които тъкмо започваха да разбиват банки и универсални магазини. Един ден в Бон чух, че някаква американка ме търси. Сърцето ми подскочи. Наистина. Надявах се да е Елън и беше тя. Но сега вече бе сама и бягаше. Тя и приятелите й обрали банка и подпалили полицейски участък. Избягала в Калифорния и потърсила помощ от любимите си Черни пантери, но те й казали, че е луда. После си спомнила взривяването на магазин „Шнайдер“, извършено от Андреас Баадер и Гудрун Енслин предишната година. Помислила, че те ще споделят чувствата и възгледите й — той въздъхна и облиза устни. — И така стана. После, няколко седмици след пристигането й, чула за пълничък руснак, който задавал въпроси.

— Пълничък? — учуди се Симънс.

Примаков сведе очи към слабото си тяло.

— В онези дни не се тревожех достатъчно.

— Как мина срещата?

Руснакът поклати глава и се усмихна.

— Отначало беше делова работа. Както Елън казваше: „Сексуалните връзки, които пречат на революционния процес, са унищожителна буржоазна сантименталност“. Може и да беше права, не знам. Знам само, че бях лудо влюбен в нея и, когато ми поиска доклад за революционната дейност в Западна Германия, аз незабавно изпълних молбата й. Запознах я с някои другари, които я сметнаха за откачена. Мислеха, че някои от по-радикалните й идеи показват признаци на неуравновесеност. Нали разбирате, немските бойци действаха като семейство, а тогава Елън отхвърляше дори идеята за семейство като буржоазна. Както и да е, отново станахме любовници, а после тя забременя. В края на шестдесет и девета. Взимаше противозачатъчни, но предполагам, че понякога е забравяла. Все пак, беше прекалено заета да планира световната революция.

Примаков поглади бузата си отново и Симънс зачака.

— Искаше да направи аборт. Възпротивих се. Ставах все по-буржоазен и исках дете, което да ни обвърже. Но с баща като нейния, как въобще тя можеше да види семейството в положителна светлина? Попитах я кой ще продължи революцията, ако революционерите нямат деца. Мисля, че това я убеди. Името Майло беше нейна идея. По-късно научих, че Майло било името на любимото й куче, когато била малка. Странна работа. Тогава промени и собственото си име и стана Елза. Отчасти заради безопасността — аз я снабдих с нови документи, но имаше и психологически момент. Бебето беше новото й навлизане в революционния свят. Елън смяташе, че и тя трябва да бъде преродена като освободена жена.

— Останахте ли заедно? — попита Симънс.

Примаков поклати глава отрицателно.

— Каква ирония, нали? Исках Майло, защото смятах, че ще обвърже Елън по-силно с мен. Но сега тя вече се чувстваше сто процента свободна жена. А аз бях дребен буржоа. „Случаен пенис“ — така ме наричаше. Имаше и други случайни пениси на разположение. Аз станах един от многото.

— Сигурно ви е наранило.

— Много, агент Симънс. Наистина. В най-добрия случай бях детегледач от време на време, когато Елън изчезваше някъде с другарчетата си, за да започнат прочутите си бойни акции. Сдобих се със син, но изгубих любимата си. Накрая, обзет от чувство за безпомощност, настоях да се оженим. Какво въобще си мислех? Бях направил последния буржоазен компромис и тя не искаше синът й да бъде отровен от тъпите ми идеи. Вече беше 1972 г. и Фракция Червена армия се вихреше с пълна сила. Москва ми дишаше във врата и настояваше да установя контрол над проклетите хлапета. Когато им съобщих, че положението е неконтролируемо, ме отзоваха обратно. Бях напълно отчаян. Дори се опитах да отвлека Майло — засмя се той тъжно. — Наистина се опитах. Възложих задачата на двама от най-добрите ми хора, но тъкмо тогава бе пристигнал нов агент от Москва, който душеше наоколо. Той уведоми шефовете и те незабавно промениха заповедите на агентите ми. Собствените ми хора бяха принудени да ме отведат в Москва.

Примаков си пое дъх и издиша шумно, загледан в оживения ресторант.

— И така, скъпа, напуснах Западна Германия опозорен.

— Знаете ли нещо за това, което се случи по-късно?

— Много — призна той. — Все още разполагах с достъп до докладите. Следвах кариерата на Елън по начина, по който тийнейджърките следят любимите си певци. Делата на Фракция Червена армия бяха по всички вестници из Европа. Но не бяха успели да арестуват Елън. Чух, че избягала в Източна Германия с бебето, а после се върнала и се присъединила към Движение Втори юни. През 1974 г. полицията откри трупа на Улрих Шмукер в Грюнвалд. Беше убит от другарите си от Движение Втори юни. Дали Елън е била там? Дали е участвала в екзекуцията му? Не знам. Но след три месеца се появила в Северна Каролина в дома на сестра си. Помолила Уилма да отгледа Майло като свое дете. Елън сигурно е знаела, че няма да свърши добре и е решила, че това е единственият начин да предпази детето. Не настояла за радикално образование, само помолила никога да не го водят при дядо и баба. И те изпълнили молбата й.

— А после била арестувана.

Примаков кимна.

— През 1979 г. А по-късно същата година се обеси на собствения си панталон.

Джанет Симънс се облегна назад. Стори й се, че тъкмо бе изслушала историята на цял един живот. Загадъчен живот, пълен с неясности и празнини, но все пак живот. В момента, желанието й бе да седне с Елън Пъркинс и да я разпита за всяко решение, което някога бе взела. Не можеше да разбере любовта на Примаков към подобна неуравновесена жена, но вълнението… Тя пропъди мислите от главата си.

— И така, Майло заживя в Северна Каролина с леля си и чичо си. Знаеше ли кои са те и коя е майка му?

— Да, разбира се. Уилма и Тио бяха честни хора, а Майло бе на четири години, когато заживя с тях. Помнеше майка си добре. Но това бе тайна. Елън вярваше, че ако властите узнаят за съществуването на Майло, ще го използват, за да се доберат до нея. Затова Уилма и Тио казаха на всички, че го взели от агенция за осиновяване. Уилма ми съобщи, че Елън понякога пристигала под фалшиво име, за да види Майло. Обикновено научавали за посещението й по-късно. Чукала на прозореца на Майло, той излизал навън и двамата се разхождали през нощта. Това ужасявало Уилма. Тревожеше се, че Майло би тръгнал с всеки, който потропа на прозореца му. А после, когато Майло бе на девет годинки, посещенията спрели.

— Казали ли са му какво е станало?

— Да, след известно време. Той вече знаеше за мен. Аз го посещавах веднъж годишно. Не се опитах да го отведа с мен. Той си беше американец. Нямаше нужда от друг баща — Тио беше добър човек. Едва на погребението им научих, че съм наследил детето. А ако имах някакви съмнения, те изчезнаха, когато се запознах с Мини, бабата на Майло, която измисли какви ли не оправдания задето съпругът й, Бил, не дойде на погребението на дъщеря си. Никога не бих оставил сина в ръцете на тези хора.

— И той потегли към Русия.

— Да — кимна Примаков и присви очи. — Не е вписал това в молбата си за постъпване в Управлението, нали? Нито в документите за кандидатстване в университет. Това беше моя идея. В онези времена, все още смятахме, че светът е разделен между Запада и Изтока. Различен свят от сега. Не исках това да му попречи в бъдеще. Затова измислихме следната история. Три години в сиропиталище след смъртта на Уилма и Тио. Нямаше нужда никой да знае, че те не бяха истинските му родители. А и те все пак бяха негови родители.

— Не е лесно да накараш хлапе да лъже за три години от живота си — отбеляза Симънс.

— Да, с повечето деца. Но не и с Майло. Не забравяйте, че той бе посещаван от майка, която бе издирвана от закона. И при всяка среща Елън му напомняла, че отношенията им трябва да бъдат пазени в тайна. Майло вече имаше специална нагласа, бе предразположен към подобен потаен живот.

— Но Студената война приключи — настоя Симънс. — Можехте да кажете истината.

— Кажете го на Майло — отвърна Примаков. — Аз го направих. Но Майло ме попита как ще реагират работодателите му, ако научеха, че двадесетгодишно хлапе ги е излъгало. Майло знае как работят институциите. Покажи им грешките им и те ще те съсипят за отплата.

Симънс бе съгласна с мнението му.

— Майло мразеше Русия. Всеки ден се опитвах да му покажа красотата на Москва и руската култура, но той бе прекарал прекалено дълго в Америка. Виждаше само корупцията и мръсотията. Всъщност, той ми каза, при това пред дъщерите ми и на безукорен руски, което още повече влоши положението, че работя за потисниците на народа. Но това, което ме нарани наистина, бе, когато ми каза, че дори не съм наясно с престъпленията си, тъй като съм затворен в дребнобуржоазен пашкул.

Примаков замълча и повдигна вежди.

— Разбирате ли какво имам предвид? Внезапно изпитах чувството, че Елън стои пред мен и ми крещи.

Иронията накара дори Симънс да се усмихне.

— Но не го оставихте сам, нали? Преди две седмици го посетихте в Дисниуърлд. Защо?

Примаков задъвка вътрешността на бузата си, сякаш оправяше ченето си.

— Госпожице Симънс, очевидно целите нещо с всичко това. Бях откровен с вас, защото знам, че сте арестували Майло и не вярвам, че това може да го нарани. Както казахте, Студената война приключи. Но ако искате да продължа, аз трябва да чуя нещо от вас. Искам да ми кажете какво става с Майло. Видях го в. Дисниуърлд, но оттогава не съм го виждал и чувал.

— Задържан е за убийство.

— Убийство? На кого?

— Няколко души, сред които и Том Грейнджър, шефа му от ЦРУ.

— Том Грейнджър? — повтори Примаков и поклати глава. — Не го вярвам. Том беше като баща на Майло. Много повече от самия мен.

— Той призна, че го е убил.

— Каза ли защо?

— Нямам право да отговоря на този въпрос.

Старецът кимна и вдигна пръст към бузата си.

— Разбира се, научих за смъртта на Том. Не го казвам, защото Майло е мой син. Достатъчно буржоазен съм, за да вярвам в справедливото наказание на престъпление.

— Не се съмнявам в това.

— Просто не мисля… — каза той и замълча, загледан в студените очи на Симънс. — Забравете. Аз съм стар човек и дрънкам прекалено много. Дисниуърлд. Искахте да научите за посещението ми.

— Да.

— Съвсем просто. Исках да узная какво се бе случило с Анджела Йейтс. Тя беше превъзходен агент, гордост за народа ви.

— Познавахте ли я?

— Разбира се — отговори той. — Дори й бях предложил работа.

— Каква работа?

— Разузнаване. Тя беше интелигентна жена.

— Чакайте малко — извика Джанет, после спря. — Искате да ми кажете, че сте се опитали да превърнете Йейтс в двоен агент?

Примаков кимна, но бавно, сякаш преценяваше колко можеше да каже.

— Министерството на вътрешната сигурност, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност се опитват да вербуват членове на ООН всеки ден. Толкова непростимо ли е за ООН да се опита да направи същото?

— Аз… — Симънс отново замълча. — Говорите така, сякаш ООН има разузнавателна агенция.

— Моля ви! — възкликна Примаков. — ООН няма нищо подобно. Вашата страна не би позволила подобно нещо. Разбира се, ако някой иска да сподели определена информация с нас, бихме били глупави да не я приемем.

— Какво каза Анджела?

— Категорично не. Беше голяма патриотка. Дори се опитах да подсладя офертата. Казах й, че ООН се интересува от залавянето на Тигъра. Но тя все пак отказа.

— Кога стана това?

— Миналата година. През октомври.

— Знаете ли колко работа е свършила Йейтс след това по издирването на Тигъра?

— Имам известна представа.

— Откъде научихте?

— Винаги, когато разполагах с нещо, я захранвах с информация.

Двамата приковаха очи един в друг за момент, после Примаков продължи:

— Слушайте, ние не искахме славата за залавянето на Тигъра. Искахме само да го спрем. Убийствата му разстройваха европейската икономика и причиняваха размирици в Африка. Обикновено Анджела не знаеше, че информацията идваше от нас. Просто се смяташе за голяма късметлийка. И може да се каже, че беше.

— Ами Майло?

— Какво за него?

— Защо не го захранвахте с информация? Той също издирваше Тигъра.

Примаков се замисли, преди да отговори.

— Майло Уийвър е мой син. Обичам го, да. Направих всичко възможно, за да не проваля кариерата му заради това, че съм негов баща. Но също така знам, че като мой син, той има моите собствени слабости.

— Какви например?

— Не е толкова умен колкото Анджела Йейтс. Той залови Тигъра, да, но само защото Тигъра искаше да бъде заловен. Не ме разбирайте погрешно, госпожице Симънс. Майло е много умен. Просто не е толкова умен колкото старата си приятелка.

Примаков лапна парче от изстиналата си закуска, а Симънс каза:

— Наистина сте добре информиран, Евгени.

Той наклони глава.

— Благодаря ви.

— Какво знаете за Роман Угримов?

Примаков изпусна вилицата си, която изтрака върху чинията.

— Извинете ме, госпожице Симънс, но Роман Угримов е същото лайно като дядото на Майло. Поредният педофил. Знаете ли това? Преди години уби малолетната си бременна приятелка във Венеция, само за да подсили тезата си.

Той бутна чинията си настрани, напълно изгубил апетита си.

— Познавате ли го лично?

— Не толкова добре като вас.

Симънс се изненада.

— Като мен?

— Или поне като ЦРУ. Управлението създава странни приятелства.

— Чакайте — спря го Симънс. — Угримов може да се е срещал с някои от служителите на Управлението, но ЦРУ не работи с него.

— Моля ви, не се преструвайте — каза старецът. — Разполагам със снимки на Угримов, който вечеря приятелски с един от служителите ви.

— Кой по-точно?

— Има ли значение?

— Да, наистина има. Кой се е срещал с него?

Примаков стисна устни, помисли и поклати глава.

— Не помня, но мога да ви изпратя копие от снимките, ако искате. Направени преди година в Женева.

— Женева — прошепна Симънс, после се поизправи. — Можете ли да ми изпратите копието днес?

— Да, където поискате.

Симънс извади бележник и химикалка и започна да пише.

— Ще бъда в Центъра за задържане. Ето адреса. Вашите хора могат да предадат плика на охраната, с моето име на него.

Тя откъсна страницата и му я подаде.

Примаков я прочете и я сгъна.

— Ще отнеме няколко часа да свърша работата. Един часът добре ли е?

— Идеално — кимна тя, като погледна часовника си — десет и петнадесет. — Благодаря ви, Евгени.

Надигнаха се и той протегна ръка. Симънс му подаде своята и той отново я поднесе към устните си и я целуна.

— Удоволствието беше мое — каза той сериозно. — Не забравяйте махалото на Фуко, госпожице Симънс. Синът може да твърди, че е виновен в убийство, но въпреки годините раздяла, го познавам по-добре от вас. Никога не би убил баща си.