Олен Стейнхауър
Туристът (21)

15.

Майло намери малка турска закусвалня на странична уличка близо до „Плас Леон Блум“. Поръча си гирос и го изяде прав до висока масичка. Цялата тази история бе много объркана. Или Анджела бе невинна, в което силно му се искаше да вярва, или бе виновна и продаваше тайни. Но пък на китайците? По би й подхождало да продава тайни на страна, на която симпатизираше. Например на Полша. Тя беше трето поколение американка от полски произход и бе израснала, слушайки този странен език навсякъде около себе си. Перфектният й полски бе една от причините да бъде назначена в Управлението. Друга основателна причина бе идеализмът й. Само пари не бяха достатъчни да накарат Анджела да предаде някого.

Айнър, независимо дали бе справедлив към нея или не, бе инвестирал много платени часове в двумесечната операция по наблюдението й. Ако се откажеше от следенето, това би изглеждало като пропиляване на правителствени ресурси. Рискован ход във времена на несигурност и съкращения.

Освен това, уликите си съществуваха. Анджела бе свързана с клиента на Тигъра, Хърбърт Уилямс, а той пък бе свързан с китайския полковник. Дали тя знаеше, че този човек бе свързан с Тигъра, когото тя копнееше да залови?

Друг въпрос: защо толкова често се споменаваше Судан? Анджела бе шокирана, когато научи за операцията на Тигъра там, и скри нещо — вероятно Рахман Гаранг, младия судански терорист.

Но защо?

Докато тъпчеше сочното агнешко в устата си, Майло се почувства също като на летището. Наблюдаваха го. Огледа тясното заведение в отражението на витрината. Нисък тезгях с каса и отегчено момиче с жълто кепе, млада двойка зад него, шепнеща любовно, двама араби до стената, които пиеха фанта и не говореха. Той огледа мъжете по-внимателно, но никой не изглеждаше заинтересуван от него. После се върна към любовниците.

Да. Висок хубав мъж и мъжествена жена с подути очи, която изглеждаше бита. От кафенето, където бе обядвал с Анджела.

Майло насочи вниманието си към улицата. Беше почти девет и половина и кварталът бе притихнал. Той погълна още няколко хапки, после, без да почисти масата си, напусна ресторантчето.

Отправи се към следващото кръстовище. Ако завиеше надясно, щеше да се върне на улицата, която водеше към дома на Анджела. Когато зави зад ъгъла, погледна назад и видя двойката да излиза от ресторанта. Вървяха небрежно към него, хванати за ръка.

След като се скри от погледите им, той се затича енергично, профучавайки покрай коли и разхождащи се двойки. Възможно бе това да е съвпадение, но параноята на Майло отказваше да приеме подобна вероятност. Сигурно влюбените бяха от френското разузнаване — „Секретариат Женерал дьо ла Дефанс Насионал“, или СЖДН. Те разполагаха с досието на Майло и определено бяха забелязали пристигането му в страната, сам, без семейството си, и срещата му с Анджела. И биха искали да узнаят какво прави във Франция. Той обаче искаше да ги държи колкото се може по-далеч от Анджела, чието положение бе доста несигурно.

Вместо да продължи направо на следващото кръстовище, Майло отново зави надясно и зачака зад ъгъла. Надникна точно навреме да види влюбените. Те излязоха на улицата, целунаха се и се разделиха. Мъжът тръгна наляво, а жената направо. Той изчака да изчезнат, после звънна на Айнър.

— Следят ме.

— Хм, французите страшно си падат по интригите — отвърна Айнър.

— Не можем да им позволим да узнаят, че разследваме Анджела. Няма да й се доверяват вече.

— Тогава май няма да е зле да се прибереш у дома, старче.

— Случи ли се нещо?

— Просто се приготвя да си легне.

— Анджела знае, че я наблюдават.

— Очевидно — съгласи се Айнър. — И знае, че е най-разумно да изчака наблюдаващите да се изморят. Нашата работа е да не допуснем умора.

Майло искаше да започне да спори, но нямаше за какво.

— Ще бъда в хотела — каза той. — Обади ми се, ако се случи нещо.

— Щом трябва.

— Трябва.

Майло бе на половината път до метростанцията, когато мобилният му телефон звънна. Той се намръщи на непознатия френски номер и отговори:

— Ало?

— Все още ли си в града? — попита Анджела.

Той се поколеба за миг, после каза:

— Самолетът ми е в девет сутринта.

— Какво ще кажеш да пием по едно в хотела ти? Мъчи ме безсъние, а имам няколко неща, от които може да се заинтересуваш.

— За какво става дума?

— Рррр.

Той се засмя.

— Не ми казвай, че не си ми споделила всичко.

— Никога не бих ти го казала.

— Защо аз да не дойда при теб? Ще донеса бутилка. Освен това, мисля, че французите ме наблюдават. Няма нужда да ни виждат заедно на обществено място.

— Да бе, сякаш биха могли да проследят човек с твоите ненадминати умения.

— Ха-ха — засмя се той. — Просто ми дай адреса си.